Определение № 625 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1340/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Брилянт – Слънчев бряг“ ООД срещу решение № 12 от 19.02.2024 г. по т. д. № 274/2023 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 322 от 17.10.2023 г. по т. д. № 59/2023 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което “Брилянт - Слънчев бряг” ООД е осъден да заплати на “Обединена българска банка” АД сумата 208 625,14 лв. - сбор от изискуеми вземания по фактури, издадени от доставчика “Нафта - Трейдинг” АД към купувача-платец “Брилянт - Слънчев бряг” ООД, които вземания са прехвърлени от “Нафта - Трейдинг” АД на “Обединена българска банка” АД на основание договор за факторинг от 21.06.2012 г., както следва: сумата 146 463,98 лв. - главница по фактура № 26689 от 13.04.2022 г.; сумата 6 468,83 лв. - обезщетение за забава за периода 10.09.2022 г. - 14.02.2023 г.; сумата 53 536,02 лв. - част от главница за данъчна основа от 79 013,50 лв. по фактура № 26758 от 27.04.2022 г., и сумата 2 156,31 лв. - обезщетение за забава върху частично предявената главница за периода 24.09.2022 г. - 14.02.2023 г., ведно със законната лихва за забава върху главниците от 146 463,98 лв. и 53 536,02 лв. за времето от предявяването на иска на 15.02.2023 г. до пълното изплащане, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие с материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че ищецът – банката фактор, не е изпълнил задължението си да има валидно изразено одобрение/съгласие в писмена форма/ за всяко конкретно прехвърляне на всяко конкретно вземане, с което сам като кредитор се е поставил в забава. Изтъква, че по делото не се установява валидно прехвърляне на всяко от процесните вземания, както и конкретно уведомяване за всяко прехвърляне на конкретно вземане, което сочи като задължителна предпоставка, за да прояви факторингът действие. Поддържа, че няма конкретно изразено съгласие от длъжника, поради което и не е налице непротивопоставимост на погасителния способ – прихващане, в отношенията с фактора и приложение намира разпоредбата на чл. 103, ал. 3 ЗЗД. По тези доводи моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени като неоснователни.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните правни въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Нищожен ли е договор за цесия за бъдещи вземания, които към момента на сключването му не могат да бъдат определени по основание и размер, не са ликвидни и изискуеми и може ли договор за цесия да има характер на алеаторна сделка?

2. За приложението на разпоредбите на чл. 99 и следващите ЗЗД относно прехвърлянето на вземания и по отношение на уредбата на правоотношенията, възникнали на основание договор за факторинг.

3. Относно предпоставките за приложение на чл. 103, ал. 3 ЗЗД - за невъзникване, съответно погасяване, на правото на компенсация на длъжника към цесионера със свое вземане към цедента, при съобщена му цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и за разпределяне на тежестта на доказване в процеса.

4. Следва ли въззивният съд в мотивите към решението си да обсъди доводите на страните и събраните доказателства в тяхната съвкупност?

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Обединена Българска банка“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Не претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд на основание чл. 272 ГПК е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, които е посочил, че изцяло споделя. В отговор на поддържаните с въззивната жалба конкретни оплаквания е посочил, че договорът за факторинг няма правна уредба, упоменава се като пример за дейност по придобиване на вземания по кредити и друга форма на финансиране в чл. 2, ал. 2, т. 12 ЗКИ. Позовал се е на практиката по решение № 94 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и възприел разяснената с последната прилика между цесията и факторинга, доколкото се касае за договори с предмет вземания на една от страните по тях към трети лица - длъжници на прехвърлителя. Отчел е, че предмет на договора за факторинг са само парични вземания, основани на сделки за продажба на стоки и предоставяне на услуги, а целта на факторинга е ограничаване на неблагоприятните последици за доставчика от осъществяване на доставки на стоки и предоставяне на услуги на трето лице - негов длъжник, при условията на търговски кредит чрез прехвърлянето на риска от кредита върху фактора, поради което за разлика от цесията вземането, което е предмет на прехвърляне с договора за факторинг, е винаги бъдещо, т.е. невъзникнало в патримониума на доставчика към датата на сключване на договора за факторинг или най-малкото е с ненастъпил падеж. Добавил е, че чрез факторинга се предоставя финансиране от страна на фактора на търговската дейност на доставчика и се поема риска от неизпълнение на задълженията за плащане на цената на стоките и услугите от третото лице, като това отличава факторинга като форма на финансово-кредитна дейност от цесията като общ институт на гражданското право. Обобщил е, че факторингът и цесията имат общи признаци и при празнота в закона относно правните последици и действието на договора за факторинг съгласно чл. 46, ал. 2 ЗНА следва да се приложат по аналогия на закона правните норми, уреждащи цесията.

Счел е, че както при цесията и по аналогия с чл. 99, ал. 4 ЗЗД, прехвърлянето на вземането от доставчика на фактора има действие спрямо трети лица и обвързва платеца (длъжника) от деня, когато прехвърлянето му бъде съобщено от доставчика. Посочил е, че в случая платецът “Брилянт - Слънчев бряг” ООД е уведомен от доставчика “Нафта - трейдинг” АД за сключения договор за факторинг от 21.06.2012 г., анекс № 28 и приложение № 28-1 от 13.02.2018 г., с които анекс и приложение в обхвата на договора се включват доставките към “Брилянт - Слънчев бряг” ООД, на 22.02.2018 г. - писмо на л. 117 от делото и потвърждение от платеца от 22.02.2018 г. Посочил е, че с това потвърждение (писмо изх. № 371/22.02.2018 г.) платецът е потвърдил пред фактора, че е уведомен за договора за факторинг и за задължението си да заплаща стойността на фактурите, издавани от доставчика след 13.02.2018 г., на фактора. Подчертал е, че това уведомление е достатъчно, за да настъпи прехвърлителното действие и преминаването на вземанията в патримониума на фактора, и последващо уведомяване на платеца за всяка издадена впоследствие фактура от доставчика не е било необходимо. Изтъкнал е, че независимо от този му правен извод по делото се установява, че за процесните две фактури № 26689 и № 26758 платецът е бил уведомен с писмо изх. № 63195 от 22.11.2022 г. от фактора, който е бил упълномощен за това от доставчика.

По втората група възражения на въззивника е приел, че по аналогия с правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, след като длъжникът е бил уведомен за прехвърлянето на бъдещите вземания на доставчика по всички фактури след 13.02.2018 г. и се е съгласил с него с изпратеното потвърждаване по уведомлението от 22.02.2018 г., той не е можел да извършва прихващане на задълженията по издадени след тази дата фактури със свои вземания към доставчика. По тези съображения е счел, че споразумението между доставчика и платеца от 02.11.2022 г. за прихващане на насрещни задължения между тях, няма действие спрямо фактора, като ответникът-платец е останал задължен към ищеца - фактор до размера на претендираната част от вземанията.

Така мотивиран въззивният съд е обобщил, че предявените искове за главници и за мораторни лихви са основателни и предвид съвпадението в крайните изводи на двете инстанции е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение като правилно.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставеният от касатора първи въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд, като съдът изрично е подчертал, че е сезиран с иск от фактор по сключен договор за факторинг, изтъкнал е приликите и разликите между договора за факторинг и договора за цесия, включително се е позовал на утвърдената практика по решение № 94 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, и счел, че за разлика от цесията вземането, което е предмет на прехвърляне с договора за факторинг, е винаги бъдещо, т.е. невъзникнало в патримониума на доставчика към датата на сключване на договора за факторинг или най-малкото е с ненастъпил падеж.

Поставените втори и трети въпроси са общи и теоретични, като касаторът не е изпълнил задължението си да обясни значението им за конкретния спор. Не е осъществена и сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е цитирал и изцяло се е съобразил с практиката по соченото от касатора и постановено по реда на чл. 290 ГПК решение № 94 от 10.07.2014 г. по т. д. № 3643/2013 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, а практиката по решение № 247 от 02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 330 от 11.02.2019 г. по т. д. 2839/2017 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, е неотносима, защото въззивният съд е приел за установена различна фактическа обстановка от тази по цитираните решения, а именно, че длъжникът изрично е изразил съгласие с прехвърлянето с изпратено писмо – потвърждение от 22.02.2018 г.

Четвъртият и петият процесуални въпроси са обусловили изводите на въззивния съд, доколкото касаят правомощията му при разглеждане и решаване на делото и задължението му да основе решението си въз основа на всички събрани по делото допустими и относими доказателства. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд, но и е изложил свои мотиви по поддържаните със сезиралата го въззивна жалба доводи и възражения на ответника. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявените искове за основателни, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не е заявил искане за присъждане на разноски, поради което и предвид диспозитивното начало в гражданския процес разноски няма да бъдат присъдени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение