Определение № 3847 от 01.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4296/2023 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.

С определение № 8458 от 12.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 7284/2023 г. на Софийски градски съд е потвърдено определение № 13401/10.04.2023 г. по гр. д. № 59546/2022 г. на Софийския районен съд, 42 с-в, с което е било прекратено производството по делото.

Въззивният съд е приел, че предмет на настоящото дело е предявен от Х. Х. Б. срещу Т. М. А. и Н. К. А. иск по чл.108 ЗС за собственост на ПИ с идентификатор 68134.1895.1031 по КККР на [населено място], с площ от 585 кв. м., а при условията на евентуалност – че е собственик на 200 кв. м. от същия имот. Прието е, че с влязло в сила решение от 02.03.2004 г. по гр. д. № 5370/2003 г. на СРС, 46 с-в, Х. Б. е бил признат за собственик по отношение на Столична община на УПИ VII-89, кв. 16 по плана на [населено място],[жк], с площ от 515 кв. м. и общината е била осъдена да му предаде владението на имота. С влязло в сила решение от 24.11.2009 г. по гр. д. № 883/2008 г. на СРС, 38 с-в, е признато за установено по иска на И. Ц. Г.-Т. против Х. Х. Б., че той не е собственик на УПИ VII-89, кв. 61б /нов кв. 16 / по плана на [населено място],[жк], с площ от 574 кв. м. Прието е, че ПИ 68134.1895.1031 е със стар идентификатор ПИ 68134.1895.90, ПИ 68134.1895.89, с номер по предходен план УПИ VII-89. Прието е също, че на 22.12.2015 г. И. Ц. Г.-Т. е продала на Т. М. А. и Н. К. А. сграда с идентификатор ПИ 68134.1895.89.1, заедно с правото на строеж върху мястото.

От правна страна въззивният съд е приел, че при отрицателните установителни искове, за разлика от всички останали искове, основанието на иска не е индивидуализиращ белег – чл.127, ал.1, т.4 ГПК не важи за отрицателните установителни искове. Силата на пресъдено нещо по отрицателните установителни искове също има по-широки обективни предели от силата на пресъдено нещо, формирана при произнасяне по положителни установителни искове и при други искови претенции. Когато е уважен отрицателен установителен иск, правото, което е било негов предмет, се отрича без оглед на някакво конкретно определено правопораждащо основание, а с оглед на всички възможни до приключване на устните състезания негови основания /разбирани като конкретни юридически факти, способни да породят това право и които ответникът е длъжен да въведе в процеса. Докато отхвърлените осъдителни, конститутивни и положителни установителни искове могат да бъдат предявени със същия петутим, но въз основа на ново основание, без да има значение кога то е възникнало, то ответникът при уважен отрицателен установителен иск може да предяви нов иск за правото, което е било съдебно отречено, само ако го основе на факт, възникнал след приключване на устните състезания по делото, по което е било постановено влязлото в сила съдебно решение.

Прието е, че в настоящия случай правото на собственост на Х. Б. върху ПИ идентификатор ПИ 68134.1895.1031 е отречено с влязло в сила решение. Доколкото не се сочат нови правопораждащи факти, възникнали след приключване на устните състезания по гр. д. № 883/2008 г. на СРС, не е налице предявяване на правен интерес от иска по чл.108 ЗС.

Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищеца Х. Б..

Жалбоподателят счита, че влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск няма действие между страните по настоящото дело, защото ответниците по него не са участвали в предходния спор, нито са правоприемници на страните по последния. За да е налице процесуална недопустимост на новопредявения иск следва да има пълен идентитет в предмета на двете дела, включително в субектите на правоотношението. Ответниците не са правоприемници на спорното право на собственост върху земята, те имат само право на строеж върху нея за сградата, чиято собственост са придобили. По отношение на дворното място, което е предмет на спора по настоящото дело, ответниците не са частни правоприемници на страната по предходното дело И. Ц. Г.-Т..

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК Поставят се следните въпроси:

1. Налице ли е отрицателна процесуална предпоставка за водене на дело за право на собственост поради това, че същото право на ищеца е отречено с влязло в сила съдебно решение по отношение на лице, което е различно от ответника и на което последният не е правоприемник и има ли значение в такъв случай основанието, на което правото на собственост се претендира;

2. Допустимо ли е съдът да откаже да разгледа повдигнат пред него правен спор и да прекрати производството по него на основание чл.297 ГПК.

3. Налице ли е правоприемство по смисъла на чл.298, ал.2 ГПК по отношение на правото на собственост, когато ответниците не са придобили същото право по силата на наследяване или правна сделка, а се позовават на собствено придобивно основание, давностно владение.

По първия въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 60078 от 13.09.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3368/2020 г., II г. о., решение № 464 от 15.01.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2488/2013 г., IV г. о., решение № 43 от 13.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 229/2011 г., I г. о., решение № 60 от 14.07.2020 г. по гр. д. № 2565/2019 г. на ВКС, I-во г.о., решение № 131 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2018 г., III г. о., решение № 132 от 13.01.2021 г. по търг. д. № 2195/2019 г. на I-во т. о.; решение № 60062 от 3.08.2021 г. на ВКС по т. д. № 282/2020 г., II т. о. и ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2018 г. на ОСГК на ВКС; по втория въпрос - решение № 131 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2018 г., решение № 193 от 22.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 912/2015 г., II т. о.; по третия въпрос – решение № 191 от 11.01.2018 г. по гр. д. № 5426/2016 г. на ВКС, I-во г. о.

Ответниците Т. М. А. и Н. К. А. оспорват жалбата. Считат, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежако на обжалване пред ВКС определение на въззивен съд, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция.

Не са налице поддържаните от жалбоподателя основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Посочената практика на ВКС по прилагането на чл.298 и чл.299 ГПК не разглежда хипотеза като настоящата, която разкрива специфика в сравнение с общия случай на забраната за пререшаване на правен спор, разрешен преди това със сила на пресъдено нещо. Затова тази практика е неотносима към спора по настоящото дело и не може да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и другото поддържано основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност. От прочита на обжалваното определение не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Налице е обаче основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия въпрос, който следва да бъде уточнен с оглед спецификата на настоящото дело така: Налице ли е отрицателната процесуална предпоставка на чл.299 ГПК за водене на иск собственост върху дворно място, ако след влизане в сила на решение по същия спор лицето, чиито права са отречени, предяви нов иск за собственост на дворното място, срещу частни правоприемници на другата страна, които са придобили само сградата в имота, заедно с правото на строеж за нея.

По поставения въпрос отговорът е положителен.

Правото на строеж е производно от правото на собственост на земята. След като забраната по чл.299 ГПК важи в отношенията между действителния собственик на земята и лицето, чието право на собственост върху същия имот е отречено с влязло в сила решение, то същата забрана важи и в отношенията между лицето с отречени права и суперфициаря, който е придобил права от действителния собственик след влязлото в сила решение. Това е така, защото по отношение на суперфициаря спорът за собственост на земята е разрешен с влязло в сила решение в полза на неговия праводател и това правно положение не може да бъде променено в друг процес. Правото по чл.64 ЗС суперфициарят ще упражнява спрямо действителния собственик - своя праводател, а не срещу лицето, чиито права върху земята са отречени с влязлото в сила решение. Налице е частна хипотеза на правоприемство, спрямо която са приложими общите правила на чл.298, ал.2 ГПК.

Обжалваното въззивно определение съответства на даденото разрешение по обуславящия въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и затова следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение