Определение № 1575 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3867/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Д. Д. Т. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Пловдивски апелативен съд решение № 186/16.05.2023 г. по т.д. № 281/2022 г., в частта с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в тази му част, с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 ГПК по въпроса: „Може ли съдът да приеме съпричиняване от страна на пострадалата, при положение, че по делото не са доказани и събрани категорични доказателства за действия или бездействия от страна на пострадалата, които да са способствали и/или допринесли за настъпване на вредоносния резултат?“. Сочи и основанието по чл.280, ал.2 ГПК- очевидна неправилност. Ответникът по касацията – ЗАД „Асет Иншурънс“ АД, изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира адв. възнаграждение. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Пловдивският апелативен съд, позовавайки се на представената във въззивното производство присъда по нохд. № 607/2021 г., задължителна за гражданския съд относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, въззивният съд е приел, че е налице виновно противоправно деяние от страна на управляващият лекия автомобил, който по непредпазливост е причинил смъртта на Д. Т., поради което и доводите по т. 1 от въззивната жалба на застрахователното дружество, че настъпилите травматични увреждания и последващата смърт на пострадалата са следствие единствено и изцяло на нейните реакции, поведение и физическо състояние и липсва противоправно поведение от страна на застрахования водач на МПС, кса приети за неоснователни. Относно възражението на застрахователя за съпричиняване от страна на пострадалата е посочил, че е безспорно установено, че е пострадалата, която е имала 80 % инвалидност и се е движела с две патерици, е предприела пресичане на пътното платно не на установено за това място, в близост до пешеходна пътека, с което си действие обективно е създала предпоставки за настъпване на произшествие. Намерил е, че фактът, че пешеходката не е носила в момента на произшествието слуховия си апарат не представлява обстоятелство, което само по себе си да представлява съпричиняване, като е възможно предприетото пресичане да се дължи отчасти и на практическата глухота, но от една страна, това е само предположение, недоказано по делото, а от друга, именно самото пресичане е това обективно действие, с което са създадени предпоставки за ПТП. Ето защо е счел, че размера на съпричиняването обосновано е определен на 50 % предвид конкретно установената фактическа обстановка. Приел е обаче, че така определеното дължимо обезщетение от 40 000 лв. не кореспондира с принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД и с трайно установената съдебна практика за присъждане на обезщетения при подобни случаи във връзка с конкретно доказаните по делото болки и страдания, претърпени от ищеца вследствие смъртта на неговата съпруга, като вземайки предвид свидетелските показания, заключението на вещото лице и отчитайки стандарта на живот към момента на настъпване на процесното ПТП – м. април 2018 г., въззивният съд е намерил, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде определено в размер на 120 000 лв., намален с 50 % на основание чл. 51, ал.2 от ЗЗД с оглед приетия процент съпричиняване, при което предявеният иск е основателен и доказан до размер на 60 000 лв. По основанията за касационно обжалване: Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по въпроса относно значимия за делото въпрос за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. По този въпрос, съгл. дадените в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г. разяснения, не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена; не се поддържат и настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, като не се обосновава и непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика. По въпроса е налице и трайно установена практика на ВКС, с която се приема, че при произнасяне по възражение за принос на пострадалия - чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е задължен да съпостави тежестта на извършеното от деликвента нарушение на правилата за движение по ЗДв.П и тежестта на нарушението на ЗДв.П от страна на пострадалия, за да установи действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на пътно - транспортното произшествие, да вземе предвид поведението на пострадалия към момента на реализиране на увреждащото произшествие, задълженията, които той е имал като участник в движението, всички негови действия и допуснати нарушения на правилата за движение и след съпоставяне на поведението на всеки от участниците в произшествието и на тежестта на извършените от тях нарушения на правилата за движение, от които е последвал вредоносният резултат, да определи конкретния принос на отделните участници за настъпване на произшествието и на вредите, като разпредели помежду им отговорността за деликта и съобразно това да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като при постановяване на обжалваното решение, след самостоятелен анализ и преценка на изяснения и с помощта на експертиза механизъм на реализиране на увреждащото ПТП, е направил извод, че вината на пешеходката е значителна, като приносът й е 50 % и съразмерно на този принос следва да се намали на основание чл.51, ал.2 ЗЗД определеното в полза на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, поради което няма основание въззивното решение да се допуска до касационно обжалване и в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска до касационно обжалване на решение № 186/16.05.2023 г. на АС- Пловдив, 3 търговски състав, в обжалваната му част. С оглед изхода на спора, Д. Т. следва да бъде осъден да заплати на ЗАД „Асет Иншурънс“ АД сумата от 200 лв.- юрисконсултско възнаграждение. Воден от изложеното, съдът