Определение № 5390 от 25.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4115/2024 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на К. С. В. чрез пълномощника й адвокат Р. Д. против определение № 408 от 4.07.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 226 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Ямбол, с което е потвърдено определение 1111 от 23.05.2024 г. по гр. д. № 1230/2023 г. по описа на Районен съд - Ямбол за оставяне без уважение молбата на К. С. В. по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 155 от 28.03.2024 г. в частта за разноските. Й. Д. Д. не е подал отговор на частната касационна жалба. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване касационният съдебен състав съобрази следното: Окръжният съд е констатирал, че по гр.дело № 1230/2023 г. по описа на ЯРС са били предявени главен и насрещен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД като по главния иск са били ищци К. С. В. лично и в качеството на майка и законен представител на детето Д. Й. Д. и ответник Й. Д. Д. с претенция за присъждане на неимуществени вреди в размер по 5000 лв. за всеки от ищците. Насрещният иск със същото правно основание е бил предявен от Й. Д. Д. против К. С. В. с претенция за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Районният съд е отхвърлил както главния, така и насрещния иск. Присъдил е на ответника по главния иск разноски в размер на 1200 лв. (от общо заплатеното адвокатско възнаграждение по делото в размер на 2400 лв.), като е приел, че това са разноските по защита срещу първоначалния иск, а останалите са за защита по предявения насрещен иск. К. В. чрез адвокат Р. Д. е поискала да не бъде по реда на чл. 248 ГПК съдът да приеме, че заплатеното възнаграждение от 2400 лв. по делото е прекомерно над сумата 1200 лв. и да не бъде осъждана да заплаща 1200 лв. Мотивирала е искането с доводите, наведени и пред въззивния съд и с частната касационна жалба, а именно: хонорар от 2 400 лв. по делото, въпреки предявен насрещен иск е прекомерен; Д. е използвал местен адвокат от [населено място], което означава, че адв. Д. не вложила допълнително време и разноски за пътуване, за разлика от адв. Д. от АК П., като заплатения му хонорар бил 1 200 лева, двойно по-нисък от този на насрещната страна; че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и че са участвали в две заседания, като делото можело да приключи и в едно; адв. Д. не е вложила двойни усилия и двоен труд с предявяването на насрещен иск, което да изисква допълнителен хонорар от 1 200 лева; че по делото не е входирана от адв. Д. писмена защита; че макар адв. Д. да е представлявал двама ищци не е поискал хонорар по 1 200 лева за представителство на всеки един от тях; че съдебния състав не е обвързан с установените минимални прагове на адвокатски възнаграждения, като в тази връзка се сочи практика на СЕС. Въззивният съд е посочил, че по делото Й. Д. е бил представляван по силата на пълномощно и договор за правна защита и съдействие от адв. А.Д., както и че Д. и адв. Д. са договорили адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв., която сума е отразено, че е внесена в брой и изцяло. В договора за правна защита и съдействие е записано, че същият е сключен за оказване на правна защита и съдействие изразяващи се в защита по делото – отговор с насрещен иск за обезщетение. Предвид така договореното от страните по договора за правна защита, окръжният съд е приел, че договорената и заплатена сума от 2400 лв. следва да бъде поделена по равно – по 1200 лв. за всяка една от дейностите, която адв. Д. е извършила в защита на Й. Д., а именно депозиране на писмен отговор по предявения срещу него иск, както и за предявяване на насрещен иск и защита по същия. Цената главният и насрещния иск по гр.дело № 1230/2023 г. са в размер по 10 000 лв., в който случай адвокатското възнаграждение е под минимума предвиден по чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ, съгласно която разпоредба за защита до 10 000 лв. адвокатското възнаграждение е 1300 лв. Й. Д. като ответник по главния иск с цена 10 000 лв. е поискал преди приключване на съдебното дирене присъждане на направените по делото разноски и на основание чл.78, ал.3 от ГПК такива правилно са му присъдени в размер 1200 лв. за осъществената защита от адв. Д. по предявения срещу Д. иск по чл.45 от ЗЗД. Въззивният съд е приел, че разноски в размер на 1200 лв. не са прекомерни, както предвид нормативната уредба в страната, така и предвид постановеното от СЕС решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Макар делото да е приключило в две съдебни заседания, срещу ответника Д. са били въведени множество фактически основания, срещу които той е следвало да се защитава, което води до фактическа сложност на производството, а не до липсата на такава. Адвокатски хонорар в посочения размер съответства на фактическата и правна сложност на делото, броя проведени съдебни заседания, участието на ответната страна по делото, събраните доказателства и извършени други съдопроизводствени действия. К. С. В. се позовава на основанията за допус8кане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК. Поставя следните въпроси: 1) какви са критериите за определяне размера на адвокатския хонорар при възражения за прекомерност и следва ли съдът да изложи доводи защо намалява или не разноски за адвокатско възнаграждение в светлината на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22; 2) правомерен ли е адвокатски хонорар по насрещен иск в същия размер като по основния иск при положение, че по делото са проведени две съдебни заседания и адвокатът на страната не е вложил двойни усилия в труд и време за насрещния иск от тези, които щеше да вложи и без такъв иск. 3) нужно ли е излагане на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и точно и мотивирано изложение на касационните основания при обжалване на определение в частта за разноските. По първият въпрос е формирана практика на ВКС – например определение № 4888 от 29.10.2024 по ч. гр. д. № 3551/2024 г., І г. о. – според която при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА, българският съд не е обвързан от приетите в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение съдът следва да вземе предвид не само величината на защитавания интерес (цената на иска), но и обема и сложността на извършената дейност от адвоката, както и дали тази дейност изисква висока компетентност и знания с оглед фактическата и правна сложност на конкретното дело. Посочените в Наредба № 1 от 2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат само като ориентир за съда при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Наличието на практика на ВКС по поставения въпрос изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По този въпрос въззивното определение не противоречи на даденото от ВКС тълкуване, доколкото именно съобразно посочените критерии въззивният съд е преценявал дали заплатеното адвокатско възнаграждение е прекомерно. Посочената практика на ВКС съдържа отговора и на втория въпрос – прекомерността на заплатено адвокатско възнаграждение се определя не само според броя на исковете, а и с оглед фактическата и правна сложност на делото. В случая фактическите твърдения на ищцата за датите и начина, по който са били извършвани действия от ответника, с които е обоснован иска за присъждане на деликтно обезщетение, са възпроизведени от районния съд на 12 страници, а съответно това е обусловило и защита на ответника срещу всяко от тези твърдения; на повече от пет страници са описани представените писмени доказателства; разпитани са трима свидетели и е изслушана психологическа експертиза, а това не обуславя тезата на жалбоподателката, че фактическата и правна сложност на делото е ниска и то независимо дали ответникът се е защитавал само по предявения от нея иск или и по предявения от него насрещен иск. По отношение на третия поставен въпрос остава напълно неясно по какъв начин отговорът му, свързан с редовността на частната касационна жалба, би бил от значение за изхода на процесуалноправния спор. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е само бланкетно посочено, без обосновка от страна на жалбоподателката, а и касационния съдебен състав не констатира основание за проверка дали някой от изводите на въззивния съд, изложени в атакуваното определение, не е очевидно неправилен. С оглед изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение