Определение № 3700 от 23.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1460/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от Л. П., чрез адв. Н. Г., срещу въззивно решение № 198 от 17.11.2022 г., постановено по в. гр. д. № 267/2022 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260035 от 10.03.2022 г. по гр. д. № 843/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив и като краен резултат са отхвърлени като неоснователни предявените от Л. З. П. против Б. Ж. И., иск за отмяна на договор за дарение на сумата от 55 000 щатски долара, сключен на 11.01.2001 г. между Л. З. П. и Б. Ж. И., както и иск за заплащане на сумата от 55 000 щатски долара като получена без основание. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Иска се неговата отмяна. Жалбоподателят счита, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответната страна по жалбата – Б. Ж. И., не е взела становище по нея в срока за отговор. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира: С обжалваното решение е прието, че пред Окръжен съд – Пловдив е бил предявен иск по чл. 227, ал. 1, б. „в“ от ЗЗД, съединен в условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД. Установено е, че ищцата Л. П. е поискала съдът да постанови решение, с което да отмени договор за дарение от 11.01.2001 г., сключен между ищцата и ответницата Б. Ж. И., по силата на който договор ответницата е получила по банков път сумата от 55 000 щатски долара, а в условията на евентуалност да бъде осъдена ответницата да заплати на ищцата сумата от 55 000 щатски долара като получена без основание. В исковата молба се е твърдяло, че между страните е бил сключен договор за дарение от 11.01.2001 г., по силата на който ищцата е била превела по банкова сметка на ответница сумата от 55000 щатски долара. Според ищцата процесната сума е била отстъпена безвъзмездно от нея на ответницата с дарствено намерение. Въззивният състав е намерил за правилно първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен като неоснователен искът, предявен от Л. З. П. против Б. Ж. И. за отмяна на договор за дарение, сключен на 11.01.2001 г. между тях. Посочено е, че не се установява по делото, нареденият банков превод на 55 000 щатски долара на 11.01.2001 г. от ищцата на ответницата да е извършен с дарствено намерение. Не било установено тези пари да са получени от нея. Установено е, че независимо, че в изпратената молба – покана с дата 18.02.2021 г. от ищцата до дъщеря ѝ, се съдържа най-общо израз за превежданите суми, които „изпращах и дарявах“ без конкретизиране на стойност, по делото липсва волеизявление на И. за приемане на тези изпращани суми, именно като дарени. В хода на първоинстанционното производство, ищцата се е опитала да докаже основание на изпращане на сумата на своята дъщеря чрез показанията на св. С.. В показанията си последната не свидетелства за дарствено намерение на П. спрямо дъщеря си И., а за взаимоотношения свързани с покупка на жилище в полза на майката с посочената сума. Изтъкнато е също, че в исковата молба не са посочени фактически обстоятелства, свързани с договор за поръчка, а съгласно чл. 292, ал. 3 от ЗЗД изискване за действителност на правоотношения, свързани с поръчка за придобиване на вещни права върху недвижими имоти от името на довереника, е писмена форма с нотариална заверка на подписите, каквато по делото не била доказана. По отношение на евентуално предявения иск по чл. 55, ал. 1, предл. I от ЗЗД, въззивният съд е приел, че наличието на валиден договор за дарение или на договор за поръчка биха довели до негова неоснователност. Констатирал е, че по изложените по-горе съображения, не се установява наличие на някакви договорености между страните за процесната сума. Прието е, че в настоящия случай е налице изходящ документ за банков превод от „Корпорация банк 1“ от 11.01.2001 г, но по делото не е доказано, че макар и наредена, сумата от 55 000 щатски долара да е достигнала до ответницата И. чрез заверяване на банковата ѝ сметка или по друг начин, т. е. няма установяване по безспорен начин, че същата е получила сумата за да се обогати с нея. Установено е, че в изпратената от ищцата П. до ответницата покана (молба) на 18.02.2021 г. не се съдържа посочване на сума от 55 000 щатски долара. В отговора на И. не се сочи такава получена от нея сума. При тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че ищцата Л. П., в чиято тежест е, не е установила по несъмнен и категоричен начин претендираните от нея права, което обосновава извод за неоснователност на предявените спрямо Б. И. искове. Касационното обжалване се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки: да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Не е налице нарушение на императивна правна норма или на правен принцип, които да дават основание да се приеме, че същото е очевидно неправилно. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът е изложил оплаквания за неправилност на въззивното решение, но не е формулирал ясно и точно материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание, по отношение на който да твърди, че е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. В приложението към касационната жалба изложение се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване. Относими са към правилността на въззивното решение, по която касационната инстанция ще се произнесе, само ако жалбата бъде допусната за разглеждане по същество. Преценката за достъп до касационно обжалване се основава на съответствието с критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК, а не с обсъждане на конкретните основания за порочност на обжалваното въззивно решение. Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение