Определение № 2955 от 11.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1293/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. И. И., Х. И. Х. и С. Д. И., чрез адв. И. против решение № 1581/20.12.2022 г. по в.гр.д. № 230/2022 г. на Апелативен съд София, с което като е отменено частично решение от 22.10.2021 г. по гр.д. № 14263/2020 г. на Софийски градски съд, са уважени предявените от Р. Л. Х. / починала в хода на процеса и заместена от правоприемника й Л. А. В.-В./ иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане, сключен на 31.05.1975 г. с нот.акт № ***, том ****, дело № 7392/1975 г. и иск с правно основание чл.124 ЗС – за признаване за установено по отношение на ответниците А. И. И., Х. И. Х. и С. Д. И., че Л. А. В.-В. като правоприемник на Р. Л. Х. е собственик на ѕ ид.ч. от следния недвижим имот: втори етаж от сграда, находяща се в [населено място],[жк], [улица], състоящ се от две стаи, хол, кухня, баня-клозет, дрешник, застроен на 86 кв.м., представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****.***.****1 и намиращ се в дворно място – парцел ***-** от кв. *** по плана на [населено място],[жк], представляващо поземлен имот с идентификатор *****.***.***. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост- основания по чл.281, т.3 ГПК. Според касаторите неправилно съдът е отхвърлил като неоснователно възражението им, че искът по чл.87, ал.3 ЗЗД е погасен по давност по отношение на наследените от Р. Х. ј ид.ч. от собствените на починалия прехвърлител Х. Х. Ѕ ид.ч. от процесния недвижим имот и неправилно е приел, че ищцата Р. Х. има качеството на прехвърлител по договора за гледане и издръжка, а не на трето ползващо се от договора лице. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите не са формулирали материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са произнесени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а се преповтарят доводите, че въззивният съд неправилно е приложил материалния закон и че приетото от него в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 30/1981 на ОСГК, както и на казуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 346 от 4.10.2011 г. по гр.д. № 341/2010 г. на IV г.о., решение № 285 от 6.06.2011 г. по гр.д. № 1328/2009 г. на IV г.о. по въпроса за погасителната давност на правото да се иска разваляне на алеаторния договор от правоприемниците на починалия прехвърлител; на решение № 494 от 16.11.2011 г. по гр.д. № 642/2011 г. и решение № 863 от 22.12.2010 г. по гр.д. № 1534/2009 г. и двете на IV г.о., според които ако престираното от длъжника е било прието и кредиторът се е считал удовлетворен, неговите наследници не могат да искат разваляне на договора; на решение № 185 от 20.02.2009 г. по гр.д. № 555/2008 г. на I г.о. и на решение № 70 от 02.02.2010 г. по гр.д. № 41/2009 г. на III г.о. по въпросите кое лице има качество на „уговарящ“ по смисъла на чл.22, ал.1 ЗЗД и на „кредитор“ по смисъла на чл.87 ЗЗД и какви са правата на третото лице в чиято полза е сключен договора за прехвърляне на вещни права срещу издръжка и гледане, вкл. и при правоприемство по наследяване на уговарящия от третото ползващо се от договора лице при неизпълнение на същия от страна на длъжника към него. Ответникът по жалбата Л. А. В.-В., чрез адв. Б. и адв. Ц., е депозирал отговор, в който са изложени доводи, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Заявява и становище за неоснователност на поддържаните в жалбата доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. За да уважи иска по чл.87, ал.3 ЗЗД до размера от ѕ ид.ч. от имота, предмет на договора за прехвърляне на вещни права срещу гледане и издръжка, както и установителния иск за собственост на ѕ ид.ч. от имота, въззивният съд е приел, че ищцата Р. Х. има качеството „прехвърлител“ по процесния договор прехвърляне на вещни права срещу гледане и издръжка, а не качеството „бенефициер“ по договора, като този извод е съобразен с безспорно установения по делото факт, че имота, предмет на договора е притежаван от нея и съпруга й в режим на съпружеска имуществена общност, както и с нормата на чл.13, ал.3 СК от 1968 г. /отм./ регламентираща разпореждането от съпрузите с общото им имущество / съвместно или единият от тях – със съгласието на другия/. Именно като прехвърлител последната е упражнила правото си да развали алеаторния договор поради неизпълнение от страна на длъжника /съответно неговите законни наследници/ на поетите задължения по отношение на нея, до размера на притежаваните от нея идеални части от имота, а именно 3/4 ид.ч., придобити както следва: 1/2 ид.ч. в резултат на прекратяване на съпружеската имуществена общност през 1989 г. поради смъртта на съпруга й и ј ид.ч. по наследство от последния. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая не са налице основания по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съобразно задължителните постановки на т.1 от тълкувателното решение, за да бъде допуснато въззивното решение до касационен контрол, е необходимо в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът да е формулирал правен въпрос, който е от значение за формиране на волята на въззивната инстанция и който извежда материалноправен или процесуалноправен проблем, включен в предмета на делото. В приложение на принципа за диспозитивното начало задължение на касатора, а не на настоящата инстанция, е да изведе правния проблем и да го постави за отговор. Касационната инстанция може само да уточни и преформулира правния въпрос, но не и служебно да го формулира. В конкретния случай касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено оплаквания, че изводите му за основателност на исковете са неправилни и в противоречие със задължителна и казуална практика на ВКС, т.е. налице са доводи срещу правилността на въззивното решение по същество, които не могат да се разглеждат в производството по чл.288 ГПК, а подлежат на проверка след евентуално допускане на касационното обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Независимо от това, следва да се посочи, че не е налице и допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като при постановяване на съдебното решение въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената от касаторите практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава. В ТР № 30/1981 на ОСГК на ВКС е дадено разрешение на въпросите какви са правата на третото лице, в чиято полза е сключен договора при неизпълнение на договора спрямо него, вкл. и в случаите на правоприемство по наследяване на уговарящия от страна на третото лице, ползващо се от договор при неизпълнение на същия от страна на длъжника към него. В конкретния случай въззивният съд правилно е приел, че ищцата Р. Х. няма качеството на бенефициер по договора, а на прехвърлител по него при съобразяване на обстоятелството, че предмет на договора е имот, притежаван в съпружеска имуществена общност и съответно на нормата на чл.13, ал.3 СК от 1968 г. /отм./ относно разпореждането от съпрузи с общото имущество, както и че в това си качество има право да иска разваляне на договора при неизпълнение на същия от длъжника по отношение на нея, съобразно притежаваните идеални части от недвижимия имот, а именно ѕ ид.ч. /1/2 ид.ч. в резултат на прекратяване на съпружеската имуществена общност през 1989 г. поради смъртта на съпруга й и ј ид.ч. по наследствено правоприемство/. Не се разкрива и противоречие с останалите решения на ВКС, които разглеждат различни от настоящата хипотези, а именно на предявен от наследник на починал прехвърлител по договор за издръжка и гледане иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, след изтичане на петгодишната погасителна давност, считано от смъртта му или на предявен от бенефициера по договора след смъртта на прехвърлителя иск по чл.87, ал.3 ЗЗД, т.е. при настъпило сливане на качествата на бенефициер и кредитор по смисъла на чл.87 ЗЗД, т.е. на страна, която може да иска разваляне на договора по съдебен ред, в които случаи третото ползващо се от договора лице се явява активно легитимирано да иска разваляне на договора, поради проявено неизпълнение на длъжника по отношение на него. С оглед изложено, липсата на формулирани правни въпроси, обуславя извод за липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Насрещната страна не е представила доказателства за сторени от нея разноски за касационното производство, поради което искането й за присъждане на такива се явява неоснователно. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,