Определение № 50390 от 02.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 1582/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба и по частна касационна жалба на ищеца „Строително дружество ММ“АД /н/ чрез синдика Св. Б. срещу решение № 160 от 16.03.2022г. на Софийски апелативен съд по в.т.д.№ 1154/2021г., с което:

• е обезсилено решението по т.д.№ 954/2018г. на СГС в частта за отхвърляне на предявените от Строително дружество ММ /н/ срещу „Биса строй“ЕООД искове за прогласяване нищожността на 7 прехвърлителни сделки с предмет 7 броя офиси, находящи се в [населено място], район „Овча купел“, [улица] поради привидност (абсолютна симулация) - чл.26,ал.2, предл. пето ЗЗД и в частта за отхвърляне на осъдителните искове за собственост на същите имоти, вместо което е върната исковата молба на ищеца в тази част и производството по делото е прекратено;

• е потвърдено първоинстанционното решение в частта за прекратяване като недопустимо производството по предявените от „Строително дружество ММ“АД/н/ срещу „Биса строй“ЕООД евентуални искове за прогласяване нищожността на същите прехвърлителни сделки поради заобикаляне на закона - чл.26,ал.1, предл. второ ЗЗД и поради накърняване на добрите нрави - чл.26,ал.1,предл.трето ЗЗД.

Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за извършване на съдопроизводствени действия по предявените искове, производството по които неправилно е прекратено. Оспорва се правилността на извода на въззивната инстанция, че всеки един от предявените искове се основава на факти, които попадат в хипотезата на специалните отменителни искове по чл.647,ал.1,т.2 и т.6 на ТЗ. Поддържа се, че няма законова забрана, нито ограничения за предявяване на искове по чл.26 ЗЗД, които са основани на факти, попадащи в хипотезата на специалните отменителни искове по чл.647 ТЗ; че съществуването на специалните разпоредби на чл.646 - 647 ТЗ не препятства възможността за предявяване на общия иск по чл.26 ЗЗД, при положение, че не са предявени специалните такива от синдика или кредиторите на несъстоятелността в преклузивния едногодишен срок. Акцентира се, че едното право по специалния облекчен ред принадлежи на синдика/кредиторите, а другото на длъжника, на самото дружество. Според касатора, ако едни и същи факти попадат както в хипотезата на специалните разпоредби на ТЗ, така и в хипотезата на общите правила за нищожност на сделките по ЗЗД, това не изключва правото на защита по общия ред. Касаторът счита, че въззивната инстанция не е съобразила, че нормите на чл.646 и чл.647 ТЗ предвиждат подозрителни периоди от време за сключване на сделките, с оглед на които те могат да бъдат атакувани, а в настоящия случай сделките са извън посочените в ТЗ подозрителни периоди, което не означава, че не може да се предявят общите искове за нищожност. Оспорва се и правилността на констатацията на въззивната инстанция, че спорното материално право, заявено като предмет на делото не произтича от посочената (неправилно) от ищеца правна квалификация, чрез която се домогва да заобиколи вече настъпили преклузии на специалните отменителни искове в производството по несъстоятелност на ищцовото дружество. Счита, че обстоятелството, че фактите могат да бъдат квалифицирани под различни законови хипотези и, че правните последици на иска по чл.26 ЗЗД и чл.645-647 ТЗ са едни и същи, водещи до попълване масата на несъстоятелността, не може да обоснове извод, че липсва правен интерес от предявяване на общия иск за нищожност.

В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към касационната жалба и в изложението към частната касационна жалба, което е с идентично съдържание, се иска допускане на обжалването по въпросите:

Длъжен ли е въззивният съд като съд по съществото на спора да извърши самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение съобразно разпоредбите на процесуалния закон, да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на въззивния акт? п ри допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,предл.последно ГПК, обосновавана с цитирани актове по чл.290 ГПК.

Допустимо ли е за едни и същи сделки преди изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл.649,ал.1 ТЗ да бъде предявен общият иск за нищожност от дружеството по чл.26 ЗЗД в хипотеза, когато не са били предявени специалните отменителни искове по чл.647 ТЗ от синдика или от кредиторите? при същата допълнителна предпоставка, обоснована с позоваване на решение № 682 по т.д.№ 300/2006г. на 1т.о. на ВКС, решение № 100 по т.д.№ 808/2008г. и № 185 по т.д.№ 672/2008г. и двете на 2 т.о. на ВКС.

Допустимо ли е при едни и същи факти и обстоятелства, които попадат в обхвата на нормата на чл.647 ТЗ, исковете да се квалифицират като такива по чл.26 ЗЗД, когато атакуваните сделки са извършени извън сроковете, изрично посочени в чл.647 ТЗ? Касаторът въвежда допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК с довода, че по този въпрос липсва съдебна практика.

В писмен отговор насрещната страна „Биса Строй“ЕООД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Счита за съществено обстоятелството, че всеки един от предявените искове - главен и евентуални, въз основа на които е образувано делото, е основан на едни и същи изложени в исковата молба твърдения за факти и обстоятелства - че процесните сделки увреждат кредиторите и са сключени с цел да бъде осуетено удовлетворението им в производството по несъстоятелност, които твърдения са правно основание на отменителните искове по чл.646,ал.1,т.1, т.2 и т.6 ТЗ, а специалните искове не са били предявени в преклузивния срок. Счита, че след като се твърди увреждащ елемент на сделките по отношение на масата на несъстоятелността, то безспорно тези сделки са само и единствено предмет на отмяна със специален, а не с общ иск, тъй като специалният закон отменя общия, а активната легитимация на синдика/кредиторите за предявяване на специалните искове не може да бъде подменена с активна легитимация на самото дружество за предявяване на исковете по чл.26 ЗЗД. Акцентира, че атакуваните сделки не са сключени през подозрителните периоди от време, визирани в чл.646 и чл.647 ТЗ. Извежда, че всички процесни сделки са сключени на 04.07.2006г., молбата за откриване на производство по несъстоятелност по чл.625 ТЗ е подадена на 03.02.2012г., а производството по несъстоятелност е открито с решение от 30.06.2017г., което показва, че нито една от процесните сделки не е сключена в подозрителните периоди по чл.647 ТЗ; тези сделки не могат да бъдат квалифицирани като увреждащи масата на несъстоятелността, не могат да бъдат атакувани със специалните искове по чл.647 ТЗ, не могат да бъдат атакувани с твърдения, че са увреждащи и по общия ред на ЗЗД. Обратното според страната означава, че при наличие на специални разпоредби и условия, въз основа на които сделките се считат увреждащи масата на несъстоятелността и при предвидени специални искове за относителната им недействителност, да е възможно атакуването им на същото фактическо твърдение, с други искове безкрайно във времето, а в случая, в срока по чл.649 ТЗ не са предявени специалните искове, а искове по чл.26 ЗЗД. Тъй като с последните се атакуват като увреждащи сделки за попълване на масата на несъстоятелността, непопадащи в хипотезите на исковете по чл.647 ТЗ, то предявените са недопустими, независимо, че са подадени в едногодишния срок по чл.649 ТЗ. Ответникът поддържа, че процесните искове са заведени като искове за попълване на масата на несъстоятелността, а разпоредбите на ТЗ изрично посочват кои са недействителните действия и сделки, които могат да бъдат отменени като увреждащи масата на несъстоятелността; че разпоредбите на ТЗ са императивни и не търпят разширително тълкуване.

За да се произнесе, съставът на ВКС констатира следното:

По делото е безспорно, че с решение от 194/30.06.2017г. по т. д. 246/2017 г. на Апелативен съд П., молба по чл.625 ТЗ от 03.02.2012г. е обявена неплатежоспособността на „Строително дружество ММ“ с начална дата 25.06.2004г.

Твърдението на ищеца в исковата молба е, че чрез извършените седем продажби от 04.07.2006г. се уврежда имущественото състояние на продавача и се намалява, респективно затруднява, възможността за удовлетворяване на неговите кредитори. През 2005г. за дружеството е възникнало задължение за уреждане на имуществените отношения с изключен съдружник Г. П. Я. въз основа на счетоводен баланс към края на месеца, през който е настъпило прекратяване на членството, при стойност на неизплатения дружествен дял към момента над 1 000 000 лева, за което задължение представляващият дружеството е знаел, т.е. преди преди уреждане на имуществените отношения с изключения съдружник, дружеството е било наясно, че има възникнало задължение, а с отчуждаване на свое имущество, то не само затруднява, но и практически прави невъзможно неговото удовлетворяване. Въведено е твърдението, че сделките са нищожни, тъй като са сключени при условията на абсолютна симулация - действителната обща воля на страните е да въведат в заблуждение трети лица, че активи на дружеството са продадени; в действителност страните не желаят сделките да породят правни последици; имотите само привидно се прехвърлят на приобретателя - довереното на управителя Б. С. дружество „Биса строй“ЕООД, което води до намаляване на имуществото на ищеца. С позоваване на разпоредбата на чл.694, ал.4 ТЗ е въведено твърдение, че към датата на продажбите „Строително дружество ММ"ООД се представлява от Б. И. С., а „Биса строй“ЕООД - от Б. Л. Ц., по отношение на които са изложени подробни твърдения, че са свързани лица (бивши съученици, приятели, Ц. е служител в ищцовото дружеството към момента на вписване изключването на съдружника Г. Я.; Ц. е и представляващ „Борика Ч.“ АД, което на 24.04.2008г. изкупува търговското предприятие „Маримекс“ООД, представлявано от Б. С.; Б. Ц. от учредяването на 31.05.2005г. до 30.12.2010г. е едноличен собственик и управител на „Биса строй“ ЕООД), които факти според ищеца подкрепят тезата, че от момента на учредяването и до настоящия момент, Б. С. пряко или чрез други лица осъществява контрол в дружеството „Биса строй“ ЕООД.

Противоречието на сделките на добрите нрави като самостоятелно основание за нищожност е аргументирано с твърдението, че чрез прехвърлителните сделки между фирми на свързани лица по смисъла на пар.1 ДР на ТЗ, имотите попадат в дружеството „Биса строй“ ЕООД, чийто собственик е довереното лице на Б. С. - Б. Ц., а през 2013г. самият С. става управител на „Биса строй“. Твърдението, че сделките са сключени при заобикаляне на закона, е подкрепено с доводите, че независимо, че са сключени между търговци в рамките на договорната им автономия, с тях се цели изваждане на имуществени активи от баланса на ищцовото дружество срещу заприходяване на незначителни вземания за договорената в нотариалните актове продажна цена, която не е реално платена. По всички сделки е договорено купувачът да изплати на продавача сума от 10% в брой в деня на подписването на сделката, а остатъкът да бъде платен в срок до една година и такова отложено във времето плащане, с един и същи падеж, е договорено при всички прехвърлителни сделки, а тъй като фирмите са на свързани лица, плащания на суми изобщо не е имало. Продажните цени са символично малко по-високи от посочените данъчни оценки, което води до извод, че очевидно имотите са прехвърлени на занижени цени. Уговарянето на толкова ниска продажна цена, която не отговаря на действителната пазарна стойност, тъй като е малко над данъчната оценка, според ищеца сочи, че и двете страни са имали за цел увреждането на кредиторите (например изключеният съдружник Я.) и намаляване на имуществото на длъжника. Това според страната обуславя интереса от прогласяване на тяхната нищожност и връщане обратно на процесните недвижими имоти, които ответникът владее без основание.

Въз основа на тези фактически твърдения и двете инстанции са приели, че предмет на произнасянето от съдилищата са искове за прогласяване нищожността на седемте прехвърлителни сделки, заявени на различни основания, всеки един от които кумулативно съединен с иск с правно основание чл. 108 ЗС като главен е искът по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД за прогласяване на нищожност на договорите поради привидност- абсолютна симулация, по отношение на който в хода на производството е поддържано, че чрез извършването им се е целяло да се постигне единствено невъзможност дружеството да удовлетвори вземанията на кредиторите си като бъде намалено имуществото на длъжника. Като евентуален е предявен искът за прогласяване нищожността на договорите като сключени при заобикаляне на закона (чрез сключване на процесните сделки се цели и е постигнато изваждане на имуществени активи от дружеството и увреждане на правото на изключен съдружник да уреди имуществените си отношения с дружеството); вторият евентуален иск е за нищожност сделките поради противоречие на добрите нрави (уговорените по сделките продажни цени за процесиите имоти, посочени в нотариалните актове, са силно занижени т. е. липсва еквивалетност, а прехвърлянията са между фирми на свързани лица по смисъла на пар. 1 от ДР на ТЗ ).

По отношение на главния иск с правно основание чл.26,ал.2 предложение пето ЗЗЗД първоинстанционният съд не е споделил тезата на ответната страна за липса на правен интерес от воденото на този иск, но същият е отхвърлен като недоказан.

По евентуалните искове с подробни мотиви е обоснован извода, че чрез фактическите си твърдения ищецът се домогва да заобиколи разпоредбата на чл. 647 ТЗ. СГС е изложил, че независимо, че законодателят е приравнил правните последици по отношение на разменените престации по прогласените за недействителни сделки по чл.646 и чл. 647 ТЗ, на правните последици при нищожните или унищожените сделки - чл. 34 ЗЗД, исковете по чл. 645 - чл. 647 ТЗ се явяват специални отменителни искове по отношение на общата разпоредба на чл. 26 ЗЗД. Наличето на предпоставки за иницииране на първите, според СГС изключва възможността за повторно (последващо) позоване на същите условия, но през призмата на общите правила; по отношение на специалните искове са налице особени основания и правила за тяхното предяване, а обща предпоставка за недействителност по чл. 645 - 647 ТЗ е вредоносният характер на действието или сделката. Изведено е, че съществуващата възможност за предявяване на специалните отменителни искове по чл. 647 от ТЗ обоснова липсата на правен интерес от предявяване на исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД, а чрез обоснованите факти и обстоятелества, присъщи за специалните искове, но заявени в хипотезата на общите правила за нищожност, се постига заобикаляне на преклузивните срокове, въведни с разпоредбата на чл. 649 ТЗ, което е недопустимо. По тези съображения първоинстанционният съд прекратил като недопустимо производството по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД и е отхвърлил кумулативно съединените искове с предмет чл. 108, ал. 1 ЗЗД, предявени като обусловени от изхода на исковете по чл. 26, ал. 1, предл. 2 и 3 ЗЗД.

Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ищеца, който е атакувал изцяло постановения първоинстанционен акт.

Анализирайки твърденията на „Строително дружество ММ“ (с всяка една от процесните седем сделки се уврежда имущественото състояние на продавача и се намалявала възможността за удовлетворяване на неговите кредитори; че страните не желаели сделките да породят правни последици, а имотите само привидно се прехвърляли на приобретателя, за да се намали неговото имущество; процесните сделки били между свързани лица по смисъла на § 1от ДР на ТЗ, поради което били в противоречие на добрите нрави; с тях се целяло изваждане на имуществени активи от баланса на "Биса строй" ЕООД, срещу заприходяването на незначителни вземания за договорените в нотариалните актове продажна цена, която не била реално платена; продажните цени били символични и малко по-високи от данъчните оценки), съставът на САС е констатирал, че в изпълнение на няколкократно давани задължителни указания за отстраняване нередовностите на исковата молба, ищецът продължава да твърди, че процесните сделки увреждат кредиторите на несъстоятелността, че липсва еквивалентност на престациите и прехвърлянията са между фирми на свързани лица.

Решаващият въззивен състав е приел за принципно допустими исковете на несъстоятелния длъжник, представляван от синдика, за прогласяване нищожност на сключени сделки, по които страна е дружеството, но е счел, че всеки един от предявените искове е основан на твърдения за факти, които попадат в хипотезата на специалните отменителни искове по чл. 647, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 6 ТЗ, а правната квалификация на предявените исковете се определя съобразно твърдените ищеца факти, на които се основава претенцията на ищеца. Според въззивната инстанция, спорното материалното право, предмет на делото, не произтича от посочената неправилно от ищеца правна квалификация, а съгласно изложените в исковата молба твърдения за факти и обстоятелства - че процесните сделки увреждат кредиторите и са сключени с цел да бъде осуетено удовлетворението им в производството по несъстоятелност, претенциите намират своето правно основание в специалните отменителни искове по ТЗ. Счетено е, че ищецът чрез дадената от него правна квалификация за нищожност по чл.26 ЗЗД, се домогва да заобиколи вече настъпилите преклузии на специалните отменителни искове в производството по несъстоятелност на ищеца. Аргументирано е, че разлика между фактическите основания на предявените искове за прогласяване на нищожност поради привидност и основанията за противоречие със закона и противоречие на добрите нрави няма, те са идентични; че са посочени едни и същи твърдения за факти, към които ищецът прибавя допълнителни твърдения и квалификации за нищожност, а излагането на такива допълнителни твърдения, представлява опит на страната сама да определи правна квалификация, която не е действителното правно основание на предявените искове. Изложено е и, че за всеки един от предявени искове за нищожност, са ирелевантни твърденията на ищеца, че процесните сделки са с увреждащ характер, че са сключени между свързани лица със силно занижени цени, както и, че не била заплатена договорената цена. Като допълнителен аргумент е посочено и обстоятелството, че чрез всички доказателствени искания, въпреки правилно разпределената с доклада по делото доказателствена тежест, ищецът се домогва да установи единствено и само ирелевантни за предмета на делото факти и обстоятелства. С тези аргументи е изведено, че и обективно и кумулативно съединените главни искове по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД са недопустими, на основание чл. 130 ГПК.

По същите съображения за недопустими са счетени и предявените в условията на евентуалност искове по чл. 26, ал. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, в която част, имащото характер на определение за връщане на исковата молба, е потвърдено.

По отношение на обусловените искове по чл.108 ЗС е съобразено, че те са предявени в евентуалност - ако се уважат обуславящите искове за нищожност на процесните сделки; че това са самостоятелни искови претенции, които могат да бъдат предявени с една искова молба или с отделни искови молби; могат да бъдат съединени, както кумулативно, така и евентуално; че в процесната хипотеза няма и правна логика ищецът, въпреки неоснователността на обуславящите искове, да иска да се разгледат по същество и отхвърлят като неоснователни обусловените искове. Счетено е, че с разглеждането по същество на ревандикационните искове, въпреки ненастъпването на вътрешното процесуално условие за тяхното разглеждане, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение, което следва да се обезсили в частта, с която тези искове са били отхвърлени като неоснователни.

Съставът на ВКС счита, че основанията за допускането на касационното обжалване не са налице.

Поставеният първи въпрос в изложението към касационната и към касационната частна жалба е твърдение за допуснати процесуални нарушения - неизвършване от състава на апелативния съд на самостоятелна преценка на доказателства по вътрешно убеждение, неизграждане на самостоятелни фактически и правни изводи, които да намерят отражение в мотивите на крайния съдебен акт. Въпросът съставлява твърдение за неправилност, което е ирелевантно за настоящия стадий от производството пред ВКС. Единственият аргумент, въведен към него, е посочен в изложението към частната касационна жалба и се състои в твърдението, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалния закон, изразяващо се в липса на каквито и да е собствени мотиви; изложил е едни и същи съображения и за недопустимостта на главния иск, който първоинстанционният съд е приел за подлежащ на разглеждане, но го е отхвърлил. Твърдението за неизлагане на мотиви, т.е. необоснованост, освен че е ирелевантно за производството по чл.288 ГПК, а е от значение за фазата по проверка на правилността на въззивното решение след допуснато касационно обжалване, не съответства и на съдържанието на обективираните към обжалваното решение правни аргументи. По тези съображения въпросът не отговаря на критериите да послужи като обща предпоставка за осъществяване на факултативния касационен (и частен касационен) контрол, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС.

По втория въпрос не доказана, т.е. отсъства допълнителната предпоставка, въведена от касатора. В никой от посочените актове на ВКС не е даден отговор на въпроса за допустимостта за едни и същи сделки преди изтичане на преклузивния едногодишен срок по чл.649,ал.1 ТЗ, да бъде предявен от дружеството иск за нищожност по чл.26 ЗЗД, ако не са били предявени специалните отменителни искове по чл.647 ТЗ. В решение № 100 по т.д.№ 808/2008г. на 2 т.о. на ВКС е даден отговор, че легитимиран да предяви иск по чл.55 ЗЗД за връщане в масата на несъстоятелността на платени без основание суми при признато за нищожно плащане на основание чл.646 ТЗ, е самият длъжник. В решение № 185 по т.д.№ 672/2008г. на 2 т.о. на ВКС е даден отговор, че в производството по чл.647 ТЗ (в което синдикът е предявил исковете в качеството си на процесуален субституент на длъжника) синдикът не е легитимиран да предяви от свое име и установителни искове по чл.26,ал.1 ЗЗД за прогласяване за нищожни извършени от длъжника сделки. Същото разрешение е дадено и в решение №692 по т.д.№ 300/2006г. на 1 т.о., постановено по отменения съдопроизводствен ред - синдикът не притежава активната легитимация да предяви иск по чл.26 ЗЗД, което право принадлежи на страната, участвала в сделката, а исковете по чл.645,ал.3, 646 и чл.647 ТЗ са специални по отношение на общата разпоредба на чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожност на гражданско-правна сделка. Изводите на въззивната инстанция не съдържат никакво противоречие с даденото от съставите на ВКС разрешение.

Приложеното към изложението определение по ч.т.д.№ 139/2021г. на 2 т.о. на ВКС няма връзка с настоящия спор.

Третият въпрос за възможността „при едни и същи факти и обстоятелства“, които попадат в обхвата на нормата на чл.647 ТЗ, исковете да се квалифицират като такива по чл.26 ЗЗД е хипотетичен, поради което не притежава съществена характеристика, необходима той да послужи като обща предпоставка за допускане на касационното обжалване. Правоприлагащата дейност на съда по квалификация на спорното право е обусловена от конкретните твърдения на ищеца за факти и обстоятелства, от които произтича спорното право като основание на иска. Въпросът е общ и теоретичен без конкретика с релевираните от ищеца като основание на иска фактически твърдения. В настоящия спор правната квалификация на исковете е изведена от посочените в исковата молба и уточнявани в процеса факти и твърдения като основание на претенцията, съответно изводите в обжалвания акт, че материалното право, заявено за защита по съдебен ред с иск, произтича не от дадената от ищеца правна квалификация, а негов източник са релевираните твърдения, са изцяло съобразени с константната практика на съдилищата. Изводът за недопустимост на предявените искове е обоснован съобразно конкретните фактически твърдения в исковата молба, въз основа на които е счетено, че длъжникът в производството по несъстоятелност предявява искове, основани на факти, визирани в закона като основание на специалните отменителни искове за попълване на масата на несъстоятелността.

По третия въпрос отсъства и надлежно въведена допълнителна предпоставка, тъй като хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК не се изпълва с изявлението, че по въпроса липсва съдебна практика. Касаторът не обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнителното селективно основание не е обосновано в съответствие с указанията в ТР №1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, а доводите за липса на съдебна практика не представляват достатъчно основание за достъп до касационен контрол.

Касаторът следва да заплати от масата на несъстоятелността сумата 4 800 лв. - поискани от ответника разноски за изготвянето на отговора на касационната жалба по представен списък, договор за правна защита и съдействие, фактура и платежен документ, както и сумата 30 лв. - държавна такса за производството по чл.288 ГПК, от чието предварително заплащане е бил освободен на основание чл.620,ал.5, предл. първо ТЗ.

Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.