Определение № 840 от 07.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2124/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 4976/19.03.2020 г. на Х. А. К., с което обжалва решение № 357/10.02.2020 г., по в. гр. д. № 2157/2019 г. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение.

Предявена е насрещна касационна жалба с вх. № 7919/11.06.2020 г. против горепосоченото решение в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца Х. А. К. по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗОДОВ сумата от 800 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, .т 4 ГПК по прекратеното наказателно производство, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 25.09.2014 г. до окончателното й изплащане.

В касационна жалба с вх. № 4976/19.03.2020 г. на Х. А. К. е изложен правен довод за неправилност на обжалваното решение, като касаторът счита, че размерът на обезщетението следва да се увеличи и поради факта, че служителите на МВР не желаят да вземат отношение по подадените от него жалби за извършено набедяване от Т. С. и П. К..

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът К. посочва, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като е необосновано и в ярко противоречие с принципите на справедливост и еквивалентност на обезщетението на претърпените вреди, прогласен в чл. 52 ЗЗД. Касаторът е формулирал правни въпроси, които счита, че са от значение за изхода на делото и за които е посочил допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди се противоречие с постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Ясно формулираните правни въпроси са следните:

1. Следва ли да се намали размерът на обезщетението за претърпени вреди от водене на наказателно производство за тежко по смисъла на чл. 93 НК престъпление и задържане по това производство на лице, ползващо се с добра репутация в обществото и с чисто съдебно минало и липса на висящи наказателни дела, по причина, че по воденето срещу неоснователно наказателно производство то не е привлечено за обвиняем по това наказателно производство ? – твърди се наличието на допълнителния селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. От какви критерии се определя понятието справедливост на присъденото обезщетение за претърпени морални вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД ? – твърди се наличието на допълнителния селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

3. При преценка на това кое лице точно е пострадало от претърпени от едно неоснователно водено наказателно производство имуществени вреди, възможно ли е съдът да основе решението си на доказателства събрани по друго производство, а не процесното гражданско производство., по което постановява и решението си ? – твърди се наличието на допълнителния селективен критерии по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В срока за отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпила насрещна касационна жалба с вх. №7919/11.06.2020 г. от Софийска апелативна прокуратура. Изложен е правен довод за допуснато съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила, в резултат от което е допуснато и нарушение на материалния закон при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че е направен неправилен извод относно основанието за ангажиране на отговорността на П. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, тъй като наказателното производство нито е било образувано, нито е било водено срещу ищеца. Процесното производство е образувано срещу неизвестен извършител, а ищецът е разпитван като свидетел по него, а воденото досъдебно производство не е било прекратено срещу него. Поставен е следния правен въпрос – „ следва ли да се счита, че е налице обвинение в извършване на престъпление и да се ангажира П. в хипотезата, в която липсват данни наказателното производство да е образувано срещу определено лице, респ. производството да е било прекратено по отношение на същото лице ? “. Твърди се, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 187/13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. на ВКС; решение № 425/1.12.2015 г. по гр. д. № 3143/2015 г. на ВКС; т. 3 и т. 11 от тълк. решение № 3/22.04.2005 г. по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т. 19 от тълк. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС.

В срока за отговор на насрещната касационна жалба ищецът К. е предявил такъв, с който посочва, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по така поставения от Софийска апелативна прокуратура въпрос, тъй като е разрешен в съответствие с цитираната практика.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:

Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на, в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и при наличието на правен интерес, поради което е допустима. Подадената насрещна касационна жалба е също допустима, тъй като е подадена от процесуално легитимирана страна, в преклузивния за това срок и отговаря на изискванията за редовност.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционния съд е определил правната квалификация на предявените искове като такава по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ. Приел е за безспорно установено, че по ДП № 15-89/2010 Г., вх. № 323/2010 г. на РП-Ц., образувано срещу неизвестен извършител за извършване на престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4, предл. 1, във вр. с чл. 194, ал. 1 НК, ищецът К. е участвал единствено в процесуалното качество на свидетел. От фактическа страна е установил още, че ищецът е предал на органите на РУП-П. 14 тона блатно кокиче на стръкове, 500 кг. изсушено блатно кокиче, поставено в 73 бр. хартиени чували и още 500 кг. изсушено блатно кокиче. С постановление за отказ за връщане на веществени доказателства от 19.05.2010 г. на РП-Ц. било отказано връщане на събраните в хода на наказателното производство веществени доказателства. Горепосоченото наказателно производство е прекратено с постановление от 25.06.2010 г., тъй като собствениците на земеделските земи, от които са добити блатните кокичета заявили, че не е била извършена кражба, понеже бил сключен договор за аренда, като им било заплатено уговореното наемно възнаграждение.

Въззивният съд е намерил за основателен довода на въззивника, че за да бъде ангажирана отговорността на държавата за причинени от извършени противоправни действия от прокурор неимуществени и имуществени вреди, не е необходимо срещу пострадалото лице да е повдигнато обвинение, като в подкрепа на този решаващ извод е посочил практика на ЕСПЧ и Върховния касационен съд.

За безспорно установено е прието и че процесното досъдебно производство било образувано срещу виновно лице – настоящия касатор. Този факт бил виден от постановление от 11.05.2020 г. на прокурор при ОП- [населено място], от което се установявало, че процесното досъдебно производство е образувано срещу виновно лице, образувано с първото действие на разследването, но тъй като „извършеното от К. престъпление не било съставомерно по чл. 278 НК“, то е преквалифицрано по чл. 195 НК и е изпратено по компетентност на РП-Ц.. Същият факт се установявал и от постановление за отказ за връщане на веществени доказателства от 19.05.2010 г., и от постановление за прекратяване на досъдебно производство от 25.06.2010 г. на прокурор при РП- [населено място]. Предвид тези фактически констатации, въззивният съд заключил, че процесното досъдебно производство е продължило 2 месеца и 11 дни, както и че то е водено именно срещу ищеца за извършено престъпление по чл. 195, ал. 1, т. 4 НК, поради което Прокуратурата на Република България е пасивно материално легитимирана по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 3 ЗОДОВ.

Посочено е, че съобразно чл. 154 ГПК ищецът е носител на процесуалното задължение да установи осъществяването на твърдените обстоятелства, вкл. незаконното задържане от полицейските органи, което да е естествена, закономерна и присъща последица на твърдения вредоносен резултат. В този контекст, съдът заключил, че ищецът не е доказал твърдяната наложена принудителна мярка „полицейско задържане до 24 часа“ до приключване на съдебно дирене.

Позовавайки се на ППВС № 4/1968 г. и отчитайки обстоятелствата, а именно, че ищецът е бил пълномощник на търговско дружество; краткият и разумен срок на продължилото наказателно производство, процесуалното качество на ищецът в него; факта, че повдигнатото незаконно обвинение е за тежко престъпление, което е породило дискомфорт и стрес в социалното общуване; и липсата на наложена мярка за процесуална принуда и непривличането му в качеството на обвиняем, въззивния съд формирал решаващ правен извод, че заместващото обезщетение на ищеца за причинените му от незаконното обвинение неимуществени вреди е в размер на сумата общо от 800 лв., като до този размер предявеният иск следвало да бъде уважен, а първоинстанционното решение отменено в тази част.

По отношение на иска за имуществени вреди, въззивният съд формирал решаващ извод, че същият е неоснователен. Това било така, защото ищецът действал като пълномощник на „Кабем-77“ ЕООД ( от името и за сметка на дружеството), поради което, в случай че твърдените вредоносни последици са в причинно-следствена връзка с процесното наказателно производство, не ищецът, а търговското дружество-възложил е активно материално правно легитимирано да получи обезщетение за причинените му имуществени вреди.

Въззивният съд е намерил за неоснователен и иска за заплащане на компенсаторно обезщетение за твърдените имуществени вреди от извършената публична продан на притежавания от ищеца имот. За да достигне до този решаващ правен извод, съдът посочил, че не е установена пряка, непосредствена причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и невъзможността на ищеца да изпълнява своите договорни задължения по пореденото с банката-взискател по изпълнението кредитно правоотношение. От предметното съдържание на процесния изпълнителен лист се установявало, че ищецът и другият солидарен длъжник не са изпълнявали договорните задължения към банката още от 27.02.2020 г., 2 месеца преди образуване на процесното досъдебно производство).

При тези решаващи изводи на въззивния съд, съдържащи се в обжалваното решение, настоящия състав счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

По поставеният от касатора К. първи и втори въпрос не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е формирал решаващи правни изводи по поставените правни въпроси в съответствие с практика на ВКС, обективирана в решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на 3-то Г.О., на ВКС; решение № 136/01.03.2012 г. гр. д. № 414/2010 г. на 3-то Г.О., на ВКС, решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1237/2009 г. на 3-то Г.О., на ВКС, и др., с които е преутвърдено действието на ППВС 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Наличието на константна, непротиворечива и ненуждаеща се от осъвременяване практика, означава, че поставеният въпрос не би допринесъл за точното приложение на закона. Следва да бъде посочено, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретни обективно установени факти и обстоятелства. Такива са характера и степента на увреждането; обстоятелства, при които е получено; продължителност на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата и трайните последици, вкл. козметични и др. външни дефекти; възраст на увреденото лице и възможност да продължи трудовата си кариера и да се социализира; обществено и социално положение, и др. Настоящият състав приема, че въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди и съобрази всички доказателства, които са относими към правнорелевантните факти, поради което следва да бъде прието и че крайният му извод почива на анализа на фактите по делото. Именно от тях е видно, че ищецът не е привлечен в качеството на обвиняем и спрямо него не са налагани мерки за процесуално принуда.

По отношение на третият въпрос, въззивният съд е заключил, че дори и да са претърпени имуществени вреди, активно материалноправно легитимиран по иска е търговското дружество-възложител. До този решаващ правен извод е достигнал въз основа на писмени доказателства, събрани в друго производство, но те по своето правно естество представляват признание за неизгоден факт, поради което са допустимо доказателствено средство в гражданския процес. Именно такава е константната практика на ВКС (решение № 265/10.09.2012 г. по г. д. № 703/11 г. на ВКС; решение 170/12.10.2016 г. по г. д. № 1952/2016 г.), в която се приема, че писмените доказателства по приложени към делото други дела и преписки се считат представени и събрани от съда с прилагането по делото. По този начин съдът събира и извънсъдебните признания на факти, които страните са направили пред други органи. Щом като е налице константа практика, ненуждаеща се от осъвременяване, то и по този въпрос не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно според смисъла на понятието очевидна неправилност възприет в оформилата се константната практика на ВКС. В решение № 15/06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя с оглед облекчение на достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" ( при прочит на акта), без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Към този субективен по естеството си критерий, практиката на ВКС добавя неизбежно и обективен такъв. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилността и предполага тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен от обективна страна ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" (законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или "extra legem" ( приложена е от съда несъществуваща или несъмнено отменена правна норма) или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика от постановилия го съд. В настоящия случай, при прочит на обжалваното решение не се констатира очевидна неправилност.

С оглед на това, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК предявената насрещна касационна жалба следва да се остави без разглеждане.

Предвид изложеното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ г. о.