Определение № 1959 от 11.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 469/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.П. И. от САК касационна жалба на ответника „Софавто“ ООД, [населено място], срещу решение № 768 от 12.12.2023г. по възз.т.д.№ 492/2023г. на САС, с което, след отмяна на решение № 260057/26.01.2023г. по т.д.№ 767/2020г. на СГС, „Софавто“ ООД, [населено място], е осъдено да заплати на Министерство на младежта и спорта, [населено място], договорна неустойка, съгласно чл.13, ал.2 от сключения между страните договор за наем № 114/21.05.2004г., за продължилото от „Софавто“ ООД, [населено място] ползване след изтичане на срока на договора за наем, а именно за периода март 2017г.-март 2020г.вкл., в общ размер 177 600лв., заедно с обезщетение за забава върху всяко месечно вземане за неустойка в общ размер 24 733.33лв., както и стойността на консумативни разходи за ел. енергия и вода, разходвани в имота за периода април 2018г.- февруари 2019г. в общ размер 12 264.62лв., за които са издадени 6 бр. фактури през периода 09.06.2018г.- 29.03.2019г., заедно с обезщетение за забава върху главницата по всяка от фактурите, за периода 01.08.2018г.-13.03.2020г., в общ размер 1278.89лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от предявяване на иска на 29.04.2020г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо (т.2 на чл.281 ГПК), евентуално – неоснователно (т.3 на чл. 281 ГПК ). Според касатора е налице произнасяне по непредявен иск, който се различава съществено от предявения - както по основание, така и по източник на възникване и елементи от фактическия си състав. Процесуалната незаконосъобразност на решението е обоснована с доводи за постановяването му при съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в неправилно отнасяне на въпроса за правната квалификация на иска към допустимостта на първоинстанционното решение, от което е изведен погрешният извод, че не се налага извършване на ново разпределяне на доказателствената тежест и даване на указания на страните за предприемане на съответните процесуални действия. Касаторът намира, че решението е постановено в нарушение на чл.12 ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил пълен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни изводи за собствеността върху процесните постройки и режима им на държавни имоти, не е обсъдил всички негови възражения, относими към предмета на спора и не се произнесъл служебно за нищожността на неустойката, поради противоречие с добрите нрави. По същество касаторът оспорва извода, че процесните сгради са били публична държавна собственост и основаните на тях изводи за невъзможност действието на договора за наем да бъде продължено по реда на чл.236, ал.1 ЗЗД и за дължимост на обезщетение под формата на неустойка за продължилото ползване на сградите след прекратяване на договора за наем. Изложени са подробни съображения в подкрепа на тезата на касатора за характера и съдържанието на правоотношението между наемодателя и наемателя след изтичане на срока на договора за наем, част от което според касатора е задължението на наемодателя да осигури безпрепятствено ползване на вещта от наемателя за целия период на ползването. Касаторът намира, че при неизпълнение на това задължение от наемодателя наемателят има право на съразмерно намаляване на цената, тъй като в противен случай би се достигнало до неоснователно обогатяване на наемодателя и претенцията му би била злоупотреба с право. В тази връзка касаторът поддържа, че за исковия период Министерство на младежта и спорта не е изпълнявало задължението да му осигури ползване на прилежащия терен и спокоен и свободен достъп до сградите, след като през март 2016г. теренът, върху който се намират процесните сгради, е предаден на реституирания собственик от „Национална спортна база“ ЕАД, чийто принципал е Министерство на младежта и спорта. Ето защо намира, че Министерство на младежта и спорта няма право да претендира заплащане на обезщетение и претенцията му представлява злоупотреба с права. Касаторът счита, че клаузата за неустойка е нищожна, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД, поради накърняване на добрите нрави, и това е следвало служебно да бъде установено от съда. Поддържа, че присъждането на законната лихва върху месечните вземания за неустойка е в нарушение на материалния закон, разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД, тъй като тези вземания нямат периодичен характер и определен срок за изпълнение, поради което, за да бъде поставен касаторът в забава, е следвало да бъде поканен да ги заплати. По съображения, свързани с неосигуряване от ищеца на ползването на сградите и прилежащия терен и липса на уговорен срок за изпълнение, касаторът поддържа, че не дължи за исковия период консумативни разноски и обезщетение за забавеното им заплащане. Искането е за обезсилване, евентуално - за отмяна на решението и за постановяване на друго, с което исковете да бъдат отхвърлени, евентуално - за връщане на делото за ново разглеждане със задължителни указания. Претендира за присъждане на разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК преди всичко е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – вероятна недопустимост, обосновано с поддържаните и в касационната жалба доводи за произнасяне по непредявен иск.

Въведено е и основанието по т.1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК по следните въпроси:

1. В какви рамки е длъжен съдът да даде защита на спорното материално право, предмет на делото, и допустимо ли е съдът да се произнесе по искова претенция, която не е заявена като предмет на предявения иск?

2. Допустимо ли е чрез преквалифициране на предявения иск съдът да се произнесе по искова претенция, която не е заявена от ищеца?

3. Допустимо ли е, при предявен от наемодателя иск за осъждане на наемателя да му заплати обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за продължилото след изтичане на наемния договор ползване на вещта, съдът да разгледа и да се произнесе по иск за заплащане на договорната неустойка, с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД? По този въпрос касаторът се позовава на решение № 62/01.06.2015г. по т.д.№ 558/2014г., II т.о.

4. В кои случаи въззивният съд разполага с правомощие да измени дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск и към кой вид порок на решението се отнася това – към неговата допустимост или към неговата неправилност?

5. Какви са правомощията на въззивната инстанция, когато констатира, че дадената от първоинстанционният съд правна квалификация на предявения иск е неправилна и как следва да процедира в този случай?

6. При постановяване на решението длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора поотделно и в тяхната съвкупност?

7. Длъжен ли е съдът да изложи конкретни мотиви и да обоснове защо приема за установен факт, който не се е осъществил и не приема за установен факт, който се е осъществил?

8. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните във въззивната жалба и в отговора към нея, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство?

9. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на правни сделки, които са от значение за решаване на правния спор, и по-конкретно: при иск за заплащане на неустойка следва ли да разгледа и да се произнесе по нищожността й, поради противоречие с добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функция?

10. Какви са предпоставките за нищожност на неустойката, поради нарушаване на добрите нрави - чл.26, ал.1 ЗЗД и нищожна ли е на това основание неустойка, когато излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, включително, когато се установи значително несъответсвие между уговорения й размер и очакваните/настъпилите от неизпълнението на задължението действителни вреди?

11. Когато се прехвърля право на собственост върху земята, без да са посочени постройките и подобренията, но същите са изключени изрично от прехвърлянето, следва ли да се приложи презумпцията по чл.92 ЗС и да се приеме, че заедно със земята е прехвърлено и правото на собственост върху построените върху нея сгради?

Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е поддържано по следните въпроси:

12. Могат ли незаконните строежи да се прехвърлят отделно от терена, върху който са построени, респективно- когато се прехвърля собствеността върху терена, допустимо ли е от прехвърлянето да бъдат изключени/изрично или мълчаливо/ незаконните строежи?

13. Какво е съдържанието на възникналото по силата на закона след прекратяване на наемния договор, поради изтичане на срока му, „квазинаемно правоотношение“ по чл.236, ал.1 ЗЗД между наемодателя и наемателя и следва ли наемодателят да продължи да осигурява необезпокоявано ползване на наетата вещ, за да му дължи наемателят обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД?

Основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК е въведено и по следните въпроси:

14. Дължи ли се договорна неустойка, ако страната, която я претендира, не е изпълнила насрещните си задължения?

15. В кои случаи и при какви условия се дължи неустойка и дължи ли се такава в пълен размер за неизпълнение на част от задължението, за което е уговорена?

16. Вземането за обезщетение за пропуснати ползи по чл.236, ал.2 ЗЗД, вкл. в случаите, в които размерът му е уговорен отнапред във формата на неустойка, с периодичен характер ли е, от кой момент длъжникът – наемател изпада в забава за изпълнението му и от кой момент дължи заплащане на обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД ?

Наред с това, е въведено и основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност.

С подадения чрез гл.юрисконсулт М. М. писмен отговор ответникът по касационната жалба, ищецът Министерство на младежта и спорта, оспорва наличието на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и основателността на касационната жалба. Не е заявено искане за разноски.

Съставът на I т.о., въз основа на доводите на страните и данните по делото, приема следното:

От фактическа страна по делото е установено и безспорно следното:

Между ищеца Министерство на младежта и спорта, като наемодател, и ответното дружество „Софавто“ ООД, като наемател, е сключен въз основа на проведен търг, на осн. и по реда на чл.66 от Правилника за приложение на Закона за държавната собственост, във вр. с чл.23 и чл.19, ал.1 и ал.3 от Закона за държавната собственост, срочен (3-годишен) договор за наем № 114/21.05.2004г., при месечна наемна цена в размер на 2400лв. с ДДС, платима до 20 число на месеца. Предмет на договора за наем са сгради, построени върху площ от 1700 кв.м на посочения в договора административен адрес, които са индивидуализирани в приемо-предавателен протокол от 10.06.2004г.(портиерна - 15 кв.м, складове - 75 кв., паянтова конструкция, складови помещения - 120 кв.м, хале за ремонт и поддръжка на автомобили - 270 кв.м, хале от метална конструкция - 324 кв.м, административна сграда - канцеларии - 125 кв.м.). В договорната клауза на чл.13, ал.2, страните са уговорили предварително, че, ако след прекратяване на договора за наем наемателят не освободи заемания от него имот, той дължи обезщетение в двоен размер на наемната цена по договора за съответния период на незаконно ползване. Насрещните задължения по договора за наем са били изпълнявани до края на уговорения срок. След изтичане на срока на договора ползването на сградите от ответното дружество е продължило, вкл. за исковия период (01.05.2016г.-03.2020г.). Ежемесечно ищецът е издавал протоколи за заплащане на неустойка в размер на 4800лв., които протоколи са надлежно осчетоводявани от ответника и сумите за неустойка са заплащани от него до март 2016г. вкл., а от м. април 2016г. ответникът е преустановил осчетоводяванията и плащанията.

Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба на ищеца Министерство на младежта и спорта срещу първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от него искове за обезщетение за продължилото от ответното дружество ползване на наетия имот след изтичане на срока на договора за наем, с правно основание чл.236, ал.2, предл.1 ЗЗД; за консумативни разноски, с правно основание чл.236, ал.2, предл.2 ЗЗД, и за мораторни и законни лихви, с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Този резултат, е обоснован от първоинстанционния съд с неустановяване на елемент от фактическия състав на чл.236, ал.2 ЗЗД - противопоставянето на ищеца на ползването на имота от ответното дружество след прекратяване на договора за наем и придобиване на собствеността върху процесните сгради по принципа на приращението от реституираните собственици на терена, в който сградите са построени.

За да постанови обжалваното решение, съставът на апелативния съд не е възприел дадената от първоинстанционния съд правна квалификация (чл.236, ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД). Намерил е, че тя не съответства на въведените от ищеца твърдения, че с договорната клауза на чл.13, ал.2 страните още при сключване на договора са определили размера на евентуално дължимото обезщетение за ползване на имота след изтичане на срока на договора, които е счел, че съответстват на правна квалификация по чл.92, ал.1 ЗЗД. Приел е, че дадената неправилна от първоинстанционния съд правна квалификация не се отразява на допустимостта на първоинстанционното решение, доколкото доказателствената тежест е била разпределена в съответствие с твърденията на ищеца и възраженията на ответника и страните са предприели съответните процесуални действия за доказване на твърденията и възраженията си. Така въззивният състав е обосновал защо не е извършил ново разпределение на доказателствената тежест и даване на указания на страните. По съществото на спора, изхождайки от предпоставката, че в производството по искове във връзка с наемно правоотношение( предвид облигационния, а не вещно-правен характер на отношенията), собствеността поначало не е предмет на доказване, респ. не може да бъде оспорвана, въззивният съд се е произнесъл по въпроса за собствеността върху наетия имот. При обсъждане на влязлото в сила между други страни (М. П.-К. и „Национална спортна база“ ЕАД) решение № 160/18.12.2015г. по гр.д.№ 4389/2014г., I г.о., едновременно с това приемайки, че страните не спорят за това, въззивният съд е намерил, че са реституирани правото на собственост върху терена, в който са построени процесните сгради, както и сграда № 16, която съответства на административната сграда-канцеларии на 125 кв.м, предмет на договора за наем. По отношение на нереституираните с влязлото в сила решение сгради, предмет на договора за наем, съставът на апелативния съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че реституираният собственик е придобил правото на собственост върху тях по принципа на приращението. Изложил е за това няколко съображения: Наследодателят на П. не е бил собственик на тези сгради към момента на одържавяването; Изграждането им се е реализирало в периода след одържавяването до възстановяването; Недопустимо е да се установява право на собственост на лице, което не участва в производството; Спорът за собствеността на посочените сгради не е разрешен с влязло в сила решение; Безспорно е, че възстановената по чл.1, ал.1 ЗВСОНИ земя е била държавна собственост и посочените сгради са изградени в нея. При обсъждане на доказателствата по делото (АДС № 9024/20.01.1973г., заповед № 265/15.12.1993г. за предоставяне на сградите, прилежащите площи, площадките, съоръженията и техниката в СК „Д.“ на Автостопанството на АСО при Комитета за младежта и спорта (понастоящем Министерство на младежта и спорта), във връзка със заключението на вещите лица по делото), въззивният състав е приел, че нереституираните с влязлото в сила решение сгради, предмет на договора за наем от 2004г., след влизане на Закона за държавната собственост на 01.06.1996г. следва да бъдат третирани като публична държавна собственост, на осн.чл.2, ал.2, т.4 ЗДС, предвид предаването им през 1993г. за управление и ползване на Автостопанството при Комитета за младежта и спорта и неустановяването собствеността върху тях да е придобита от трето за спора лице. Намерил е, че в подкрепа на този извод е сключването на процесния договор за наем по реда на ЗДС и ПП ЗДС и след проведен търг, както и сключването на договора за наем за 3-годишен срок, в унисон с разпоредбата на чл.16, ал.2 ЗДС ( ред. към 2004г.) Ето защо в обжалваното решение е прието, че с изтичането на уговорения срок процесният договор за наем е прекратен по право на 21.05.2007г. и не може да се счита продължен за неопределен срок, поради което за ползването на имота след прекратяване на договора не е било необходимо изрично противопоставяне от наемодателя. Направен е краен извод, че за продължилото ползване за исковия период, след изтичане на срока на договора за наем, ответникът дължи уговорената в чл.13, ал.2 от договора за наем неустойка, която освобождава наемодателя от задължението да доказва всеки път размера на обезщетението, което е уговорено отнапред в договора за наем под формата на неустойка, в унисон с която са установилите след прекратяване на договора за наем до м. март 2016г. дългогодишни отношения между страните по делото.

Настоящият състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.

Не се констатира вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като постановено по непредявен иск. Съгласно т. 9 от ППВС № 1/1985г., решението е недопустимо, ако съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен, като в този случай въззивната инстанция обезсилва решението и връща делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск. По въпроса кога е налице произнасяне по непредявен иск съдебната практика на ВКС ( решение по т.д. № 1091/2012г., I т.о., по т.д. № 118/2010г., II т.о., решение по т. д. № 748/2015г., I т.о. и др.) приема, че такова е налице, когато съдебният акт е постановен в отклонение от принципа на диспозитивното начало в процеса - при съобразяване на невъведени в процеса факти или при несъобразяване на надлежно въведени такива, релевантни за квалифициране на претендираните права, резултат от което е налице подмяна на предмета на делото; Субективните и обективните рамки на предмета за разглеждане, надлежно сезиращи съда за произнасяне, се определят от исковата молба, в която ищецът е длъжен да посочи фактическите обстоятелства, на които основава претенцията си и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него претендирано или отричано субективно право или правоотношение; Задължение на съда (а не на страните ) е да определи правното основание на иска само въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да разгледа и се произнесе по обстоятелствата, така, както са заявени. Съответно, не е недопустимо, а е неправилно решението, когато съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под погрешната материално-правна норма, като при такава констатация въззивната инстанция, като инстанция по същество, следва да определи правилната квалификация, да даде съответните указания на страните във връзка с правилното разпределяне на доказателствената тежест при тази квалификация и да даде разрешение по същество на спора (в т. см. мотивите към ТР № 2/29.02.2012г. по тълк. д. № 2/2011г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС).

В случая въззивното решение не е постановено в нарушение на принципа на диспозитивното начало, тъй като с него са разгледани въведените в ИМ твърдения, че с договорната клауза на чл.13, ал.2 страните по делото предварително са уговорили размера на обезщетението за ползване на имота след прекратяване на договора. Правилността на дадената от въззивния съд материално-правна квалификация, в случаите, в които съдът се е произнесъл по заявените факти, касае правилността на решението, която обаче е извън предмета на селективната фаза на касационното производство.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2, предл.1 и 2 ГПК (вероятна нищожност и/ или недопустимост), допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от въведените допълнителни предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е изяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства.

Следва да бъде отречена значимостта за крайния изход на делото на процесуалноправните въпроси № 1, № 2 и № 3, тъй като те са израз на поддържаната от касатора теза, че обжалваното въззивно решение е недопустимо, като постановено по непредявен иск за договорна неустойка, с правно основание чл.92 ЗЗД, вместо по предявения иск, за обезщетение, с правно основание чл.236, ал.2 ЗЗД. Както се посочи, не се констатира вероятност обжалваното решение да е недопустимо, като постановено по непредявен иск, тъй като с него са разгледани заявените в ИМ факти.

Въпроси № 4 № 5 са значими за крайния изход на делото, тъй като е свързан с правомощията на въззивния съд, когато прецени, че дадената от първоинстанционният съд правна квалификация на предявения иск е неправилна. По тях не е налице въведената допълнителна предпоставка за допускане на обжалването. Даденото от въззивния съд разрешение не е в отклонение от даденото нормативно тълкуване в т.2 от ТР № 1/2013г. по тълк.д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, че за въззивния съд възникват правомощия - служебно, без да е сезиран с такова оплакване, за да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства, когато прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, но само в случаите, в които на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е констатирал, че на страните са били дадени от първоинстанционния съд правилни указания относно подлежащите на доказване факти. С това въззивният съд е обосновал защо не е извършвал ново разпределяне на доказателствената тежест.

Процесуалноправните въпроси № 6, 7 и 8 са свързани с правомощията на въззивния съд, като инстанция по същество, да разреши поставения материалноправен спор, като обсъди доказателствата по делото и се произнесе по доводите доводите и възражения на страните във въззивната жалба и в отговора към нея, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство и да изложи мотиви. Поставените въпроси са относими за всяко въззивно производство. Значимостта им в случая за крайния изход на делото следва да бъде отречена, тъй като вместо да посочи кои относими доказателства, доводи и възражения са останали необсъдени от въззивния съд, касаторът е заявил общо, че при формиране на изводите относно принадлежността на правото на собственост върху процесните имоти и статута им на публична държавна собственост са изследвани избирателно част от данните по делото, на някои доказателства е придадено значение, каквото не се следва от съдържанието им, а други въобще не са обсъдени, но липсва подробна конкретизация. Касаторът не е конкретизирал и кои са негови доводи и възражения са останали необсъдени. Като се има предвид и поддържаното, че въззивният съд е бил длъжен да се произнесе служебно за нищожността на неустойката, поради противоречие с добрите нрави, следва да се направи извод, че касаторът всъщност оспорва правилността на изводите на въззивния съд при обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите и възраженията му, която обаче е изключена предмета на селективната фаза на касационното производство, съответно не може да обоснове допускането на обжалване.

Въпроси № 9 и № 10 са израз на поддържаната в касационната жалба теза за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави, предвид уговарянето й извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функция. По тези въпроси не е налице въведената допълнителна предпоставка, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие със съдебната практика по т.1, предл.1 на чл.280 ал.1 ГПК ( ТР № 1/2020 от 27.04.2022г. по тълк.д.№ 1/2020г. на ОСГТК на ВКС). Присъждайки неустойката, уговорена в двукратен размер на наемната цена, въззивният съд е приел, че тя не е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, предвид уговарянето извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции.

Въпроси № 11 и № 12 са поставени във връзка с поддържаното от касатора, че процесните сгради не са били държавна собственост, тъй като са внесени в капитала на едноличното акционерно дружество с държавно имущество „Национална спортна база“ ЕАД. Тези въпроси също не са обсъждани и касаят правилността на въззивното решение, поради което и за тях следва да бъде отречена общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.

Въпроси № 13, № 14 и №15 са материалноправни и касаят характера и съдържанието на правоотношението между наемодателя и наемателя след прекратяване на наемния договор, поради изтичане на срока му, съответно относно задължението на наемодателя през този период да осигури ползването на наетата вещ на наемателя. Те също не са значими за крайния изход на делото, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и касаят правилността на изводите за дължимост на обезщетение под формата на неустойка.

Въпрос № 16 е свързан с приложението на чл.84, ал.2 ЗЗД. Видно от мотивите на въззивното решение, въпросът за момента, от който наемателят изпада в забава за заплащане на обезщетението за пропуснати ползи по чл.236, ал.2 ЗЗД, уговорено предварително във формата на неустойка, не е изрично обсъждан от въззивния съд, поради което значимостта му за крайния изход на делото също следва да бъде отречена.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и на въведеното основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване ( ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл.3 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който да може да бъде констатиран от касационната инстанция пряко от мотивите на обжалвания въззивен акт, без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и необоснованост, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В слручая касаторът не е обосновал приложното поле на очевидната неправилност. Въведените от него доводи са поддържаните в касационната жалба, които касаят неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. Не са въведени от касатора доводи обжалвано въззивно решение да е постановено в явно нарушение на закона (contra legem), извън закона (extra legem) или явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. Разноски не се присъждат и на ответника, тъй като, макар отговорът на касационната жалба да е подаден чрез юрисконсулт, не е направено искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл.78, ал.8 ГПК.

Мотивиран от това, съставът на I т.о.: