Определение № 91 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 369/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Обжалвано е определение № 966/17.03.3021 г. по ч.гр.д. № 643/ 2021 г., с което Варненски окръжен съд е потвърдил определение № 260862/21.01.2021 г. по гр.д. № 5265/2020 г. на Варненски районен съд (неточно именувано „определение“) за връщане на исковата молба на основание чл. 130 ГПК поради недопустимост на иска по чл. 1, ал. 1, т. 3, вр. чл. 3, ал. 2, пр. 2 ЗУТОССР на В. Н. Д. срещу Териториално поделение на НОИ – Варна. Определението се обжалва от В. Н. Д. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следния процесуалноправен въпрос: В случай, че удостоверението по чл. 5, ал. 2 ЗУТОССР е непълно, респ. има неточно съдържание, следва ли спорът да се разглежда по същество или е налице пречка за допустимост по иска по чл. 1, ал. 1, т. 3, вр. чл. 3, ал. 2, пр. 2 ЗУТОССР? Касаторът счита въпросът обуславящ определението (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол) и твърди, че въззивният съд му е отговорил в противоречие с решение № 217/03.10.2014 г. по гр.д. № 223/2014 г. и определение № 1053/16.10.2014 г. по гр.д. № 2805/2014 г. все на ВКС, III-то ГО (допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). По същество се оплаква, че определението противоречи на чл. 130 ГПК, защото удостоверението по чл. 5 ЗУТОССР е непълно, респ. с неточно съдържание на засвидетелстваните факти за продължителността на трудовия стаж при пенсиониране през м.март 1990 г. Ответникът, Териториално поделение – Варна на НОИ, възразява че повдигнатият въпрос няма претендираното значение, а определението е правилно. Настоящият състав намира частната жалба с допустим предмет (чл. 274, ал. 3, т. 1 и ал. 4 ГПК); от процесуално легитимирана страна (касатор е ищецът); при спазен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и всички останали предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатият въпрос няма претендираното значение. Съображения: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 1, ал. 1, т. 3, вр. чл. 3, ал. 2, пр. 2 ЗУТОССР – за установяване в отношенията между страните, че в периода 06.03.1990 г. – 15.03.1990 г. ищецът В. Н. Д. работи при ДСО „Българска захар“, Клон–Захарен завод–гр. Девня на длъжността оператор в подстанция, ел.монтьор трети разряд, на смени по график, с нормална продължителност на работния ден и основна месечна заплата 200 лв., а този период следва да му се зачете за трудов стаж при пенсиониране, съгласно тогава действащите разпоредби. Приел е, че Териториалното поделение е надлежен ответник, защото работодателят е прекратил дейността си без правоприемник. Зачел е материалната доказателствена сила на представено удостоверение по чл. 5, ал. 2 ЗУТОССР, засвидетелстващо прекратяването на работодателя без правоприемник, но и съхраняваните документи, предадени в архива, според които ищецът има 12 работни дни за м. март 1990 г. трудов стаж при пенсиониране (чл. 179 ГПК). Приел е, че изискване за правен интерес от предявения иск произтича от действащия ЗУТОССР, с който е отменен Указ № 527/1961 г. за установяване на трудов стаж по съдебен ред. Въпреки това, със запазено действие е нормативното тълкуване с т. 8 от ППлВС № 8/26.06.1963 г., защото при действието на Указа, но и на Закона, необходима предпоставка за допустимост на иска за установяване на трудовия стаж е да липсват писмени доказателства, които са годни да установят трудовия стаж в административното производство по установяване на правото на пенсиониране. В случая, удостоверението по чл. 5, ал. 2 ЗУТОССР засвидетелства, че такива документи се съхраняват, а според тях трудовият стаж на ищеца за м.март 1990 г. е 12 работни дни. При тези мотиви, с които въззивният съд е изключил правният интерес от предявения иск по чл. 1, ал. 1, т. 3, вр. чл. 3, ал. 2 ЗУТОССР и е потвърдил разпореждането по чл. 130 ГПК, повдигнатият въпрос се свежда до становището на касатора, че при условията и по реда на ЗУТОССР може да бъде решен правният спор за продължителност на трудовото правоотношение при работодател, прекратен без правоприемник - тогава когато удостоверението по чл. 5, ал. 2 ЗУТОССР засвидетелства съхранени документи, годни да установят трудов стаж, но с различна (по-кратка продължителност) от периода на съществуващото трудово правоотношение според изложените твърдения в исковата молба. Установената практика на Върховния касационен съд обаче квалифицира подобен правен спор като трудов по смисъла на чл. 357 КТ – за съществуването на трудово правоотношение - и категорично изключва възможността да се реши при условията и по реда на ЗУТОССР (определение № 327/28.05.2009 г. по ч.гр.д. № 1339/2008 г. ВКС, II-ро ГО и определение № 227/13.06.2018 г. по ч.гр.д. № 2052/2018 г. ВКС, IV-то ГО). Тази практика настоящият състав споделя и не съзира основание да я променя. Тя не противоречи и на решението и на определението на ВКС, на което се позовава касаторът. Следователно по повдигнатия въпрос са изключени общата, но и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът