Определение № 5550 от 02.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5459/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Т. М. против въззивно решение № 4312 от 01.08.2023 г., по гр.д.№ 6706/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 13.08.2021 г. по гр. д. № 65382/2018 год. на Софийски РС. С последното е допусната съдебна делба между касаторката, Б. М. Т. и Р. А. Т. на апартамент ***, находящ се в [населено място],[жк]блок ***, вх.Д, ет.3 с площ 65,20 кв.м., ведно с мазе № 4 и 0,659 % ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото при квоти: 1/2 ид.ч. за касаторката и общо 1/2 ид.ч. за Б. и Р. Т.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост на решението, защото е недопустимо да се иска делба на имот, който не е съсобствен и за неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е обсъдено нито едно доказателство и нито един довод на касаторката, а в решението са цитирани тестове от закона и правната литература. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанието по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК. Формулирани са три въпроса по основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК: 1. Непроизнасянето по всеки от изложените във въззивната жалба доводи и необсъждането на събраните писмени и гласни доказателства, особено, когато са приети без оспорвания от страните води ли до порочност на обжалваното решение? 2. Следва ли да се приеме, че решението на съда е мотивирано, когато в същото се цитиран фрагменти от правната литература, без същите да са обвързани с конкретните, събрани по делото писмени и гласни доказателства? 3. Несъобразяването на въззивната инстанция с тълкувателни решения на ВКС води ли до порочност на съдебният акт, като се визира ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационен контрол, тъй като въпросът за наличието на съсобственост е въпрос по същество, а решението е съобразено с доказателствата и съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок и изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: Процесният апартамент е купен от държавата с договор от 1978 г. от съпрузите М. А. М. и Т. Г. М., брака между които е прекратен с развод през 1989 г. С одобреното от съда споразумение, те са се уговорили апартамента да остане съсобствен при равни права. С н.а. № 21,т.LXL от 03.10.1995 г. М. А. М. и Т. Г. М. чрез пълномощник продават на М. Д. А. процесния апартамент, а тя, заедно с А. С. А., на 06.10.1995г. го продават на ищците Б. М. Т. и Р. А. Т.. Т. М. е починал на 06.07.1999 г. С влязло в сила решение на 19.06.2009 г. по гр.д.№ 8770/1997 г. на СРС е отхвърлен иск по чл. 108 ЗС, предявен от Б. М. Т. и Р. А. Т. против М. А. М. за процесния апартамент, но видно от мотивите, съдът е приел, че ищците се легитимират за собственици само за 1/2 ид.ч. от имота, а за другата 1/2 ид.ч., принадлежаща на М. М., защото пълномощникът по сделката не е имал представителна власт. Искът е отхвърлен, защото е предявен против съсобственик и на осн. чл. 31, ал.2 ЗС, имота не може да се ревандикира от съсобственик. С н.а. № 124, т.ІІ/12.12.2014 г. М. А. Г. /с бивша фамилия М./ и сина й С. Т. М. даряват на ответницата А. М. 3/4 ид.ч. от апартамента. В отговора на исковата молба ответницата се позовава на придобивна давност, текла от началото на 1996 г. Първата инстанция е приела, че иска е основателен и е допуснала делба при равни права за ищците - общо 1/2 ид.ч. и за ответницата 1/2 ид.ч., като е приел за неоснователно възражението за придобивна давност. Мотивирал се е с това, че с предявяване на иска по чл. 108 ЗС през 1997 г. е спряно течението на давността, а от влизане на решението в сила до предявяване на иска за делба не е изтекъл изискуемият се десет годишен срок за придобиване по давност. Затова не са обсъждан другия елемент на придоибвната давност – владението. Във възивната жалба против това решение ответницата е твърдяла липса на съсобственост и недопустимост на иска и на делбата, и оплакване, че РС не е обсъдил петгодишната придобивна давност, дори да се приеме, че по време на производството по чл. 108 ЗС давността е била прекъсната. Позовала се и на това, че е плащала данъци за имота. Въззивната инстанция е приела в мотивите, че РС е обсъдил твърденията на ответника е не е допуснал погрешна правна интерпретация на фактите и обстоятелствата по спора, обсъдил е доказателствата по делото и не е събирал такива служебно, правилно е разпределена доказателствената тежест. Ответницата следвало да установи, че е изключителен собственик на имота, като докаже, че е придобило останалата 1/2 ид. ч. от имота на основание давностно владение. Възпроизведени са показанията на св. К., която от 39 години живее в същия блок и не й е известно това жилище да има други собственици, както и на св. М., чийто баща сега живее над процесния имот и не му е известно други хора да са живели в апартамента. Въззивният съд е възпроизвел нормите на чл. 79 и чл. 68 ЗС и е приел, че е правилен изводът на РС, че не е изтекла 10-годишната придобивна давност, че свидетелските показания са заинтересовани и недостатъчни, „некорелиращи със писмените по делото доказателства“, че щом ищците са заплащали данъците за 1/2 ид.ч. от апартамента и такса „битови отпадъци“, това, заедно с писмените доказателства е обоснован в достатъчна степен извода на РС за наличие на съсобственост. Следват общи бланкетни и не кореспондиращи на мотивите на РС констатации, че районния съдия указал доказателствената тежест във връзка с доказване на всеки от елементите на владението и придобивната давност, но няма пълно и главно доказване от ответника при негова доказателствена тежест да докаже „обективните елементи, които владението му следва да притежава и субективния признак, установени в нормите на ЗС“. Въззивният съд изброил признаците на владението, без да коментира и да ги свързва с доказателствата по делото, а общо е посочил, че „аналогичност между фактическото положение и правопораждащия състав на правната норма, не бе доказана непререкаемо“. Тъй като във въззивната жалба не били посочени пороци на решението на РС, тя е преценена като неоснователна, а мотивите към решението на РС, като конкретни, обстойни, правилни, въз основа на приетите доказателства по делото и напълно съответстващи на диспозитива на решението. Следват бланкетни констатации, че проектът на РС за доклад по чл. 140 и сл. ГПК е пълен и правилно квалифициран да е окончателен, като във въззивната жалба не е имало оплаквания във връзка с доклада. Въззивният съд е посочил, че не са нарушени императивни правни норми. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни възивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Въззивното решение не е недопустимо поради недопустимост на иска за делба. Делба винаги може да се поиска – чл.34, ал.3 ЗС. Дали е налице съсобственост на имотите, предмет на иска за делба е въпрос по същество. Съгласно чл. 344, ал.1 ЗС, с решението от първата фаза на делбата съдът се произнася относно това налице ли е съсобственост на спорните имоти, между кои лица и при какви квоти. Затова не е налице основанието по чл. 270, ал.2, пр.2 ГПК. Съдът намира, че следва да допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по първите два въпроса в обобщен вид – за задължението на съда да обсъди събраните доказателства и да обоснове свои фактически и правни изводи от тях по оплакванията във въззивната жалба поради противоречие с т.1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Във възивната жалба касаторката е заявила оплакване за липса на съсобстевност, но възивният съд не е обсъдил конкретно доказателствата, а е изложил бланкетни общи мотиви. Касационно обжалване според съда следва да се допусне и на основание чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за обсъждане прилагането на императивните правни норми, уреждащи придобивната давност - спирането и прекъсването й – чл. 115 б. „ж“ и чл. 116, б „б“, във вр. с чл. 84 ЗС, предвид констатираната очевидна фактическа грешка в диспозитива на влязлото в сила решение на 19.06.2009 г. по гр.д.№ 8770/1997 г. на СРС и разясненията в мотивите по т.2А ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение