Определение № 2359 от 15.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3710/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

С решение № 70 от 06.04.2023 г. на Окръжен съд – Враца по в.гр.д.№ 54/2023 г. по описа на същия съд е потвърдено решение № 191 от 07.12.2022 г. по гр.д. № 1005/2021 г. на Районен съд – Мездра, с което по отношение на А. С. Й., И. С. А., М. С. К., Ц. В. С., А. Г. А. и В. Г. А. е признато за установено, че К. Е. И. е собственик на ПИ от 284 кв.м. с идентификатор [№], находящ се в регулацията на [населено място], и на основание чл.108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на К. И. владението върху собствения му имот.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от името на Ц. В. С., А. Г. А., А. С. Й., И. С. А. и М. С. К. чрез адв.М. Д.. Касаторите считат за неправилен извода на въззивния съд, че праводателката на ответника И. К. е придобила по давност процесния недвижим имот, тъй като през 2014 г. той бил възстановен по реда на ЗСПЗЗ в тяхна полза, а съпругът й, от когото черпела права, починал през 2015 г. Този извод бил направен при едностранчиво обсъждане на гласните доказателства. Излагат, че ищецът не е придобил правото на собственост, тъй като праводателката му не притежавала права върху имота.

В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като във въззивното съдебно решение съдът се е произнесъл по формулираните процесуалноправни и материалноправни въпроси в нарушение на материалния и процесуалния закон, неправилно и в противоречие с практиката на ВКС:

• Допустимо ли е придобиването по давност на недвижим маломерен имот за период от 7 години от ползвател на част от имота, за който има влязло в сила решение на ПК и е издаден констативен нотариален акт на наследниците на собственика?

Въпросът е зададен във връзка с тезата на касаторите, че давността в полза на праводателката на ищеца И. К. е започнала да тече от смъртта на съпруга й К. К. през 2015 г. и към датата на издаване на констативния нотариален акт от 2021 г. не е изтекъл 10-годишен давностен период.

• Дължи ли въззивният съд произнасяне по всяко твърдяно с въззивната жалба процесуално нарушение, допуснато при постановяване на първоинстанционното решение? Касаторите считат, че в обжалваното решение съдът не е отговорил на оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения.

• Допустимо ли е съдът служебно да проверява валидността и материалната законосъобразност на решението на ОСЗ /ПК/ и наличието на всички предпоставки за възстановяване на земеделския имот при липса на първоначално оспорване и заявено възражение в този смисъл едва с писмената защита пред първата инстанция, което е било преклудирано.

Въпросът е във връзка с правните изводи на съда, че касаторите не са имали право да възстановят по реда на ЗСПЗЗ права върху притежавания от техния дядо А. М. С. земеделски имот.

• Допустимо ли е прехвърлянето другиму на права, които прехвърлителят не притежава. Касаторите сочат, че след като е завършила реституционната процедура в тяхна полза, те владеят имота от 2014 г. като са го засадили с плодни дръвчета и лози. По тази причина праводателката на ищеца не е придобила правото на собственост върху него по давност, следователно при сключване на договора с нотариален акт № 167 от 2021 год. ищецът не е придобил право на собственост, каквото праводателката му не е притежавала.

Ответникът по касация К. Е. И. оспорва допустимостта на касационната жалба по изложени съображения.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което по отношение на ответниците е признато правото на собственост на ищеца върху процесния имот е те са осъдени да му предадат владението на същия, въззивният съд е намерил за установено твърдяното от ищеца първично придобивно основание, осъществило се в лицето на неговата праводателка И. К.. Установил, че през 1968 г. тя придобила съвместно със съпруга си К. К. правото на собственост върху парцел VII пл. № 526 кв.66, целият от 600 кв.м по договор за продажба, сключен с А. М., праводател на ответниците. Приел е, че по плана от 1966 год. парцел VII кв.66 е образуван по първоначална регулация от имот с кадастрален № 526, целят с площ от 900 кв.м. Останалата част от имота попадала извън границите на регулацията на населеното място. По плана от 1966 г. процесните 284 кв.м. представляват частта от имот с кадастрален № 526 с площ 900 кв.м., която е извън регулационния план. Парцел VII, пл. № 526 в кв. 68 по плана на [населено място] от 1966 г. с площ 600 кв.м., който А. М. С. е продал на К. А. И., сега се владее и ползва от наследниците на К. И.. Спорният имот попада в първи парцел за групово строителство. От закупуването на парцел VII през 1968 г. К. И. и И. И. са ползвали процесния имот, който бил отделен от парцела с улица, като са го обработвали и засаждали със зеленчуци повече от 20 години. Съдът приложил презумпцията на чл.69 ЗС и като приел, че същата не е оборена, установил, че И. И. владяла имота като свой. За да достигне до извода, че имотът е придобит по давност от праводателката на ищеца, съдът приел, че същият не е бил коопериран, одържавен или отнеман, поради което не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Намерил, че не е съществувала пречка за придобиването му по давност от И. К., както и че договорът, с който ищецът придобил права от нея, произвел вещно-прехвърлителен ефект.

При тези мотиви на обжалвания акт не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед заявените основания в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.

Първият и третият въпроси не са разрешени от въззивния съд, който не е приемал, че И. К. е владяла само седем години имота – прието е, че е упражнявала фактическа власт от 1968 г. в продължение на повече от 20 години. Съдът не е извършил проверка на валидността и материалната законосъобразност на решението на ОС Земеделие, с което в полза на наследниците на А. М. С. е признато правото на собственост върху ливада в м.“Полето“ от 0,500 дка, а е изложил съображения, че имотът по това решение, към което е издадено удостоверение по чл.13, ал.5 ППЗСПЗЗ, не е идентичен с процесния имот. Изложени са мотиви, че през целия период не е имало пречка върху имота да тече придобивна давност, тъй като не е имал земеделски характер и не е бил отнет фактически от собствениците му – няма данни спрямо имота да са провеждани отчуждителни процедури или да е включван в ТКЗС или други стопански организации, съществували на територията на [населено място].

По процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да отговори на оплакванията за процесуални нарушения, допуснати при постановяване на първоинстанционното решение, съдът се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с трайната практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Във връзка с оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест, жалбоподателите не са направили искания за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция. Както и разяснено в мотивите към т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не се произнася по правилността на първоинстанционния акт и не проверява неговите пороци, а дейността му е насочена към решаването на материалноправния спор чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Ето защо въззивният съд дължи отговор не на всяко оплакване за допуснати процесуални нарушения, а само на такива, които са препятствали възможността за събиране на относими и допустими доказателства. В случая самите касатори не са направили такива оплаквания във въззивната си жалба, нито са заявили искане за ангажиране на доказателства пред въззивната инстанция. Тъй като касаторите не сочат по какъв начин поставеният процесуалноправен въпрос е относим към конкретното развитие на процеса, настоящата инстанция приема, че същият не може да обоснове допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Четвъртият формулиран въпрос е поставен общо и няма връзка с обжалваното решение. В него не е прието, че праводателката на ищеца не е притежавала права върху имота. Точно обратно – след извършен анализ на доказателствата е прието, че тя е придобила имота по давност и че договорът, с който ищецът е закупил имота, има вещно-прехвърлителен ефект. Ето защо така формулираните въпроси не осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение