Определение № 41 от 02.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 532/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АС - СТРОЙИНЖЕНЕРИНГ” ООД срещу решение № 2161 от 11.09.2019г. по т.д. № № 342/2019г. на САС, ТО, 15 състав, с което е потвърдено решение № 1991 от 08.10.2018г. по т.д. № 9072/2016г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23 състав в частта, в която е признато за установено по реда на чл.422 ГПК по иск с правно основание чл.92 ЗЗД, предявен от „Риела” ООД против касатора, че последният дължи сумата 659 547 евро неустойка по т. IX.2 от нотариален акт за продажба на идеални части от поземлен имот, взаимно учредяване на право на строеж и за преустройство и цялостно изграждане на офисна сграда и задължение за построяване на обекти в нея, подземни гаражни клетки на две нива, включително ограда по регулационните линии, външни връзки на сградите и трафопост, № 113, том XIV, рег. № 16360, дело № 2519/2007г. на нотариус И. Н., вписан в Службата по вписванията с вх.рег. № 105968 от 27.12.2007г., за периода от 28.11.2012г. до 27.05.2015г., за която сума е била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 30.12.2015г. по ч.гр.д. № 78851/2015г. на СРС, I ГО, 29 състав.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Излага съображения за допуснато от въззивния съд ограничаване на правото му на защита и за незаконосъобразност на извода му за действителност на неустоечната клауза. Поддържа, че процесната клауза за неустойка е нищожна, тъй като обезпечава евенуалните вреди за възложителя от ненавременно изпълнение на задължението на изпълнителя да изпълни строителството на обекта, но изпълнението на това задължение на изпълнителя е предпоставено от волята на възложителя да участва в съставянето и подписването на Констативен акт за установяване годността за приемане на строежа – акт обр. 15. Счита, че въззивният съд е извършил неправилно тълкуване на действителната обща воля на страните и поетите задължения на изпълнителя съгласно договора за строителство, както и не е обсъдил в цялост и във взаимовръзка събраните по делото доказателства относно момента, към който е било възможно да бъде съставен и подписан от страните по спора акт обр.15, респ. момента на изпълнение на задължението на изпълнителя да построи сградата. Излага и съображения за неправилност на произнасянето на въззивния съд по възражението му за погасяване по давност на вземането за неустойка, за допуснато процесуално нарушение при допускането на експертизи и за неправилно тълкуване на направеното възражение за намаляване на неустойката на основание чл.92, ал.2 ЗЗД.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до лишаване от право на защита, неотлагането на съдебното заседание по дело при неявяване на страна или нейния пълномощник при наличие на препятствие, което страната не може да отстрани? Твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 101 от 13.05.2016г. по гр.д. № 5440/2015г. на ВКС, ГК, III г.о. и решение № 157 от 30.03.2012г. по гр.д. № 209/2011г. на ВКС.

2. Нищожна ли е на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД уговорка за неустойка по договор за строителство между търговци, която обезпечава вредите за възложителя от ненавременно изпълнение на задължението на изпълнителя да предаде готовия обект в случай, че съгласно неустоечната клауза в договора за строителство изпълнението на това задължение на изпълнителя е предпоставено от волята на възложителя да подпише Констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /акт обр.15/, съгласно чл.176, ал.1 ЗУТ, без в договора за строителство да е ясно посочено кои недостатъци страните ще приемат за водещи до негодност на работата според нейното договорно или законово предназначение /съгласно чл.265, ал.2 ЗЗД/ и при кои обстоятелства възложителят ще може да откаже подписването на акт обр.15 съгласно чл.176, ал.1 ЗУТ? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК на ВКС, решение № 228 от 01.02.2013г. по т.д. № 995/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011г. по т.д. № 115/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 142 от 12.03.2011г. по т.д. № 336/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Следва ли при тълкуване на действителната обща воля на страните по договор за строителство относно задълженията на строителя да се прави разграничение между завършването на строителството на обекта и предаването му на възложителя и следва ли да се счита изпълнено задължението на строителя за завършване на строителството на обекта при положение, че е изготвена екзекутивна документация при спазване изискванията на чл.175, ал.1 и ал.2 ЗУТ? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 162 от 18.10.2010г. по т.д. № 998/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.

4. С оглед липсата на изрично регламентирана законова възможност и с оглед изрично предвидените права на възложителя по договор за строителство по чл.176, ал.4 ЗУТ вр. чл.265, ал.1 ЗЗД и задължението на възложителя по чл.264, ал.1 ЗЗД допустим и законосъобразен ли е отказ от страна на възложителя да подпише Констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /акт обр.15/, при положение, че от този отказ следват неблагоприятни правни последици за изпълнителя по договора за строителство – задължение за заплащане на неустойка за забавено изпълнение? Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

5. С оглед задължението на възложителя по чл.264, ал.1 ЗЗД и правата му по чл.265, ал.1 ЗЗД в случай на неизвършени, незавършени или недобре извършени работи, представлява ли забава на кредитора отказът на възложителя по договор за строителство да подпише Констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /акт обр.15/, при положение, че по делото не се доказва естеството на неизпълнението да води до негодност на изпълнения строеж за неговото договорно и обикновено предназначение? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

6. Какво следва да е съотношението между неизвършени, незавършени или недобре извършени работи по чл.7, ал.3, т. 15, б. „б” от Наредба № 3 от 31 юли 2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, от една страна, и извършените и завършени СМР, за да може съдът да приеме, че е налице обоснован отказ на възложителя да подпише Констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /акт обр.15/. Касаторът твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

7. Дължима ли е неустойка на възложителя по договор за строителство за забавено изпълнение на СМР от страна на изпълнителя в случай, че изпълнителят е изпълнил строителството, макар и с недостатъци, уведомил е за това възложителя и последният отказва да подпише акт обр.15 по чл.176 ЗУТ, без да аргументира и доказва толкова съществени недостатъци на изпълнената работа, които да обосновават нейната негодност за договореното или обикновеното й предназначение? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 162 от 18.10.2010г. по т.д. № 998/2009г. на ВКС, ТК, II т.о., както и че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

8. Следва ли да се приеме, че е налице забава на кредитора – възложител по договор за строителство на задължението му да приеме изпълнената работа при отказ от негова страна да подпише Констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа /акт обр.15/, независимо че изпълнителят разполага с нормативна възможност по чл.170, ал.2 ЗУТ – възложителят да бъде заместен от органа, издал разрешението за строеж или упълномощено от органа длъжностно лице? Касаторът счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

9. Трябва ли при преценка на обема на дължимите за изпълнение СМР от изпълнителя и срока за тяхното изпълнение, както и при преценка възражение на изпълнителя за удължаване на срока за изпълнение на СМР на основание възникване на обективни обстоятелства за това, съдът да изследва конкретните договорености на страните по делото, като посочи от кой юридически факт те са възникнали, както и към кой момент ще се счита строителството за завършено – при изпълнение на нормативните изисквания за строежите или при изпълнение на всички договорени между страните СМР /довършителни и луксозни работи, фини и детайлни дейности/? Касаторът поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

10. Следва ли при преценка на основателност на възражение на изпълнителя за удължаване на срока на изпълнение на СМР на основание допълнително възложени от възложителя СМР и обективно възникнали обстоятелства, обосноваващи удължаване срока на изпълнението, съдът да обсъди и да мотивира в решението си кредитира или не приети и неоспорени от страните в тази им част заключения на вещи лица по допуснати съдебно-технически експертизи? Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №275 от 18.11.2014г. по гр.д № 2620/2014г. на ВКС, решение № 185 от 26.01.2018г. по т.д. № 154/2017г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 129 от 08.11.2017г. по гр.д. № 60344/2016г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 142 от 20.06.2017г. по гр.д. № 3673/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 57 от 06.07.2016г. по гр.д. № 5932/2015г. на ВКС, ГК, II г.о.

11. Следва ли при преценка на началната дата на погасителната давност на неустойка при направено възражение от изпълнителя по договор за строителство за изтекла погасителна давност съдът да вземе предвид последваща договореност /след договора за строителство/ между възложителя и изпълнителя за определяне на краен срок за изплащане на неустойката, обективирана в договор за учредяване на договорна ипотека и обезпечаваща вземането за обезщетение, както и следва ли съдът да мотивира решението си относно произнасянето по такова възражение? Касаторът твърди, че по въпроса е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи решение № 432 от 26.10.2010г. по гр.д. № 826/2010г. на ВКС, ГК, II г.о, решение № 157 от 01.07.2011г. по гр.д. № 1125/2010г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 324 от 22.04.2010г. по гр.д .№ 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 237 от 24.06.2010г. по гр.д. № 826/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о.

Ответникът „Риела” ЕООД оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като по въпроси 1, 2, 5, 6, 7, 9, 10 и 11 въззивният съд изобщо не се е произнесъл и те не са обусловили правната му воля, обективирана във въззивното решение, а въпроси 3, 4, 5, 6, 7 и 8 са неотносими към предмета на делото, тъй като касаят факти и обстоятелства извън процесния период. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел за доказано,че между страните е налице облигационна връзка въз основа на договор със смесен характер – такъв за продажба, учредяване на право на строеж и за строителство, в която му част представлява договор за изработка и се урежда от разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД Част трета „Търговски сделки” на ТЗ, тъй като е сключен между търговци. Посочил е, че срокът за изпълнение на уговорените строителни работи до степен на завършеност, необходима за подписване на акт обр.15, първоначално е бил 30 месеца, а с удължаването му със споразумение от 21.12.2009г.- 40 месеца, или до 27.04.2011г.

Приел е, че за компенсиране на вредите от евентуално забавено изпълнение е уговорено, че строителят ще дължи неустойка за забава в размер на 6 евро на кв.м. от общата площ на обектите. Посочил е, че ищецът е предявил претенция за заплащане на неустойка за площ от 3664,15 кв.м., като ответникът не е направил възражение същата да надвишава притежаваната от ищеца собственост. Съобразил е, че в договора е предвиден и четиримесечен срок, в който не се дължи неустойка, поради което такава би следвало да се начисли, считано от 27.08.2011г.

Въззивният съд е намерил, че направените от ответника възражения по съществото на спора са неоснователни. Приел е, че от събраните доказателства не се установява представителите на ищцовото дружество да са имали такова поведение, което да е препятствало изпълнението на задълженията по договора за изработка. Счел е, че установените от събраните гласни доказателства обстоятелства, че е имало претенции относно цветовете, в които следва да бъдат боядисани стените в сградата и за плочките, които следва да бъдат поставени, не са толкова съществени, че да доведат до блокиране на целия строеж, тъй като това са довършителни работи. Изложил е съображения, че разпитаните свидетели, които разказват, че е имало такива забавяния, не са успели да установят точно за колко време и за какъв обем работи е имало проблеми със съгласуването на изискванията за изработване. Предвид на това е заключил, че не може да се приеме наличието на поведение от страна на ищеца, което дори и частично може да освободи длъжника от забавата за изпълнение.

Въз основа на писмените доказателства въззивният съд е приел за установено, че в определени моменти ищецът не е оказвал необходимото съдействие при строителството /например подписването на декларация относно пускането в експлоатация на трафопоста към сградата/, но е счел, че не е установено именно това да е единствената причина за осъщественото забавяне. В тази връзка е съобразил, че след пускане на трафопоста в експлоатация обаче обектът отново не е приет, което също обосновава така направения извод.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението на ответника, че част от забавянето е било причинено от неблагоприятни климатични условия. Посочил е, че това възражение по своята същност представлява позоваване на непреодолима сила, попречила за изпълнение на задълженията му в срок, но е констатирал, че според представената по делото справка на НИМХ при БАН за периода на строителството не е имало екстремни метеорологични явления, а температурите са били в рамките на нормалните за съответния сезон. Изложил е съображения, че изпълнителят по договора е търговец и на основание чл.302 ТЗ е длъжен да полага грижата на добрия търговец, която е по-висока от тази на добрия стопанин, което в случая означава, че е бил длъжен да предвиди, че през по-голямата част от зимния сезон среднодневната температура на въздуха би спаднала под 5 градуса и да вземе предвид това обстоятелство при поемане на задължението за извършване на строителството в срока по договора. В допълнение е посочил, че по делото са налице доказателства, че обектът е изграден в груб строеж към 15.11.2010г. и работите, които се извършват след този момент, се извършват основно в закрити помещения, където ниските температури не представляват толкова голяма пречка.

Намерил е за неоснователно и позоваването на забава на кредитора поради отказа да бъде подписан акт обр.15. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл.95 вр. чл.83 ЗЗД кредиторът не носи имуществена отговорност, когато длъжникът е можел, полагайки грижата на добрия стопанин /в случая на добрия търговец/, да избегне вредите от неоказаното съдействие. Приел е, че на първо място, от събраните по делото доказателства не се установява по категоричен начин, че към м.03.2014г. обектът е бил готов в такъв вид, че да позволи приемането на този етап от строителството. Посочил е, че макар в една от техническите експертизи - тази изготвена от вещото лице П. Я., да се посочва, че към 10.04.2014г. са били изготвени документите за подписване на акт обр. 15 и може да се предположи, че сграда е била готова за приемане, при разпита в съдебно заседание същата е заявила, че не може да даде становище дали различните инсталации в обекта са били годни за приемане. Взел е предвид, че от допълнителните експертизи, извършени от вещите лица Х. и С., анализирали наличната към този момент документация, касаеща ВиК и различните съоръжения в сградата – част Електро, асансьорно съоръжение, паркинги, абонатна станция, се установяват множество неизпълнени работи, които се вземат предвид при установяване на годността на строежа. Съобразил е и писмо изх.№ 506/17.03.2014г., изходящо именно от ответното дружество, с което се прави предложение срокът за завършване на обекта да бъде удължен до края на 2014г., като е приел, че това изявление представлява извънсъдебно признание, че към посочения момент строителството не е завършено и твърдението, че за дата на завършване следва да се приеме тази на въвеждане в експлоатация на трафопоста към сградата -21.03.2013г., не може да бъде възприето за вярно. По тези съобажения въззивният съд е достигнал до извод, че не е доказано от ответника при условията на пълно и главно доказване, че отказът на кредитора да приеме обекта е неоснователен. От друга страна, въззивният съд е посочил, че в случая изпълнителят по договора разполага с нормативно уреден механизъм, с който да избегне кредиторовата забава – това е процедурата по чл.5, ал. 2 и ал.3 от Наредба №3 от 31.07.2003г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителство, по който именно ред е съставен и актът, с който в края на 2016г. е установено годността на строежа, като неявяването на възложителя не е попречило това да се осъществи. С оглед на това обстоятелство и като се има предвид, че и в този случай строителят е длъжен да положи грижата на добрия търговец и да е наясно със законовите процедури, които му дават възможност да установи, че е изпълнил задължението си точно, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на възражението на ответника, че е налице такава забава на кредитора, която да го освободи от отговорността за вреди, уредена в неустоечната клауза по договора.

Въззивният съд е приел за неоснователно и възражението за нищожност на уговорената неустойка поради противоречие с добрите нрави, споделил е изцяло мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Първоинстанционният съд е приел, че неустойката е уговорена да компенсира ищеца за пропуснатите ползи от невъзможността да ползва собствените си обекти в готовия офис комплекс, съответно получаването на месечен наем при ползването. Приел е, че при установената към датата на сключване на договора между страните (27.12.2007г.) средномесечна пазарна наемна цена за квадратен метър на обектите на ищеца от 7.07 евро (без общи части, така както се претендира и неустойката), уговорената месечна неустойка не е нищожна - не противоречи на функциите на неустойката, установени в разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД. Посочил е, че уговорената неустойка се съразмерява с вредите, за които е била предвидена, че ще обезщети. Изложил е съображения, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции (така т. 3 от ТР № 1/2009 от 15.06.2010г. по т.д. № 182009г. на ОСТК на ВКС), но такива обстоятелства при клаузата на т. ІХ.2 от оформения с нотариален акт договор от 27.12.2007г. няма, като преценката за действителността на клаузата, за която съдът следи служебно, е към момента на уговарянето й.

Въззивният съд е намерил за неоснователно и искането за намаляване на уговорената неустойка поради прекомерност, тъй като съгласно чл.309 ТЗ не може да се намалява неустойка, уговорена между търговци по търговска сделка. За пълнота е посочил, че за да бъде преценено дали нестойката е прекомерна, е необходимо да бъде проведено доказване на реалните вреди, които кредиторът ще търпи от неизпълнението, за да може техният размер да бъде съпоставен с този на неустойката, а в случая, макар да са налице някои доказателства /като пазарна оценка на имотите и др подобни/, не е осъществено пълно доказване на този елемент от фактическия състав, предпоставящ уважаване на такова възражение.

С оглед на изложените съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл.92,ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан за сумата 21 984,90 евро месечно /3664,15 кв.м по 6 евро/ или за целия период - в размер на 725501,70 евро.

Във връзка с направеното от ответника възражения за изтекла погасителна давност въззивният съд е изложил съображения за неоснователност на наведеното във въззивната жалба на ищеца оплакване, че в случая следва да бъде приложена разпоредбата на чл. 114, ал.4 ЗЗД и давността започва да тече от датата на издаване на акт обр.15. Позовал се е на съдебната практика, обективирана в решение № 174/16.12.2009г. по т..№292/2009г. на ВКС ІІ т.о., според която „логическото тълкуване на посочената разпоредба, самостоятелно и във връзка с предходните алинеи на същия член, сочи на извода, че под „последен ден, за който се начислява неустойката”, следва да се разбира последният ден от исковия период, т.е. от периода, за който ищецът претендира да му бъде присъдена конкретна сума за неустойка и който е въведен като предмет на делото. Това е денят, в който задължението за неустойка вече е възникнало, определено е по размер и може да бъде изпълнено.“ Посочил е, че в случая е уговорено, че неустойката ще се начислява помесечно и при това положение с изтичане на всеки месец възниква задължение за плащане на такава и реципрочно, за изправната страна възниква правото да иска заплащане на сумата също след изтичане на съответния месец. Поради това е приел, че давността започва да тече от този момент.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Първият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, водещо до лишаването му от право на защита, изразяващо се в неотлагане на съдебното заседание по делото въпреки неявяването на негов представител поради препятствие, което касаторът не е могъл да установи. От една страна, въпросът по същество представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила. От друга страна, въпросът не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не се явява обуславящ изхода на делото. Дори и да се приеме, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като е оставил без уважение искането на касатора за отлагане на делото, както и последващото му искане за отмяна на дадения ход по същество, липсва основание да се приеме, че това е довело до неправилно разрешаване на спора. Не са изложени твърдения и липсват данни, че поради допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение касаторът е бил лишен от възможност да ангажира доказателства, още повече, че срокът за това е определен в чл.259 и чл.263 ГПК, поради което делото е останало неизяснено от фактическа страна, а касаторът е имал възможност да изложи доводите и възраженията си във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба на насрещната страна, както и да представи писмени бележки в срока за произнасяне на решението.

Поставените от касатора от втори до осми материалноправни въпроси по начина, по който са формулирани, не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Всички тези въпроси са предпоставени от възприемане на твърденията на касатора, че дължимостта на договорената от страните неустойка е обусловена от подписването на акт обр.15, което зависи от волята на ищеца като възложител, че касаторът е завършил строителството /макар и с недостатъци/, но ищецът неоснователно е отказал да приеме изпълнението, тъй като не е доказана негодност на изпълненото за неговото договорно или обикновено изпълнение и че евентуалната забава се дължи на неоказване на съдействие от страна на ищеца и на обективни причини. Тези твърденията на ищеца не са възприети от въззивния съд, който е приел, че неустойка се дължи при неизпълнение в уговорения срок на задължението на ответника да извърши строителството до състояние, годно за приемането му с акт обр.15 /а не при липсата на съставен акт обр.15 в договорения срок/, че от събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност не се установява твърдението на ответника към 10.04.2014г. да е завършил обекта до състояние, годно за приемането му с акт обр.15, както и че не е доказано забавата да се дължи на поведение на ищеца или на неблагоприятни климатични условия. Въззивният съд не се е произнасял по пети и шести въпроси, тъй като с оглед договорените от страните предпоставки за възникване на вземане за мораторна неустойка е счел за релевантно дали през исковия период е било налице изпълнение на задължението за завършване на строителството в състояние, годно за приемането му с акт обр.15, и не е обсъждал дали изпълненото от ответника строителство е годно за неговото договорено и обикновено предназначение. Поради това въззивното решение не дава разрешение на формулираните материалноправни въпроси. По същество така поставените въпроси предполагат преценка на обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд, каквато не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство.

Поставените девети и десети въпроси също са формулирани по начин, който предполага преценка на обосноваността и законосъобразността на изводите на въззивния съд относно обема на дължимите за изпълнение от касатора СМР и наличието на основания за удължаване на срока за извършването им, доколкото са предпоставени от твърдения, че при формиране на изводите си въззивният съд не е съобразил уговорките в договора и заключенията на изготвените експертизи. Поради това тези въпроси също не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не могат да обосноват допускане на касационен контрол.

Формулираният единадесети въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да вземе предвид последваща договореност между страните за определяне на краен срок на изплащане на неустойката. Въззивният съд действително не е обсъждал такъв довод, но произнасянето му е в съответствие с възражението на касатора за изтекла погасителна давност, както е направено с отговора на исковата молба – за погасяване по давност на вземането за неустойка за 2012г. поради изтичане на предвидения в чл.111, б. „б” ЗЗД тригодишен давностен срок. Поради това не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос.

С оглед липсата на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК по отношение на формулираните въпроси, не следва да се обсъжда дали са налице допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да бъде бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 3000 лева, представляващи заплатено за касационното производство адвокатско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,