Определение № 831 от 13.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2360/2024 г.

Производството по реда на чл. 288 ГПК и чл. 274, ал. 1 т. 3 ГПК.

Образувано е по две жалби. Първата касационна жалба е подадена от „ТРАФИК ХОЛДИНГ“ ЕООД, чрез процесуалния му пълномощник – адв. Б. Р., срещу въззивното решение № 96/28.03.2024г. по в.т.д. №250/2023г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 260072 от 18.11.2022 г. на Варненския окръжен съд, ТО, по т. д. № 1633/2019 г., в частта, с която касаторът е осъден да заплати на „Трейс груп холд“ АД, сумата от 237 738, 27 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за изпълнени СМР съгласно фактура № [ЕГН]/04.12.2015г. към протокол № 3 по договор за строителство от 13.01.2014 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 01.10.2019 г., както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Трафик Холдинг“ ЕООД срещу „Трейс груп холд“ АД насрещен иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за присъждане на сумата от 440 816, 06 лв., представляваща неустойка за неизпълнение по договор за строителство от 13.01.2014 г. като неоснователен.

Касаторът „ТРАФИК ХОЛДИНГ“ ЕООД поддържа, че постановеното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят твърди, че като е приел, че сключеният договор за строителство от 13.01.2014г. е изменен с подписването на протокол от събрание на участниците в строителството от месец октомври 2014г., въззивният съд се е произнесъл при неправилно приложение на разпоредбите на чл. 296, ал. 6 ТЗ, чл. 107 ЗЗД и чл. 20а, ал.2 ЗЗД, и при несъобразяване на актуалната съдебна практика относно начина и формата на изменение на съществени елементи от сключен писмен договор. Поддържа, че противната страна претендира заплащане на самостоятелни пера по извършени СМР при договорени единични стойности, които са приети с протоколи № 1/24.11.2014г., № 2/22.05.2015г. и № 3/04.12.2015г., въз основа на които са издадени фактури №9039, № 9603 и № 10501, последната частично платена и с неплатен остатък в размер на сумата от 312 375,78 лв. Поддържа, че протоколът от МЕСЕЦ октомври 2014г., с който съдът е приел, че са изменени единичните цени, не е съставен в изискуемата форма и няма характер на анекс или споразумение към договора. Твърди, че той не съдържа насрещни волеизявления, а представлява многостранно организационно споразумение, като след подписването му е продължило актуването и приемането на СМР по цените по приложението към договора. Поддържа, и че неправилно апелативният съд не е обсъдил издадения впоследствие протокол от 30.09.2016г. за установяване на стойностни разлики. По подробно изложените доводи твърди, че съдът неправилно е ценил доказателствената стойност на анекса от 21.02.2014г., който е бил оспорен, но неуспешно. С оглед изложените съображения, претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение и отмяната му.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Възможно ли е след като в договор страните са приели изменението на същия да става в писмена форма, съдът да приеме, че съществен елемент на договора е изменен, без да е сключено допълнително споразумение /анекс/ към договора?“;

2. „Счита ли се за спазена приетата от страните форма за изменение на договора при подписване на многостранно споразумение, в което участват и трети страни, и в което липсват насрещни и препокриващи се изявления за изменение на съществен елемент от договора?“;

3. „Може ли да се приеме по тълкувателен път, че страните по един договор са изменили съществен елемент от него, без волята им за това да е изрично и недвусмислено изразена в писмен документ?“;

4. „Следва ли съдът да основе съдебния акт на всички събрани по делото доказателства, да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност, и при постановяване на определението да изложи фактически приемания, констатации и мотиви, на базата на които е достигнал до извод за наличие или отсъствие на валидно изменен договор?“;

5. „Необходимо ли е въззивната инстанция да изложи самостоятелни мотиви /фактически и правни изводи/ по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред първа инстанция фактически и доказателствен материал, като анализира събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка със задължението й да разреши спора, предмет на конкретното производство по същество?“;

6. „Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички относими възражения и доводи на страните?“,

По първите три въпроса, касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 60292/02.09.2022г. по гр.д. №4050/2020г., 4 г.о., решение № 137/25.06.2010г. по т.д.№888/2009г., 2 т.о., решение №130/24.03.2009г. по т.д.№650/2008г., 2 т.о., решение № 98/07.07.2009г. по т.д. №518/2008г., 2 т.о., решение №147/23.07.2012г. по гр.д. № 627/2011г., 3 г.о. и др., за четвърти и пети въпрос обосновава произнасяне противно на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК, ППВС 7/1965г. и описаните решения, а по последния шести въпрос се поддържа произнасяне в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г., 2 т.о., решение №10/01.02.2012г. по гр.д. №130/2011г., 1 г.о., решение № 14/03.08.2012г. по гр.д. №217/2010г., 1 г.о., решение №134/30.12.2013г. по т.д. №34/2013г., 2 т.о., решение № 815/15.02.2011г. по гр.д. №1713/2009г., 4 г.о.

Ответникът по касационната жалба – „ТРЕЙС ГРУП ХОЛД“ АД оспорва същата по съображения, изложени в писмения отговор от 05.10.2024г., подаден чрез процесуалния му представител – адв. М. Р.. Поддържа, че поставените въпроси не отговарят на предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като са по същество на спора. Сочи, че във връзка с произнасянето на съда по насрещния иск няма поставени въпроси изобщо.

Третото лице – помагач – „Г. – Н“ ЕООД, не е подал отговор на касационната жалба и не изразява становище.

Постъпила е и частна касационна жалба от „Трейс груп холд“ АД, представлявано от процесуалния си пълномощник – адв. М. Р., срещу въззивното решение № 96/28.03.2024г., постановено по в.т.д. №250/2023г. на Апелативен съд – Варна, в частта му, имаща характер на определение, с която съдът е оставил без уважение частната жалба на „Трейс груп холд“ АД, срещу определение № 260035 от 31.01.2023г., постановено по т. д. № 1633/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлена молбата на дружеството по чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Жалбоподателят „Трейс груп холд“ АД поддържа, че са неправилни изводите на въззивния съд, че той не може да иска изменение на решението. Сочи, че той е представил списък по чл. 80 ГПК, като макар в него да има пропуск относно отразяване на всички претендирани суми, нямало пречка да поиска изменение на решението, тъй като в закона няма изискване списъкът задължително да съдържа всички извършени разноски. Счита, че следва да му се присъдят действително направените разноски, което е възможно и когато представеният списък с такива е непълен. Поддържа, че е безспорно, че са заплатени разноски за държавна такса и експертизи, и му се следват съответно на уважения размер на претенциите такива в размер на 13 313, 37 лв. за държавна такса, и разноски за възнаграждения на вещи лица в размер на 3 146, 40 лв. Сочи, че със списъка по чл. 80 ГПК се цели да бъдат посочени разноските, които насрещната страна може да оспори, но не и безспорните, каквито са тези за държавна такса и за възнаграждения за вещи лица, поради което, това че не са включени, не води до извод, че не следва да се присъдят. С оглед изложените подробни доводи претендира отмяна на акта в атакуваната част, и уважаване на молбата му за изменение на решението в частта за разноските чрез присъждане на сумите.

В приложеното изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, частният жалбоподател се позовава на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Може ли съдът да присъди в полза на ищеца, при направено от негова страна искане, съобразно с уважената част от иска, нормативно определени /държавната такса/ или определени от съда разноски /депозити за вещи лица/, които безспорно са направени в производството и не представляват процесуална изненада за другата страна, но които не са били включени в списък по чл. 80 ГПК?“;

2. „Могат ли да бъдат присъдени по реда на чл. 248 ГПК разноски, доказателства за извършването на които се съдържат в делото / напр. платежни нареждания за заплатена държавна такса, депозит за вещо лице/, но същите са пропуснати в нарочния списък по чл. 80 ГПК?“;

3. „Представянето на списък с разноските по чл. 80 ГПК, абсолютна предпоставка ли е за присъждане на разноски в полза на поискалата разноски страна или е единствено предпоставка за възникване правото й да иска изменение на решението в частта за разноските?“

Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава на опр. № 191/04.06.2015г. по гр.д. № 6181/2014г., 1 г.о., опр. №141/14.03.2011г. по ч.гр.д. №120/2011г., 4 г.о., като едновременно сочи и основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, твърдейки че въпросите са важни за развитието на правото и поради необходимост да бъдат преодолени възприети правни разрешения по прилагане на правната уредба.

Ответникът по частната жалба - „Трафик Холдинг“ ЕООД не е подал отговор.

Третото лице – помагач – „Г. – Н“ ЕООД също не изразява становище по частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е посочил, че не се спори от фактическа страна, че с договор за строителство [община] възложила на изпълнителя ДЗЗД „Зебра - Трафик“, строителството на обект: „Градска градина, Площад Независимост, бул. К. Б. I, ул. Р.“, в рамките на проект на [община] „Естетизация и модернизация на главни пешеходни зони за обществен отдих на [населено място]“, както и че с договор за строителство от 26.11.13г. ДЗЗД „Зебра - Трафик“ превъзложило дейности по този договор на „ТРАФИК ХОЛДИНГ“ ЕООД, което дружество от своя страна подписало на 13.01.14г. договор с ищеца „ТРЕЙС ГРУП ХОЛД“ АД, като му възложило в качеството на подизпълнител извършването на част от въпросните СМР. Апелативният съд е посочил, че по силата на този договор е уговорено изпълнението на предвидените в одобрения инвестиционен проект СМР за срок от 330 календарни дни, а цената на договора е определена на 2 204 080,30 лв., без ДДС. Апелативният съд е посочил, че страните подписали Приложение № 1 към договора, представляващо К., в което описали видовете СМР, с единични цени и количества, като е представен и Анекс от 19.03.2014г., в който е договорено изменение на чл. 14, ал. 1 от договора.

Въззивният съд е приел, че страните не спорят, че процесните СМР са изпълнени съобразно договорените количества, качество и срок, като са подписали без забележки Протоколи № 1/24.11.14г., № 2/22.05.15г. и № 3/04.12.15г., въз основа на които били издадени съответно фактури: № [ЕГН]/27.11.2014г. на стойност 349 266,19лв. с ДДС по протокол 1, № [ЕГН]/22.05.2015г. на стойност 760 833,78лв. с ДДС по протокол 2 и процесната фактура № [ЕГН]/04.12.2015г. на стойност 1 834 371,52лв. с ДДС по протокол 3. Счел е, че и трите фактури са осчетоводени при възложителя и изпълнителя, първите две са заплатени изцяло, а третата фактура е погасена частично, като и двете дружества осчетоводяват неплатен остатък по нея в размер на сумата от 312 375,78лв. АС – Варна е посочил, че за обекта е издадено разрешение за ползване № СТ-05-2607/29.12.15г.

Въззивният съд е приел, че възложителят впоследствие констатирал завишаване на договорените единични цени от изпълнителя по протоколи 2 и 3, поради което спрял плащанията, започнал срещи и кореспонденция за отстраняване на допуснатата според него грешка в цените, като накрая съставил протоколи за установяване на стойностни разлики, както следва: протокол № 21/01.10.2016г. - във връзка с протокол № 2/22.05.2015г. на стойност минус 50 362,08лв., и протокол № 22/01.10.2016г. във връзка с протокол № 3/04.12.2015г. на стойност -113 720,35лв., т.е. по двата претендира намаляване на дължимата цена на приетите СМР, със сума в общ размер на 196 898,92 лв. с ДДС.

Апелативен съд - Варна е посочил, че през месец октомври 2014г. било проведено събрание на участниците в строителството на процесния обект с инвеститор [община], като в параграф 2 на изготвения от събранието протокол е отразено, че „Трафик Холдинг“ ЕООД е доставило и ще извърши доставка на материалите клинкер и гранит, посочени в Приложение № 1, които ще се приспаднат от цената. Посочена е стойността на извършените до момента СМР от „Трафик Холдинг“ ЕООД и „Трейс груп холд“ АД, като по пар. 6 ищецът е поел задължението да изпълни до приключване на обекта работи на стойност 2 433 606 лв., без ДДС, съгласно приложение №2. Въззивният съд е приел, че приложение 2 - разпределителен протокол, е представен като доказателство по делото, двустранно подписан е и не е оспорен своевременно при приемането му, поради което последващите възражения срещу същия са преклудирани.

Въззивният съд е приел с оглед заключението на експертизата, че единичните цени, по които са остойностени СМР в Протокол 1 се различават от тези, по които са остойностени СМР в Протоколи 2 и 3, като по протокол 1 изпълненото е по единичните цени по Приложение № 1 /К./ към договора от 13.01.2014г., а СМР в Протоколи 2 и 3 са остойностени по единични цени, които съвпадат с тези от Разпределителния протокол – Приложение 2. Приел е, че стойността на материалите клинкер и гранит е изключена от единичната цена, по която са остойностени извършените СМР.

Въззивният съд е посочил, че счита за ненужно обсъждането на ирелевантни за спора гласни и писмени доказателства като твърдения на свидетели, че не знаят за подписването на допълнителен анекс между страните, че разпределителният протокол служел само за преразпределяне на работата, но не и за определяне на нови единични цени за СМР, и други подобни, тъй като с тях се целяло установяване на отрицателни факти, или опровергаване съдържанието на писмени доказателства, което е недопустимо.

Апелативният съд е отчел, че фактура [ЕГН]/04.12.2015г. е отразена в счетоводството на „Трафик Холдинг“ ЕООД на датата на съставянето й, включена е в дневника за покупки за данъчен период м.12.2015г. и по нея е ползвано право на пълен данъчен кредит за начисления ДДС, както и че сумата по нея е частично заплатена, докато съставените от възложителя протоколи за установяване на стойностни разлики не са приети от изпълнителя и не са подписани от него. Въз основа на изложеното, съдът е приел, че първоначално договорените единични цени в договора от 13.01.2014г., са променени от страните на срещата на участниците в строителството през м. октомври 2014г., с посочените в Разпределителен протокол - Приложение 2 – двустранно подписан между възложителя и изпълнителя. Приел е, че процесната фактура № 10501/04.12.15г. е съставена въз основа на именно тези предоговорени цени, надлежно осчетоводена е, поради което процесният неразплатен остатък по същата се дължи.

По насрещния иск за неустойка, АС – Варна е приел, че съгласно уговореното в договора и с Анекса от 21.02.2014г. изпълнителят се е задължил да отстранява за своя сметка всички установени дефекти и недостатъци при извършване на възложените СМР в указан от възложителя срок, както и появили се в гаранционния срок – в 14-дневен срок от уведомлението. Посочил е, че оспорването на анекса откъм авторство е неуспешно проведено, като е възприел заключението на съдебно-графологическата експертиза, което е установило, че положеният подпис за представляващия „Трейс Груп Холд“ АД - М. М. е изпълнен от самия него. Оспорването на датата на анекса, обаче, съдът е намерил за основателно и доказано по изложените съображения, а именно относно вписания адрес на подизпълнителя – „Трейс Бургас“, с оглед показанията на свидетеля Р. З., и установената дата на създаване на имейла му. Апелативният съд не е кредитирал показанията на св. М. М., като е приел, че е заинтересован. Предвид изложеното, въззивният съд е заключил, че анексът е антидатиран чрез посочване на по-ранна дата от реалната на сключването му, както и че най-ранната дата, за която има неоспорими данни по делото за неговото съществуване, е датата 30.09.16г., на която е издадена справката към фактура № 674/01.10.16г. за услуга „административно ръководство на проекта и административно - правни и счетоводни услуги във връзка с изпълнение на обект“. Счел е, че за обекта има издадено Разрешение за ползване от 29.12.2015г., т.е. анексът е сключен след завършване на обекта и след прекратяване на договора, поради което е приел, че искът се явява неоснователен и недоказан. Въззивният съд е посочил, че независимо от горното, искът се явява неоснователен и поради това, че е недоказано твърдението на ищеца, че надлежно е уведомил изпълнителя за констатираните от главния възложител на обществената поръчка - [община], недостатъци съобразно поетата от изпълнителя гаранционна отговорност по изложените мотиви. Счел е, че това обуславя и извода за неоснователност на възражението за прихващане с вземането, предмет на насрещния иск. С така изложените мотиви е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос, свързан с доводите му, че съдът е приел, че съществен елемент на договора е изменен, противно на уговореното, без да е сключено допълнително споразумение /анекс/, не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като на първо място не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд и съответно не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Апелативният съд е приел, че със споразумението от октомври 2014г., неразделна част от което е приложение № 2 – разпределителен протокол, който е двустранно подписан, страните са изменили единичните цени за част от процесните СМР. Възприел е, че този разпределителен протокол не е оспорен своевременно, приет е като доказателство и въз основа на него, при актуването на СМР по цени по същия, възложителят е подписал протоколите обр. 19, без забележки и възражения, осчетоводил е фактурите по тях и дори ги е заплатил, последната частично. Въззивният съд не е приемал, че може да има изменение на договора, без да е налице съвпадащо волеизявление на страните по същия, а че в случая е обективирано такова в двустранно подписания разпределителен протокол, който е приложение към споразумението, което е сключено между всички участници в строителството, включително и двете страни по процесния договор. Апелативният съд е направил изводите си и въз основа на установеното, че по същото споразумение от месец октомври 2014г. е уговорено приспадане на стойността на материалите – гранит и клинкер, което е отразено в протоколите за актуване на СМР, от което приспадане възложителят се е възползвал, но възразява срещу уговореното по друг пункт на същото споразумение изменение на единичните цени на дейностите. Дори и да беше релевантен поставения въпрос, настоящият съдебен състав намира, че той не удовлетворява и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на който се позовава касаторът, тъй като не е разрешен противно, а съгласно практиката на ВКС. Както се приема в решение № 94/09.07.2015г. по т.д. № 2094/2014г. на 2 т.о. и мн. др., двустранно подписаните протоколи обр.19, обективиращи последващо спрямо изпълнението на строително-монтажните дейности съгласие, осчетоводените фактури съгласно констатациите на съдебно-счетоводната експертиза, и частичното плащане, обективират волята на страните за определена цена на възложените СМР. С тази практика, апелативният съд се е съобразил, като е отчел, както двустранно подписаните протоколи за приемане на СМР, така и осчетоводяването на фактурите по тях. Предвид гореизложените съображения този въпрос не удовлетворява нито общия, нито допълнителния селективен критерий за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Вторият поставен от касатора въпрос – счита ли се за спазена приетата от страните форма за изменение на договора, при подписване на многостранно споразумение, в което участват и трети страни, преповтаря горния въпрос и също не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че приложението под №2 към въпросното споразумение, а именно двустранно подписаният разпределителен протокол обективира насрещните волеизявления на двете страни по договора за СМР за изменение на единичните цени, а не че това е извършено само и единствено въз основа на многостранното споразумение. С оглед горното отговорът на въпроса не би изменил изхода на спора, тъй като не е свързан с основния решаващ мотив на апелативния съд. Не е налице и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, на който се позовава касаторът, тъй като въпросът не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Апелативният съд се е съобразил с константната практика относно двустранно подписаните протоколи, както и надлежното осчетоводяване на фактурите за изпълнени СМР и ползване на данъчен кредит по тях. Решенията, на които се позовава жалбоподателя, са неотносима казуистична практика. Решението по гр.д. № 4050/2020г. на 4 г.о. на ВКС касае тълкуване на клаузи на наемен договор, което се отнася и за решението по т.д.№ 888/2009г. на 2 т.о. на ВКС. Актът по т.д.№650/2008г. на 2 т.о. на ВКС е във връзка с приватизационен договор, а този по т.д.№518/2008г. –във връзка с договор за продажба на акции. Цитираното решение по гр.д. №627/2011г. на 3г.о. на ВКС е по казус с изменение на падежа по договор за кредит. Възприетото от апелативния съд разрешение по процесния казус във връзка с актувани с двустранно подписани протоколи обр. 19 СМР без възражения, осчетоводени надлежно фактури по същите, по които е ползван данъчен кредит, и частично са заплатени, са съобразени с константната практика на ВКС. Предвид горното и този въпрос не удовлетворява нито общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 ГПК, нито допълнителния по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Аналогични са съображенията и по третия поставен въпрос, който е формулиран по следния начин: „Може ли да се приеме по тълкувателен път, че страните по един договор са изменили съществен елемент от него, без волята им за това да е изрично и недвусмислено изразена в писмен документ?“. Въпросът не съставлява общо основание за допускане до касационно обжалване, тъй като не кореспондира с решаващите изводи на въззивния съд и приетото от него, че е налице документ за изменение на цените, двустранно подписан и това е разпределителният протокол, който е приложение към споразумението. Същият не удовлетворява по гореизложените доводи и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не е разрешен противно, а в съответствие с константната практика на ВКС, посочена по-горе.

Поставените като четвърти, пети и шести въпроси от касатора, са процесуалноправни, взаимосвързани и следва да бъдат обсъдени общо, тъй като касаят дейността на въззивния съд. Въпросите длъжен ли е съдът да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по спора, и да обсъди всички възражения и доводи на страните, се явяват обуславящи за всяко съдебно производство, поради което съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не отговарят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Апелативен съд – Варна в случая не е действал в противоречие, а съгласно практиката на ВКС, като е изложил подробни и пълни мотиви, в които е обсъдил събраните доказателства и е мотивирал изводите си, че са налице изпълнени СМР, които са надлежно актувани с двустранно подписани актове обр. 19, издадени са фактури, осчетоводени от възложителя, който е ползвал данъчен кредит и горното обуславя извод за дължимост на сумите по тях, като същите са съобразени с уговорените по двустранно подписания разпределителен протокол – приложение № 2 цени на СМР. Последващите действия на възложителя, който е издал протоколи за стойностни разлики, неприети и неподписани от другата страна, съдът е приел за ирелевантни по изложените мотиви. Съдът е обсъдил доказателствата, включително свидетелските показания и тяхната допустимост за установяване на сочените факти, заключенията на всички изслушани експертизи, като е посочил какво възприема за установено по делото въз основа на техния подробен и съвкупен анализ. Въззивният съд е постановил решението си след излагане на подробни мотиви и е изпълнил предвидените в закона процесуални задължения, поради което посоченият правен въпрос не е разрешен в отклонение от трайната и задължителна практика на ВКС. Решаващите изводи на въззивния съд не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на доказателствата и мотивиране на акта, а волята му за изхода на спора е изразена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Разноски за настоящото производство с оглед изхода на спора не се следват на касатора. Ответникът е заявил искане за присъждане на разноски за настоящото производство, но не е представил доказателства за сторени такива във връзка с отговора на касационната жалба, поради което също не следва да му се присъждат.

По подадената частна касационна жалба, съдът намира следното:

Частната касационна жалба, подадена от „Трейс груп холд“ АД срещу въззивното решение, в частта му, с която съдът е оставил без уважение частната жалба на „Трейс груп холд“ АД срещу определение № 260035 от 31.01.2023 г., постановено по т. д. № 1633/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, за отхвърляне молбата на дружеството за изменение на решението в частта за разноските за първа инстанция, е процесуално допустима, подадена е от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, представено е изложение на основанията за допускане до касационно обжалване.

С въззивното решение № 96/28.03.2024г. по в.т.д. № 250/2023г. Апелативен съд – Варна е оставил без уважение частната жалба на „Трейс груп холд“ АД, срещу определение № 260035 от 31.01.2023 г., постановено по т. д. № 1633/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, в частта, с която е отхвърлена молбата на дружеството за изменение на решението в частта за разноските за първа инстанция. За да постанови горния акт, въззивният съд е приел, че съгласно трайно установената практика, включително ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, страната, която е поискала присъждане на разноски, представя на съда списък най - късно до приключване на последното заседание в съответната инстанция, който списък трябва да съдържа изброяване на всички разходи, които са направени, и които счита, че следва да й бъдат присъдени. Приел е, че „Трейс Груп Холд“ АД претендира присъждане на разноски, които не са били включени в представения списък по чл. 80 ГПК и следователно не са били поискани в законоустановения срок и ред. Счел е, че този пропуск не може да бъде преодолян в производството по чл. 248 ГПК, поради което молбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

По частната касационна жалба не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.

Поставените от касатора три въпроса, а именно дали съдът може да присъди нормативно определени /държавната такса/ или определени от съда разноски / депозити за вещи лица/, които безспорно са направени в производството и не представляват процесуална изненада за другата страна, но не са включени в списъка по чл. 80 ГПК, дали могат да бъдат присъдени по реда на чл. 248 ГПК разноски, доказателства за извършването на които се съдържат в делото / напр. платежни нареждания за заплатена държавна такса, депозит за вещо лице/, но същите са пропуснати в нарочния списък по чл. 80 ГПК, както и дали представянето на списък с разноските по чл. 80 ГПК, е абсолютна предпоставка за присъждане на разноски в полза на поискалата разноски страна, или е единствено предпоставка за възникване правото й да иска изменение на решението в частта за разноските, са взаимосвързани и следва да бъдат обсъдени общо. С оглед изводите на въззивния съд следва да се приеме, че те удовлетворяват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Апелативният съд е посочил, че тези разноски не са включени в представения списък по чл. 80 ГПК, поради което няма искане към съда да бъдат присъдени, което да е направено своевременно, а именно пред инстанцията, до която се отнасят същите. Дали са безспорно направени и дали представляват процесуална изненада за другата страна не е от значение, след като тези разноски не са включени в представения от страната списък по чл. 80 ГПК. По трите поставени въпроса не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като те не са разрешени в противоречие, а съгласно практиката на ВКС. В определение № 167/02.03.2012 г. по ч.т.д. № 119/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 546/16.10.2015 г. по ч.т.д. № 2014/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав определение № 732 от 19.11.2014 г. по ч. т. д. № 3233/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 21 от 20.01.2016 г. по т. д. № 1011/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, се приема, че списъкът по чл. 80 от ГПК има функцията да конкретизира точния размер на поисканите разноски, които се сочат в абсолютни цифри, без да са необходими допълнителни изчисления. Доколкото за претенцията за разноски съдът не следи служебно, при присъждането им той е ограничен до посочения в списъка претендиран размер /в него страната може да посочи по-ниска сума на разноските от реално направените, респ. да не поиска присъждане на част от разноските, включително и на ДДС/. В този смисъл е и определение № 47/11.03.2021 г. по гр. д. № 2827/2019 г. на ВКС, ГК, IІ г.о., съгласно което дори и страната да е представила доказателства за направен разход по водене на делото, щом не го е включила в списъка на разноските, следва, че не претендира присъждането му към релевантния момент, а именно приключване на производството пред съответната инстанция. В същия смисъл е и определение № 599/27.07.2023г. по ч.т.д.№602/2023г., 1 т.о, съгласно което независимо от причината, на която се дължи, посочването в списъка по чл. 80 от ГПК на по - нисък размер от реално извършените разходи в производството изключва възможността за изменение на решението в частта относно тези разноски. С оглед горното не се установява и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК предвид това, че въпросите са разрешени от въззивния съд съгласно посочената по-горе практика на ВКС, която настоящият съдебен състав споделя изцяло. Следва да се посочи и че по трите, поставени от частния жалбоподател въпроса, не се обосновава нито една от хипотезите на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставените въпроси да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се поддържа и липса на практика с наличие и на останалите елементи – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените от жалбоподателя доводи се ограничават до общото твърдение, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но не са обосновани.

Предвид горното и по частната касационна жалба не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта му, имаща характер на определение. Разноски не се следват по частната жалба предвид характера на производството, което е по чл. 248 ГПК.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на Първо търговско отделение,