Определение № 50243 от 26.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2914/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. Н. К., чрез адвокат Е. И., срещу въззивно решение № 22/18.03.2021 г., постановено от Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 1850/2020 г. Касаторът излага доводи за неправилност. Насрещната страна “ЕОС Матрикс“ ЕООД, представлявана от управителя Р. Т., чрез юрисконсулт Й. К., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Пловдивски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Пловдивски районен съд, отхвърлил предявения от И. Н. К. против “ЕОС Матрикс“ ЕООД иск за установяване по отношение на дружеството, че И. К. не дължи като поръчител (поради погасяване по давност) сумата от 5748,20 лв. – главница, дължима по договор за потребителски кредит от 15.11.2007 г., сключен между “Обединена Българска Банка“ АД – праводател на ответника (като кредитор) и П. Л. (като длъжник), ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.02.2009 г. до окончателното издължаване; сумата от 493,11 лв. – договорна лихва за периода 25.08.2008 г. – 18.02.2009 г.; сумата от 2,36 лв. – наказателна лихва за периода 25.08.2008 г. – 18.02.2009 г.; сторените по ч.гр.д. № 1735/2009 г. на Пловдивски районен съд разноски в размер на 517,64 лв., за които суми на 23.02.2009 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК в полза на “Обединена Българска Банка“ АД. За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че на 15.11.2007 г. между “Обединена Българска Банка“ АД (като кредитор), П. А. Л. (като длъжник) и И. Н. К. (като поръчител) е сключен договор за потребителски кредит. На 23.02.2009 г. в полза на кредитора е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК. На 25.09.2009 г. е издаден изпълнителен лист. На 11.03.2009 г. е образувано изпълнително дело № 224/2009 г. по описа на ЧСИ П. И.. Впоследствие, с договор за прехвърляне на вземания от 31.10.2011 г. кредиторът е прехвърлил вземанията си срещу длъжника и поръчителя на настоящия ответник “ЕОС Матрикс“ ЕООД, като последният е бил конституиран като взискател по вече образуваното изпълнително дело. Съдът е приел, че последното изпълнително действие спрямо поръчителя е извършено на 28.03.2013 г., когато е извършен последния превод от запорираното му трудово възнаграждение. Прието е, че в периода 28.03.2013 г. -28.03.2015 г. по отношение на К. не са били искани и предприемани изпълнителни действия от страна на взискателя; изпълнителното производство се е прекратило на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Съдът е посочил, че съгл. чл. 116, б. “в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение; съгласно т. 10 от ТР № 2/2015 г. ОСГТК на ВКС нова погасителна давност започва да тече от датата, на която е поискано или предприето последното валидно изпълнително действие. Приел за неоснователен довода на ищеца, че последното валидно изпълнително действие е от 15.02.2013 г. Навел съображения, че преди постановяването на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правни последици; приел, че тези последици следва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо към момента на настъпването на последиците, като в противен случай би се придало същинско обратно действие на ново тълкувателно решение, което счел за недопустимо. Добавил, че съгл. чл. 14 ЗНА обратното действие се предвижда само по изключение и въз основа на изрична разпоредба за това. Посочил още, че в този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 170/17.09.2018 г. на ВКС по гр.д. № 2382/2017 г., IV г.о., с което се приема, че извършената с т. 10 на ТР № 2/2015 г. ОСГТК на ВКС отмяна на ППВС № 3/1980 г. поражда действие от датата на обявяването на новото тълкувателно решение – 26.06.2015 г. Съдът заключил, че до прекратяването на изпълнителното производство на 28.03.2015 г. по отношение на К. погасителна давност не е текла. Срокът на новата погасителна давност е започнал да тече от следващия ден - 29.03.2015 г., който нов петгодишен срок не е изтекъл към февруари 2019 г. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с въпросите прилагат ли се по аналогия разпоредбите на чл. 50, ал. 1 и чл. 50, ал. 2 ЗНА относно тълкувателните решения, постановени по реда на чл. 124 ЗСВ; от кой момент действа тълкуването, дадено с тълкувателни решения по реда на чл. 124 ЗСВ и от кой момент поражда действие отмяната на Постановление № 3/18.11.1980 г. на Пленума на ВС и прилага ли се за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди то да бъде отменено. Относно последния въпрос поддържа и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК. Въпросите, поставени в изложението, попадат в приложното поле на Тълкувателното дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, като даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с тълкувателния акт. В съдържателната част на същото е обяснено, че до обявяването на задължителен тълкувателен акт, с последващ такъв, за загубил сила, обективираното в него тълкуване не може да бъде пренебрегнато по съображения, че има съществена промяна в обществените условия. Последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред. В този случай решението, с което се постановява тълкувателният акт, се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на правната норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт. Второто поражда действие от момента на обявяването на новия акт, поради което и от този момент предшестващият тълкувателен акт престава да се прилага. Установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано, когато въпросът е отнесен за разрешаване след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. В тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпването на последиците. Конкретно, относно постановките в ППВС 2/1980 г. и ТР 2/2015 г., е прието, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани изпълнителни дела преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, давност за тези вземания не е текла. За тях давността е започнала да тече от 26.06.2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980 г. В изложението е поставен още един въпрос, като се твърди, че разглеждането му е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото. Питането е дали при разглеждане на иск по чл. 439 ГПК относно установяване на недължимост на вземането поради изтекла погасителна давност, следва, към момента на постановяване на решението си, решаващият съд да прецени изтекла ли е погасителната давност с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че не е налице поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Несъмнено съдът винаги взема предвид надлежно заявените факти, настъпили след предявяване на иска, щом са от значение за делото. По делото обаче не се установява осъществяване на релевантен факт в хода на съдебното производство, така че за съдът не е имало задължение да го вземе предвид, като е без значение дали, както счита касаторът, изтеклият и след подаване на исковата молба срок е достатъчен, за да се заключи, че вземането на взискателя е погасено по давност. Това е така, защото няма съмнение в съдебната практика, че след подаване на исковата молба, давност относно вземането, предмет на спора, не тече, независимо че е предявеният иск е отрицателен установителен; той е също „относно вземането“. В заключение, не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в настоящото производство съдебноделоводни разноски за юрисконсултско възнаграждение, на осн. чл. 78, ал. 4 ГПК, определени от съда в размер на 200 лв., съобразно фактическата и правна сложност на делото, обема на положен труд. Мотивиран от горното, съдът