Определение № 235 от 31.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2021 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез областния управител на Бургаска област, представляван от главния юрисконсулт М. Д., обжалва в срок въззивното решение № 1256 от 20.10.2020 год. по гр. д. № 2080/2020 год. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 10.04.2020 год. по гр. д. № 1877/2019 год. на Бургаския районен съд. С него е прието за установено по отношение на държавата и община Бургас, че Р. Щ. С., Щ. А. М. и Р. А. М. са собственици на 1/2 ид. ч. от реална част от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], община Б., с площ 365 кв. м., попадаща извън регулационните граници на селото, при граници на реално определената част: от запад – ПИ ***, от север - ПИ ***, изток - ПИ *** и юг - ПИ ***, която част е отразена в кариран щрих на комбинираната скица на вещото лице М. М. по приложение № 7 към заключението на техническата експертиза, както и е прието за установено между същите страни, че държавата и община Бургас не са собственици на другата 1/2 ид. ч. от същия имот. Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска неговата отмяна изцяло и присъждане на юрисконсултско възнаграждение и съдебно-деловодни разноски. В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените в изложението правни въпроси: 1. „Подлежи ли на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ земеделски имот, чиято собственост е отнета, същият е одържавен, налице е регулационна промяна и е загубил дворищния си характер” и 2. „Дали при изключване на имот от регулация на основание ПМС № 216 / 8.11.1961 год. настъпва промяна в предназначението на имота и дали бившия собственик губи собствеността си в реални граници?”– с позоваване на противоречие с решение № 230 от 10.03.2005 год. по гр. д. № 2724/2003 год. на ІV г. о., определение № 950 от 28.10.2010 год. по гр. д. № 384/2010 год. І г. о. и решение № 322 от 6.08.2020 год. по гр. д. № 1316/2009 год. на ІІ г. о. на ВКС. В тази практика е прието, че с изключване от регулацията имотът губи своята индивидуалност по силата на чл. 7 и чл. 12 от Примерния устав на ТКЗС, от същия момент се променя предназначението му, като се превръща в селскостопански имот и собственикът губи правата си върху имота в реалните му граници. В представения от ищците Р. Щ. С., Щ. А. М. и Р. А. М. отговор на касационната жалба, чрез адв. М. О. същите оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване поради неотносимост на поставените в изложението на касатора правни въпроси, респ. поддържат становище за неоснователност на жалбата. Претендират и присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявените установителни искове са уважени, въззивният съд, позовавайки се и на чл. 272 ГПК приел, че въпреки изключването от регулационния план на селото от 1973 год., спорният имот е запазил селищния си характер, съответно собственикът му не е загубил правото си на собственост върху него поради липса на данни за обобществяване, отчуждаване или фактическо отнемане. Наследодателката на ищците К. П. не е била член на ТКЗС, а от заключението на техническата експертиза е установено, че спорният имот попада в дворното място с площ 1 210 кв. м., с къща в него, предоставено на основание Закона за селскостопанско настаняване на бежанците от 1926 год. на нея, като наследница на П. Д. Я. /удостоверение за собственост от 30.12.1950 год. на БНБ-ЦУ/. Границите на имота не са променяни, независимо от обособяването на спорната реална част с площ 365 кв. м. като имот * по картата на възстановената собственост в м. „Д. с.”, респ. попадащ в ПИ *** по кадастралната карта на селото. Въззивният съд се е позовал и на съдебна практика по въпроса относно запазване на селищния характер на земите, останали извън строителните граници на населените места, което изключва необходимостта от възстановяване на собствеността им по ЗСПЗЗ, в т. ч. и в хипотезите на запазено владение в реални граници на такива имоти от собствениците им, които не са членове на ТКЗС, респ. членове на ТКЗС, но са запазили собствеността в реални граници до размерите и при условията, определени в ПУ на ТКСЗ /напр.: Р 101 от 3.10.2018 год. по гр. д. № 4402/17 год. ІІ г. о., Р 218 от 29.09.2014 год. по гр. д. № 6670/14 год. І г. о. и др./. Поради това и наследодателите на ищците никога не са губили правото на собственост върху спорния имот, за да се поставя въпрос за придобиването му по давност, поради което и държавата неоснователно се позовава на приложението на чл. 24, ал. 1 ЗСПЗЗ. Тъй като ищците са наследници на сина на К. П.- Щ. Г., те се легитимират като собственици на 1/2 ид. ч. от спорния имот, а за останалата 1/2 ид. ч. /наследена от дъщеря й С. Г./ обосновават правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск срещу държавата и общината с оглед установяване на съществуващото фактическо положение. За тази част отрицателния установителен иск срещу държавата е уважен, поради липса на доказателства за придобивно основание в нейна полза, поради същите съображения за неприложимост на ЗСПЗЗ с оглед запазения селищен характер на имота. Поставените в изложението на касатора въпроси са обосновани с оглед съображенията на въззивния съд по основателността на предявените срещу държавата искове, с доводи за наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Извършването на вменената от закона служебна проверка за евентуално наличие на такива пороци на въззивното решение предхожда произнасянето по основанията по чл. 280, ал. 1, релевирани от касатора. В настоящия случай с оглед данните за постановяване на решението от съдебен състав, различен от участвалия такъв в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото /чл. 235, ал. 1 ГПК/ се налага извършване на проверка на валидността на въззивното решение. Това обосновава допускане на касационното му обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 1 ГПК, а последното прави безпредметно обсъждането на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение