Определение № 354 от 04.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1453/2024 г.

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника П. Ц. А. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат М. М. срещу решение № 164 от 12.03.2024 г. по в. т. дело № 49/2024 г. на Апелативен съд - София, 11 търговски състав, с което е потвърдено решение от 16.09.2023 г. по т. дело № 14/2023 г. на Окръжен съд – Враца и ответникът е осъден да заплати на „КВС България“ ЕООД, [населено място] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 12 482,40 лв. - разноски за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е признато за установено, че П. Ц. А. в качеството му на авалист дължи на „КВС България“ ЕООД сумата 143 808,18 лв. - част от задължение по запис на заповед, издаден на 23.04.2019 г. в [населено място] от „Грейнстор БГ“ ЕООД, [населено място], и авалиран от П. Ц. А., с падеж 15.11.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение - 09.11.2022 г., до пълното му изплащане, по издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 2010 от 10.11.2022 г. по ч. гр. дело № 3388/2022 г. на Районен съд – Враца, и ответникът е осъедн да плати на ищеца направените по ч. гр. дело № 3388/2022 г. на Районен съд – Враца разноски в размер 4 000 лв. - държавна такса, и 4 341,95 лв. - адвокатски хонорар, както и сумата в размер 4 000 лв. – направени разноски за държавна такса за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Съобразима ли е и как обезпечителната - в правоотношението между кредитора и издателя на записа на заповед - функция на ценната книга, но по предявени от кредитора - поемател срещу авалиста по ценната книга искове? - противоречие с решение № 50051/05.02.2024 г. по т. д. № 619/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о.

2. Допустимо ли е поръчителят да обезпечи отговорността си, възникнала от договора за поръчителство, чрез авалиране на издаден от главния длъжник запис на заповед в полза на кредитора или за тази цел следва да бъде издаден отделен запис на заповед от поръчителя към кредитора? - противоречие с решение № 50051/05.02.2024 г. по т. д. № 619/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о.; касаторът поддържа евентуален довод, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

3. В хипотезата на предявена претенция от поемателя по записа на заповед единствено срещу авалиста, който се явява поръчител по каузалното правоотношение, откритото производството по несъстоятелност на главния длъжник, по което вземанията на ищеца не са приети по смисъла на чл. 693 ТЗ с оглед запазването им по аргумент от разпоредбата на чл. 739, ал. 1 ТЗ, съставлява ли основание за спиране на производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК? - касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът „КВС България“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Е. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: по първия въпрос - решение № 50051/05.02.2024 г. по т.д. № 619/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о. е неотносимо и въпросът е решен в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 216/03.01.2017 г. по т. д. № 3204/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о.; по втория въпрос - въпросът се основава на погрешна фактическа предпоставка, която не е налице по настоящото дело; цитираното от касатора решение е неотносимо; по третия въпрос - този въпрос също се основава на погрешна фактическа предпоставка, тъй като вземанията на „КВС България“ ЕООД всъщност са приети в производството по несъстоятелност на „Грейнстор БГ“ ЕООД /н./, включени са в списъка по чл. 685 ТЗ и не са променени в постановеното по реда на чл. 692, ал. 1 и ал. 2 ТЗ определение.

Третото лице помагач „Грейнстор БГ“ ЕООД /н./ не изразява становище по касационната жалба.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че с договор за покупко-продажба на стоки от 23.04.2019 г. ищецът „КВС България“ ЕООД се е задължил да продаде на „Грейнстор БГ“ ЕООД стоки - семена от зърнени култури /царевица, слънчоглед, сорго и рапица/, на цени и отстъпки от цената, посочени в приложения № 2, 3, 4 и 5, и краен срок за плащане 15.11.2019 г. Съдебният състав е анализирал клаузите на т. 16 и т. 20 от договора, предвиждащи съответно обезпечаване изпълнението на задължението за плащане на цената на стоките чрез издаване в полза на продавача на записи на заповед по всяко от приложенията с уговорка „без протест“ и падеж, съответстващ на крайния срок за плащане на задълженията съгласно съответното приложение, като всеки от записите на заповед да бъде за сума, съответстваща на годишните прогнози, направени от купувача по всяко от приложенията, и да бъде авалиран от законния представител на купувача /т. 16/, както и подписване от законния представител на купувача на договор за поръчителство, с който да се задължи да отговаря солидарно за всички парични задължения на купувача по договора за покупко-продажба /т. 20/.

Въззивната инстанция е установила, че на 23.04.2019 г. е сключен с ответника П. Ц. А. договор за поръчителство за обезпечаване на задълженията по договора за покупко-продажба, а на 15.11.2019 г. „Грейнстор БГ“ ЕООД, представлявано от П. А., е издало процесния запис на заповед, с който „Грейнстор БГ“ ЕООД се е задължило безусловно и без протест да заплати на ищеца „КВС България“ ЕООД сумата 200 000 лв., при падеж на 15.11.2019 г. Записът на заповед е авалиран от П. Ц. А.. Договорът за поръчителство и записът на заповед са подписани от П. Ц. А. въз основа на пълномощно от 24.07.2017 г. с нотариално заверен подпис, с което управителят Ц. Д. е упълномощила ответника П. А. да представлява „Грейнстор БГ“ ЕООД пред държавни и общински органи и трети лица с широки права, вкл. да сключва сделки, да се разпорежда с имущество на дружеството, да упражнява в пълен обем правата на управителя като представляващ дружеството.

Съдебният състав е приел, че процесният запис на заповед отговаря на изискванията за задължително съдържание по чл. 535 и чл. 536 ТЗ и на формалните изисквания за авала по чл. 484 ТЗ. Посочил е, че записът на заповед съдържа подпис на издателя по чл. 535, т. 7 ТЗ - подписан е от името на издателя „Грейнстор БГ“ ЕООД от ответника П. А. като пълномощник, упълномощен с представеното пълномощно от 24.07.2017 г. с нотариална заверка на подписа на управителя на дружеството Ц. Д., като обстоятелството дали подписалият ответник е имал надлежна представителна власт за поемане на менителнични задължения е неотносимо към твърдения порок във формата на записа на заповед. Посочил е, че липсата на представителна власт е порок, различен от недостатък във формата, води до друга правна последица - висяща недействителност, на който порок ответникът не е легитимиран да се позовава. С такава легитимация разполага само „Грейнстор БГ“ ЕООД, но дружеството не е направило подобно възражение.

Възражението на ответника за недължимост на претендираната сума поради непредявяване на записа на заповед за плащане е прието за неоснователно по съображения, че процесният запис на заповед от 23.04.2019 г. е издаден при падеж по чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ - „на определен ден“, а именно 15.11.2019 г., поради което предявяването му за плащане не е условие за възникване или изискуемост на вземането, а единствено е предпоставка за поставяне на длъжника в забава. Непредявяването на плащане не води до загубване на правата на кредитора спрямо издателя и неговия авалист, а би имало такова значение само по отношение на обратни искове срещу джиранти, каквито в случая липсват /чл. 514, ал. 1, т. 3 ТЗ/.

За да направи извод за неоснователност на възражението за липса на съществуващо каузално вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, въззивният съд е посочил, че макар записът на заповед да е едностранна менителнична сделка, чието външно съдържание обективира безпричинно и безусловно задължаване на едно лице да заплати на друго лице определена парична сума, то липсата на посочено в съдържанието на сделката основание за задължаването не означава, че такова не е налице, тъй като разумният и свободен човек не се задължава без причина.

Приел е, че е допустимо изследването за наличие на каузално задължение, тъй като ищецът е поемател по процесния запис на заповед и страна по каузалното отношение, по повод на което е издаден записът на заповед - договорът за покупко-продажба на стоки от 23.04.2019 г. Посочил е, че ответникът - авалист може да противопоставя на ищеца възражения за липсата на каузално вземане, от съществуването на което зависи и съществуването на менителничното вземане, независимо, че не е страна по каузалното отношение, но не може да противопоставя възражения, които представляват упражняване на потестативни права на страна по каузалното правоотношение. Във въззивното решение са изложени съображения, че менителничните длъжници /включително авалисти/, които не са страни по каузалното отношение, не попадат сред тези изключения и могат да се позовават на липсата на изискуемо каузално вземане, само ако тя е пряко следствие на проявлението на определени факти /или липсата на такива/, а не пораждат необходимостта от упражняване на потестативно право, което титулярът не е упражнил. Ако титулярът е упражнил потестативното право, то на последиците от този факт може да се позове всяко заинтересовано лице, включително менителничен длъжник в хипотезата на недобросъвестност на менителничния кредитор. Ответникът може да се позовава винаги на нищожността на каузалната сделка, на непораждане на вземане по нея по други причини или на погасяване на това вземане поради изпълнение.

По аргумент, че авалът обезпечава плащането на менителничното вземане /чл. 483 ТЗ/, а последното обезпечава определено каузално вземане, съдебният състав е направил извод, че авалът може да бъде свързан само със същото каузално вземане, по повод на което е издаден записът на заповед, и не е възможно записът на заповед да обезпечава едно каузално вземане, а авалът друго. Посочил е, че това следва и от принципа, че отговорността на авалиста е идентична на менителничната отговорност на лицето, за което е поръчителствано /чл. 485, ал. 1 ТЗ/.

По изложените съображения въззивният съд е приел за неоснователен довода във въззивната жалба, че с процесния авал ответникът е обезпечил собственото си каузално вземане, произтичащо от сключения със същия кредитор договор за поръчителство за обезпечаване на задълженията на купувача по същия договор за покупко-продажба на стоки от 23.04.2019 г. Издателят на записа на заповед „Грейнстор БГ“ ЕООД е страна по каузалното правоотношение по договора от 23.04.2019 г. и е издал записа на заповед във връзка с този договор, поради което и авалът обезпечава същото каузално вземане. Договорът за поръчителство и авалът са различни обезпечения, поради което за отговорността по авала е без значение дали е била преклудирана отговорността на ответника по договора за поръчителство на основание чл. 147 ЗЗД.

За да направи извод за неоснователност на възражението на ответника в останалата му част относно наличието на изискуеми и непогасени каузални вземания, произтичащи от договора за покупко-продажба на стоки от 23.04.2019 г., в обезпечение на който е издаден записът на заповед, въззивната инстанция е обсъдила заключението на съдебно-счетоводната експертиза и въз основа на него е приела, че по процесния договор ищецът е издал 9 бр. данъчни фактури през периода 25.04.2019 г. - 09.07.2019 г. на обща стойност 253 809 лв.; фактурите са били осчетоводени и от купувача „Грейнстор БГ“ ЕООД, декларирани са от него по реда на ЗДДС в подадените в НАП справки-декларации за съответните периоди, включени са в дневниците за покупки и е ползван данъчен кредит по тях. Изискуемостта на вземанията на ищеца по договора за покупко-продажба в размер 253 809 лв. е настъпила, ищецът е получил на 27.04.2020 г. плащане на сумата 67 030 лв., а на 11.05.2020 г. - 42 970 лв., с които са погасени частично задълженията по фактурата от 25.04.2019 г. в размер 110 000 лв. Останала е непогасена част по фактурите в общ размер 143 809 лв., която сума е в по-малък размер от сумата, за която е издаден процесният запис на заповед /200 000 лв./, поради което искът се явява изцяло основателен до пълния предявен размер - 143 808,18 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора правни въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.

Касаторът обосновава първия материалноправен въпрос със следните доводи: 1/ ответникът по иска освен авалист по предявения запис на заповед се явява поръчител на ищеца по каузалното правоотношение, за обезпечване на което е издаден и процесния запис на заповед, и в това си качество той има право да противопостави на кредитора своите лични възражения, произтичащи от договора за поръчителство, каквото се явява възражението по чл. 147 ЗЗД за погасяване на отговорността му по чл. 147 ЗЗД, поради изтичане на 6-месечения срок от настъпване на падежа на главното задължение, в който кредиторът не е предявил иск срещу главния длъжник; 2/ по аргумент от разпоредбата на чл. 485, ал. 2 ТЗ авалистът има право да се позове на недействителност на записа на заповед поради недостатък във формата, тъй като е издаден чрез пълномощник, който не е бил изрично упълномощен да поема менителнични задължения от името на „Грейнстор БГ“ ЕООД.

По отношение на този въпрос не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора и други съдебни актове /решение № 120/30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г., решение № 21/04.05.2012 г. по т. д. № 1091/2010 г., решение № 26/24.04.2014 г. по т. д. № 1027/2013 г., решение № 2/12.08.2014 г. по т. д. № 984/2012 г., всички на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./, менителничният поръчител /авалистът/ не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави издателят на ефекта - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта /с изключение възражението за недостатък във формата му/, така и относителните /личните му/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение, по което авалистът не е страна. Авалистът не може да се позове на обезпечителна функция на записа на заповед спрямо задължения, възникнали по каузално правоотношение между издател и поемател, по аргумент от чл. 485, ал. 2 ТЗ. Възражения, основани на несъществуването на задължението по каузалното правоотношение биха били допустими от страна на авалиста, когато същият е и страна по каузалното правоотношение, включително поръчител по същото, предвид акцесорния характер на поръчителството, спрямо задължението, което обезпечава, както и в хипотезата на недобросъвестност при придобиването на ефекта и злоупотреба с право – извод, основан на систематичното тълкуване на чл. 465 във връзка с чл. 485, ал. 2 и чл. 289 ТЗ във връзка с чл. 8 и чл. 63, ал. 1 ЗЗД. В решение № 2/12.08.2014 г. по т. д. № 984/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 40/05.06.2012 г. по т. д. № 148/2011 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 230/11.08.2014 г. по т. д. № 383/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 92/06.07.2017 г. по т. д. № 569/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове на ВКС е изразено разбирането, че злоупотреба с право е налице при знание на поемателя по запис на заповед, за наличие на относителни възражения /правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи/ на издателя на ефекта, като длъжник по каузално правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което каузално правоотношение поемателят се явява кредитор. Посочено е, че злоупотреба с право е налице и когато, предявявайки правата си по ефекта, поемателят би получил плащане, в противоречие със съществуващи и противопоставими му от длъжника, респ. поръчителите на същия /чл. 142 ЗЗД/, вече извършени погашения на същото вземане чрез различни погасителни способи, което кредиторът знае и недобросъвестно пренебрегва, упражнявайки правата си по ефекта.

В конкретния случай въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил възражението на ответника /настоящ касатор/ за недействителност на записа на заповед поради недостатък във формата, предвид издаването му от пълномощник, който не е бил изрично упълномощен да поема менителнични задължения от името на „Грейнстор БГ“ ЕООД, и е приел, че обстоятелството дали подписалият ответник /настоящ касатор/ е имал надлежна представителна власт за поемане на менителнични задължения е неотносимо към твърдения порок във формата на записа на заповед. Изложените от въззивната инстанция съображения, че липсата на представителна власт е порок, различен от недостатък във формата, води до друга правна последица - висяща недействителност, на който порок ответникът не е легитимиран да се позовава, а с такава легитимация разполага само „Грейнстор БГ“ ЕООД, съответстват на задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно посочената практика договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици; същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД; при липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. В настоящия случай въззивният съд е констатирал, че издателят на записа на заповед „Грейнстор БГ“ ЕООД не е направил възражение за висяща недействителност поради подписване на записа на заповед от лице, действало като представител без представителна власт, поради което не се е отклонил от константната практика на ВКС.

Формирана е и константна практика на ВКС по въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 147 ЗЗД към менителничното поръчителство по Търговския закон. В решение № 120/30.07.2010 г. по т. д. № 988/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 216/03.01.2017 г. по т. д. № 3204/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че принципът за акцесорност на договора за поръчителство в гражданското право, установен с разпоредбите на чл. 147 и чл. 148 ЗЗД, не намира нормативна опора в правния режим на менителничното поръчителство, уредено в чл. 483 - чл. 485 ТЗ като самостоятелно /неакцесорно/ от главното задължение. Разпоредбите на чл. 146, ал. 3 ЗЗД, чл. 147 ЗЗД и чл. 148 ЗЗД не намират приложение при менителничното поръчителство /авала/. Независимо от общата си с поръчителството обезпечителна функция, авалът е самостоятелна сделка и задължението по същия е неакцесорно спрямо главното задължение, което обезпечава, с изключение на предвиденото в чл. 485, ал. 2 ТЗ. Липсата на акцесорност на авала спрямо каузалното правоотношение, което обезпечава, изключва връзката на акцесорност между същия в качеството на обезпечение спрямо друго обезпечение на каузалното правоотношение, каквото се явява поръчителството. В посочените съдебни актове е изложено, че авалът не е обезпечение на поръчителството, за да се приеме, че с погасяването на последното поради изтичане на 6-месечния срок за предявяване на иск срещу длъжника се погасява задължението на авалиста, в случай че последният е противопоставил като възражение за недобросъвестност при придобиването и злоупотреба с право от хонората знание на последния за непредявен срещу длъжника иск в 6-месечен срок от настъпване изискуемостта на вземането му. Кредиторът има интерес да се сдобие с две независими едно от друго обезпечения, респективно да избегне последиците от погасяване на поръчителството в случай, че не би предявил иска си срещу длъжника в преклузивния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Въз основа на изложените съображения съдебните състави на ВКС са направили извод, че погасяването на поръчителството на основание чл. 147, ал. 1 ЗЗД не предпоставя погасяване и задължението на авалиста, независимо че авалът, аналогично на даденото поръчителство от същото лице, обезпечава същото каузално правоотношение. Изводът на въззивната инстанция, че за отговорността по авала е без значение дали е била преклудирана отговорността на ответника по договора за поръчителство на основание чл. 147 ЗЗД поради обстоятелството, че договорът за поръчителство и авалът са различни обезпечения, е направен в съответствие с константната практика на ВКС.

Вторият материалноправен въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба, е обвързан с доводите на касатора, че е възможно поръчителят по каузалното правоотношение да бъде и авалист по менителничния ефект, издаден от главния длъжник с обезпечителна функция, защото в тази хипотеза същият менителничен ефект обезпечава едновременно и отговорността на поръчителя, поради което последният има право да противопостави на кредитора по иск за съществуване на вземането по менителничния ефект и свои лични възражения, произтичащи от отговорността му като поръчител, защото в противен случай би се дала нова възможност на кредитора въпреки пропуснатия срок по чл. 147 ЗЗД и погасяване на това основание на отговорността на поръчителя, да ангажира тази отговорност по записа на заповед въпреки безспорния факт, че същият няма самостоятелен характер е и издаден с гаранционно-обезпечителна функция. Въпросът не съответства на установената от въззивната инстанция фактическа обстановка, а именно че със записа на заповед е обезпечено задължението на „Грейнстор БГ“ ООД по договора за покупко-продажба, поради което авалът обезпечава същото каузално вземане, по повод на което е издаден записът на заповед. По отношение на втория материалноправен въпрос не е осъществена и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна, цитираното от касатора решение № 50051/05.02.2024 г. по т. д. № 619/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о. е неотносимо към този въпрос, а от друга страна, в решение № 216/03.01.2017 г. по т. д. № 3204/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че предвид неакцесорността му към каквото и да било друго задължение, което обезпечава, дори да би бил учреден като обезпечение на обезпечението, последици на чл. 147, ал. 1 ЗЗД по отношение авала не биха били приложими. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не е налице противоречие с константната практика на ВКС.

Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му.

Доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по третия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е неоснователен, предвид липсата на предвидения в посочената разпоредба допълнителен селективен критерий. От една страна, въпросът не съответства на данните по делото, предвид обявените в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел списък на приетите от синдика вземания и определение № 260911/10.05.2024 г. по т. дело № 700/2021 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав и липсата на данни за предявен иск по чл. 694, ал. 1, респективно ал. 3 ТЗ. От друга страна е формирана константната практика на ВКС, обективирана в решение № 103/04.08.2016 г. по т. д. № 1588/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 194/01.02.2018 г. по т. д. № 84/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., съгласно която кредитор по каузално правоотношение, обезпечено със запис на заповед, издадена от длъжника по каузалното правоотношение, съответно и поемател по менителничния ефект, не губи правото за удовлетворяване вземането си от авалиста по ефекта, в случай на прекратяване правосубектността на длъжника със заличаването му като търговец; предявяването на иск срещу авалиста на основание записа на заповед при знание на поемателя - кредитор за заличаването на длъжника - издател на ефекта, не съставлява недобросъвестност или злоупотреба с право по смисъла на чл. 465 ТЗ, предоставяща на авалиста право да противопостави валидно възражение срещу поемателя, основано на последиците за вземането му като кредитор по обезпеченото с ефекта каузално правоотношение. Предвид самостоятелния характер на менителничното поръчителство, обуславящ възможност за поемателя да упражни правата си по ефекта срещу солидарно задължените лица, задължението на авалиста не може да се счита за отпаднало или погасено нито с непредявяване на вземането, основано на менителничния документ, имащ единствено гаранционна функция, нито с последващото изгубване на правосубектността на издателя. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че като не е спрял исковото производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС и не е постановил недопустимо решение.

Предвид липсата на твърдените предпоставки по чл. 280 ГПК се налага извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените разноски за касационно производство в размер 9 362,12 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение