Определение № 3509 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5034/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. С., чрез адв. Д. Н., срещу решение № 4074/20.07.2023 г. по в.гр.д. №6349/2022 г. на СГС в частта, с която В. С. е осъден да заплати на „Ависта Имоти“ ЕООД на основание на чл. 266 и чл. 86 от ЗЗД сумата от 3426,61 лв., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.10.2021 г. до изплащането й, представляваща неплатено възнаграждение по договор за посредничество от 21.05.2021 г., както и в частта, в която В. С. е осъден да заплати на „Ависта имоти“ ЕООД сумата от 1338,98 лв., представляващи съдебни разноски за производството пред СРС и СГС. Решението не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която са отхвърлени исковете на „Ависта имоти“ ЕООД срещу В. С. на основание чл. 266 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да бъде заплатена сумата от 1713,31 лв./ представляваща разликата над 3426,61лв. до претендирания размер от 5 139,92лв./, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 01.10.2021г. до изплащането й, представляваща неплатено възнаграждение по договор за посредничество от 21.05.2021 г. С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. За допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставя следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд да промени правната квалификация на иска, дадена от първоинстанционния съд, без да изготви и представи нов доклад, в който да укаже новите обстоятелства, които подлежат на доказване, да изясни новото разпределение на доказателствената тежест и съответното събиране на доказателства? Твърди, че поставеният първи въпрос е бил разрешен в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. дело №1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. 2/ Какъв по своята правна същност е договорът за посреднически услуги за продажба на недвижим имот? Сочи противоречие с решение №37 от 27.04.2012 г. по т.д.№1143/2010 г. на ВКС, I т.о. и решение №54/10.09.2010 г. по т.д.№267/2009 г. на ВКС, II т.о. Според касатора решението е и очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето от ГПК. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор на касационна жалба от ответника по касация „Ависта имоти” ЕООД, чрез адв. П. Стоянова-Сопотенска, в който се излагат доводи за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявените от „Ависта имоти” ЕООД срещу В. С. С. искове следва да се квалифицират с правно основание чл. 266 ЗЗД, вр. с чл. 79 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД - за плащане на възнаграждение по договор за изработка. Посочил е, че от твърденията на ищеца за предмета на процесния договор и посочените задължения: да установи контакт с клиенти, желаещи да закупят имота и организира огледи; да съдейства при договаряне на условията за покупко-продажбата, да изготви проект на предварителен договор и организира подписването му, се извежда извод, че по своята същност тези задължения представляват извършване на определени фактически действия, а не правни, поради което и не е налице договор за поръчка, както е приел първоинстанционният съд. С оглед на изложеното е приел, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за изработка. Изяснил е, че при приетата от него нова правна квалификация разпределената от районния съд доказателствена тежест съответства на предявените искове и твърденията на страните. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението на ответника, че клаузите по чл. 4 и чл. 7 от процесния договор са нищожни като неравноправни, противоречащи на добрите нрави. Посочил е, че клаузите, с които е договорено възнаграждение от 3% от цената на имота за изпълнителя, както и неустойка при неплащане на същото при подписването на договора за продажба на имота по време на действието на 6-месечния срок, която неустойка е 6% от цената на имота, обявена в договора за поредничество, не са в нарушение на принципа на равнопоставеност и еквивалентност на престациите по двустранните договори. По спорния въпрос дали договорът за покупко-продажба на процесния апартамент, който В. С. с нотариален акт № 140/2021г. е продал на Й. Е., е сключен чрез посредничеството на ищеца и каква част от задълженията по договора за изработка са изпълнени, са събрани писмени доказателства, въз основа на които въззивният съд е приел, че за продажбата на имота е оказано съдействие от ищеца. Съдействието му се е изразило в това, че същият е намерил купувача, организирал е оглед на имота и е съдействал за договарянето на условия по договора – валута, начин на плащане, цена, както и е осъществявал контакт между страните, като е уведомявал продавача за констатации на купувача по отношение на документите за собственост, изпращал им е документи за същото и така им е съдействал за изясняване на собствеността върху имота. Посочил е, че макар и да не се установява ищецът да се е снабдил със справки от Агенция по вписвания или да е предприел действия по проверка на завещанията, не може да се приеме, че тези действия представляват негови задължения по процесния договор, респ. не се отразява на правото да получи възнаграждение за извършеното. Въззивният съд е приел за неоснователни доводите на ответника, че задължението по договора било за намиране на купувач при цена от 85 000 евро и ненамирането на такъв го освобождава от задължението за плащане на възнаграждение, че предварителен договор не бил сключен, а разпоредбата на чл. 4 от договора за посредничество обвързвал плащането на възнаграждението със сключването на такъв. Посочил е, че страните по договорите за покупко-продажба на имот не са длъжни да сключат предварителен договор за същото. При тълкуване на волята на страните по договора за посредничество съдът е приел, че плащането на възнаграждението на посредника е обвързано с намирането на купувач, който е съгласен да купи имота, както и постигане на съгласие за условията за договора между продавача и купувача. Съдът е приел, че намирането на купувач за имота, на който този имот е продаден, но при цена по-ниска от посочената в договора за посредничество, не може да обоснове извод, че на ищеца не се дължи каквото и да е възнаграждение. Съгласието на ответника да сключи сделката с предложения му от ищеца купувач при цената от 73 000 евро доказва, че изпълнението на договора за посредничество макар и да не е при цена от 85 000 евро, е прието от ищеца. При тези съображения съдът е приел, че ищецът е изпълнил договора с ответника частично, това изпълнение е прието от ответника, поради което и за същото се дължи възнаграждение. Посочил е, че частичното изпълнение се изразява в намирането на купувач, организирането на огледи на имота, съдействие на страните в преговорите им за условията по договора за цена, валута, начин на плащане, изясняване собствеността върху имота и документите за доказването й, поради което е приел, че в по-голямата част задълженията по договора за посредничество в съществената за възложителя част са изпълнени. С оглед на това съдът е приел, че на ищеца се следва 2/3 от възнаграждението от 3% от цената на имота, на който той реално е продаден, тоест на сумата от 3426,61 лв. Приел е за неустановено погасяването на задължението за възнаграждение по договора, а посоченото плащане от 1000 лева от ответника на П. К., брокер в ищцовата агенция е приел за недоказано, доколкото доказателства за това, че е платено за процесния договор не са ангажирани. При тези съображения въззивният съд е отменил първоинстанционното решение, като вместо него постановил друго, с което уважил исковете по чл. 266 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД частично до размера на сумата 3426,61 лева, а за разликата до пълния претендиран размер от 5139,92 лева исковете са отхвърлени. При тези мотиви на въззивния съд н астоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: Първият въпрос в изложението не е решен в противоречие с цитираната съдебна практика. Съгласно посоченото от касатора Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и по-конкретно т. 2 от него, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В този смисъл въззивният съд е длъжен да даде указания само когато прецени, че с новата правна квалификация на доказване подлежат други правнорелевантни факти и следва да се даде възможност на страните да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради неточността на доклада. В случая въпреки приетото, че е неправилна дадената квалификация на предявения иск, въззивният съд изрично е посочил, че така разпределената доказателствена тежест от първата инстанция съответства на доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция, относно същите правнорелевантни факти – наличие на договорни отношения по посреднически договор за покупко -продажба на недвижим имот с конкретно възложени задължения за изпълнителя и изпълнение на същите по процесния договор, за което са събирани доказателства в първоинстанционното производство и срещу които е уговорено заплащане на възнаграждение в посочен размер от цената на имота. Още повече, че в случая няма и оплаквания по доклада или за недопускане на допустими и относими доказателства, които да не са събрани от въззивния съд. Поради изложеното, допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е изключена. Вторият въпрос е формулиран общотеоретично и не се съотнася по никакъв начин към конкретното произнасяне на съда във въззивното решение, което се обжалва пред ВКС, доколкото въззивният съд не е обусловил решаващите си изводи на неговия отговор и след като е разгледал обаче фактите и обстоятелства на които ищецът основава своето вземане към ответника за незаплатено възнаграждение по конкретния посреднически договор при тълкуване на неговите клаузи и действителната обща воля на страните. Касаторът по същество излага несъгласието си с посочената от въззивния съд правна квалификация на предявения иск, но след като не са налице основания за недопустимост на решението след като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън очертания от страните по спора предмет и обхват, и липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, обуславя правилността на решението, която не е предмет на проверката в производството по допускане до касационно обжалване. Поради това следва да се приеме, че така поставен въпросът не отговаря на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 за формулиране на правен въпрос по смисъла на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. При тези съображения не е необходимо да се коментира наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора изискват проверка на правилността на решението, респ. изискват преценка на доказателствата по делото, което не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Поради изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и реално направени по делото разноски за настоящото производство с оглед на приложения договор за правна защита и съдействие – заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,