Определение № 4491 от 06.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3360/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. М. Г., чрез процесуалния му представител адв. А. против определение № 1505/9.06.2025 г., постановено от Софийски апелативен съд по в.ч.гр.дело № 1455/2025 г., с което е потвърдено определение № 8384/29.04.2025 г., постановено по гр.д. № 4152/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което е прекратено като недопустимо производството по делото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради допуснато нарушение на нормата на чл.229 ГПК. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че предявените от ищеца в производството по гр.д. № 4125/2025 г. искове за нищожност на упълномощителната сделка, недействителност по чл.42, ал.2 ЗЗД и нищожност на договора за покупко-продажба от 1.06.2010 г., са разрешени със сила на пресъдено нещо по приключилите, с влезли в сила решения, постановени в производства по гр.д. № 14784/2013 г. и по гр.д. № 13656/2019 г., и двете по описа на Софийски градски съд, които са с предмет иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване правото на собственост върху процесния недвижим имот и съответно иск с правно основание чл.40 ЗЗД за прогласяване недействителност на договора за покупко-продажба от 1.06.2010 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1/ При наличието на влязло в сила решение по чл.40 ЗЗД прегражда ли се възможността да се води дело за нищожност на акт за собственост на основание чл.26 ЗЗД; 2/ При наличието на влязло в сила решение по установителен иск за право на собственост по чл.124 ГПК в хода на което не е обсъден въпроса за нищожност на предходен акт за собственост, следва ли съдът да прекрати последващ иск за нищожност на нотариален акт по повдигнати в исковата молба основания за нещожността му, поради преклузия; 3/ Налице ли е пълен обективен и субективен идентитет между двете приключили дела и настоящото производство; 4/ Преди да прекрати производството следва ли съдът да обсъди и прецени всички доказателства по делото, вкл. и събраните в хода на други съдебни производства писмени и гласни доказателства и едва тогава да го прекрати. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по въпросите е в противоречие със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т. 18 от ТР №1/4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. на ОСГТК. По отношение на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е изложена надлежна обосновка съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на жалбоподателя в частната касационна жалба приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение, Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е прекратено като недопустимо производството по гр.д. № 4152/2025 г. по описа на Софийски градски съд, образувано по искова молба, предявена от М. М. Г. срещу Л. Г., И. Н. и Д. П., с която са предявени като главни следните искове: за прогласяване нищожност на упълномощителна сделка, обективирана в пълномощно от 8.03.2010 г. и за обявяване за недействителен, на основание чл.42, ал.2 ЗЗД, на договор за покупко-продажба на недвижим имот от 1.06.2010 г./апартамент № 49, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес]0/ като сключен без представителна власт, а като евентуални следните искове: за прогласяване нищожност на договора от 1.06.2010 г. като сключен в противоречие със закона, липса на съгласие, привидност под формата на абсолютна симулация, накърняване на добрите нрави и иск с правно основание чл.108 ЗС, срещу ответницата Д. П.. За да потвърди определението на районния съд, въззивният съд е съобразил, че исковата молба, по който е образувано производството е подадена след влизане в сила на решение по гр.д. № 14784/2013 г. и на решение по гр.д. № 13 656/2019 г. и двете по описа на Софийски градски съд. Първото производство е образувано по искова молба на Д. П. срещу М. Г., Л. Г., И. Н. и В. Н.-Н., с която е предявен положителен установителен иск за собственост на процесния недвижим имот. С влязло в сила на 9.03.2021 г. решение по делото, искът с правно основание чл.124 ГПК е уважен. В това производство ответникът М. Г., в отговора на исковата молба е навел следните доводи и възражения: ищцата Д. П. не е собственик на имота защото го е придобила от несобственици – И. и В. Нацеви; той не е давал съгласие на съпругата си Л. Г. да продава имота и че по процесния договор за продажба от 1.06.2010 г., не е заплатена цената. Производството по гр.д. № 13 656/2019 г. е образувано по искова молба на М. Г. срещу Л. Г., И. Н. и В. Н.-Н., с която е предявен иск с правно основание чл.40 ЗЗД за прогласяване за недействителен спрямо него на договора за покупко-продажба от 1.06.2010 г. като сключен във вреда на представлявания. В молбата – уточнение, депозирана във връзка с указанията на съда да уточни дали твърди, че Л. Г. не е била надлежно упълномощена и е действала без представителна власт или че е била упълномощена, но се е споразумяла с ответниците в негова вреда, ищецът е посочил, че по време на подписване на пълномощното за процесната сделка е в бил болница и няма спомен какво точно е подписал, но отново е твърдял, че ответниците са се споразумели в негова вреда, с оглед ниската продажна цена на имота. С влязло в сила на 19.04.2023 г. решение по делото, искът с правно основание чл.40 ЗЗД е отхвърлен досежно притежавана от ищеца Ѕ ид.ч. от имота. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че с настоящата искова молба, ищецът предявява обуславящи искове относно предмета на гр.д. № 14784/2013 г. по описа на Софийски градски съд, по което е налице влязло в сила решение, с което Д. П. е призната за собственик на процесния имот. В предмета на това приключило дело са разрешени правните въпроси, повдигнати с предявените в настоящото производство искове, като част от заявените в исковата молба обстоятелства са били наведени като възражение срещу иска за собственост и счетени от съда за неоснователни, а останалата част от твърденията в исковата молба са обосновани с факти, съществували при постановяване на решението по иска за собственост, които ищецът е могъл да релевира като основания за нищожност в това производство, като с приключването му тази възможност е преклудирана. При съобразяване на съдебната практика на ВКС по приложението на нормата на чл.299 ГПК, установяваща забрана за пререшаемост на правоотношения, обхванати от делото, въззивният съд е приел че в случая е налице именно хипотезата на чл.299 ГПК, съставляваща отрицателна процесуална предпоставка за правото на иск. Забраната по чл.299, ал.1 ГПК означава преклудиране на всеки факт и основаните на него права, осъществен преди постановяване на решението, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основание за нищожност на правни сделки, за погасяване на вземания или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които са основава съдебно признатото права. Въззивният съд се е позовал и на разясненията дадени в т.5 на ТР № 7/2014 г. по тълк.дело № 7/2014 г. кога е налице идентичност в предмета на делото – не само при пълно обективно и субективно тъждество, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по които се формира сила на пресъдено нещо. В хипотезата на чл.303, ал.1, т.4 ГПК трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, което не се изразява в еднакъв предмет на делата – те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Посочил е, че по предявен иск за собственост, какъвто е бил и предмета на гр.д. № 14784/2013 г., ответникът М. Г. е следвало да изчерпи всичките си възражения срещу заявеното от ищеца право на собственост – чл.131 вр. чл.133 ГПК. Надлежно въведените такива стават част от предмета на делото и по тях съдът дължи произнасяне при разрешаване на правния спор относно съществуването на претендираното право на собственост. Незаявените възражения, които се основават на осъществили се до този момент факти и обстоятелства се преклудират, като както заявените, така и незаявените в законовия срок възражения, не могат да бъдат релевирани в нов процес между същите страни, тъй като това би довело до пререшаване на правния спор в противоречие със забраната на чл.299 ГПК. При така установената фактическа обстановка и изложените решаващи мотиви на въззивния съд за недопустимост на предявените искове, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните: Съгласно чл.274, ал.3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК – при повдигнат от жалбоподателя правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение или при служебно констатирана от касационния съд вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил решаващата воля на въззивния съд за прекратяване на производството по делото. Въззивният съд е приел, че исковете са недопустими, тъй като по предявения иск за собственост, предмет на гр.д. № 14784/2013 г., ответникът М. Г. е следвало да изчерпи всичките си възражения срещу заявеното от ищцата право на собственост – чл.131 вр. чл.133 ГПК. Този извод е съобразен с разясненията, дадени в т.5 на ТР № 1/9.12.0213 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК, според които по силата на изричната разпоредба на чл.133 вр. чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, както и че постановките на ТР № 1/2000 г. от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСТК на ВКС, според които е допустимо пред въззивния съд ответникът да си служи с нови защитни средства като възражение срещу предявения иск, за да се избегне преклудирането им от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като общо правило следва да се считат за загубили актуалност при действието на ГПК /в сила от 1.03.2008 г./. По изложените съображения във връзка с преклузията на възражения, основани на факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право, и вторият формулиран от касатора въпрос, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Освен това въпросът съдържа твърдение, че в производството по иска за собственост не са обсъждани възражения на ответника относно действителността на договора за покупко-продажба от 1.06.2010 г., което не отговаря на данните по делото. Видно от съдържанието на влязлото в сила решение по иска за собственост, съдът е обсъдил всички наведени от ответника възражения срещу основателността на иска, които са свързани именно със сделката, с която праводателите на ищцата са придобили правото на собственост върху имота. Третият въпрос има характер на фактически, а не на правен въпрос и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Последният въпрос също не покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като няма значение за крайния извод на съда за недопустимост на предявените искове. Въззивният съд е съобразил влязлото в сила решение по спора за собственост и е констатирал, че в предмета на това приключило производство са разрешени правните въпроси, повдигнати с предявените в настоящото производство искове, като част от заявените в исковата молба обстоятелства са били наведени като възражение срещу иска за собственост и счетени от съда за неоснователни, а останалата част от твърденията в исковата молба са обосновани с факти, съществували при постановяване на решението по иска за собственост, които ищецът е могъл да релевира като основания за нищожност в това производство, като с приключването му тази възможност е преклудирана. При липса на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се разглеждат сочените от касатора допълнителни критерии на т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се отбележи, че последните не са и налице, тъй като обжалваното определение е в съответствие със задължителните разрешения, дадени с ТР № 1/9.12.0213 г. по тълк.дело № 1/2013 г. и ТР № 1/24.04.2022 г. по тълк.дело № 1/2020 г. и двете на ОСГТК на ВКС, с които по тълкувателен път се разрешиха въпросите кои възражения на ответника се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба и в кои случаи съдът има задължение служебно да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор. Съгласно същите и последвалата практика на ВКС по приложението им, с изтичане на срока за отговор на исковата молба се преклудират само материалноправните възражения, които: 1/ ответникът има на свое разположение към този момент; 2/ които не са свързани със служебно прилагане на императивна материалноправна норма от съда, т.е. имат за предмет въпроси, по които произнасянето на съда е обусловено от заявяване на искане или позоваване на страната и 3/ правоизключващите възражения за нищожност на сделката, която не произтича пряко от съдържанието и нейната форма, както и от общоизвестни или служебно известни на съда факти. Допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е посочено от касатора бланкетно, а не с надлежна обосновка съгласно разрешението, дадено в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, на каквато също липсва позоваване или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а развитието на правото е налице когато произнасянето по съществен материално или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Освен това, както бе посочено по-горе, по въпросите, свързани с преклузиите на правоизключващите възражения за нищожност на сделката и по приложението на чл.299 ГПК, е налице задължителна и казуална практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил при разрешаване на въпроса за допустимост на предявените в настоящото производство искове за нищожност на упълномощителната сделка и за недействителност и нищожност на договора за покупко-продажба на недвижим имот от 1.06.2010 г., Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,