Определение № 3154 от 23.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 804/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Върховният касационен съд е сезиран с жалба вх. № 11923/30.05.2022 г. на Г. Л. М., чрез адвокат Б. Н. (особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК); касационна жалба вх. № 13143/13.06.2022 г. на О. Ч. Я., П. И. Я. и Н. Г. Ж., чрез адвокат Н. Н. и адвокат Р. Г.; две насрещни касационни жалби вх. № № 15186/07.07.2022 г. и 19098/09.09.2022 г. на Българска академия на науките (БАН), подадени срещу решение № 616 от 28.04.2022 г. по гр. д. № 3265/2020 г. на Софийския апелативен съд.

С атакуваното пред ВКС решение е: потвърдено решение № 265108 от 28.07.2021 г. по гр. д. № 10616/2015 г. на Софийския градски съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК; отменено решение № 3130 от 18.05.2020 г. по гр. д. № 10616/2015 г. на Софийския градски съд, с което е признато за установено по исковете на БАН срещу О. Ч. Я., П. И. Я., Н. Г. Ж., Г. Л. М. и Р. И. М., че БАН е собственик на ПИ с пл. № *, находящ се в [населено място], район „С.“, кв. 9 по РП на м. „К.“, целият с площ от 809 кв.м, при съседи по скица: [улица], от две страни новопроектирани улици и ПИ № *, по силата на закона - чл. 10, ал. 2 ЗБАН, считано от влизането му в сила - 19.10.1991 г., към която дата БАН е стопанисвала процесния имот, предоставена й от държавата, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като вместо него въззивният съд е отхвърлил тези искове; признал е за установено по исковете на БАН срещу О. Ч. Я., П. И. Я., Н. Г. Ж., Г. Л. М. и Р. И. М., че БАН е собственик на гореописания имот на основание изтекла придобивна давност в периода 23.11.1997 г. – 23.11.2007 г., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК.

Въззивното решение е постановено при участието на Столична община – трето лице помагач на страната на ответниците по исковата молба.

Въззивният съд е съобразил, че съгласно исковата молба целият терен на БАН, част от който е процесният имот пл. № *, бил предоставен на БАН по силата на регулационен план, утвърден със заповед № 1268/11.03.1952 г. на Министерство на комуналното стопанство и благоустройството. С посочената заповед се утвърждавала регулацията на кв. 170 (стар 175) и се отреждал парцел * за БАН в м. „Г. М.“ - София (бивш терен за студентско общежитие). В отредения за БАН имот, съгласно скицата към заповедта, попадал и имот с пл. № *, бивша собственост на В. (В.) Г. (Г.) С.. Процесният ПИ пл. № * бил част от имот стар пл. № *, кв. 162, по РП на м. „Г. М.“, м. „К.“. Впоследствие със заповед № 445/06.08.1974 г. на СГНС, на основание чл. 32, ал. 1, т. 1 ЗТСУ, във вр. с чл. 80, т. 2 ППЗТСУ, се приело изменение на регулацията на кв. 170, м. „Г. М.“ - София, като двата парцела по предходната заповед (№ 1268/11.03.1952 г.) били обединени в един, съгласно приложената към заповедта скица. Процесният ПИ № * бил нанесен в кадастралната основа на основание заповед № РД-09-21/31.01.2001 г. на кмета на Район „С.“ - СО с площ от 809 кв.м. ПИ пл. № * бил възстановен в полза на ищците, като наследници на В. (В.) Г. (Г.) С., със заповед № РД-57-550/21.06.1995 г. на кмета на Район „С.“, към който момент същият не бил собственост на държавата, а на БАН, на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН, както и застроителното мероприятие, за който същият бил отреден - изграждане на „К.“, било фактически реализирано към същата дата, поради което и не са били налице предпоставките за възстановяване на цитираната реституционна разпоредба. Върху предоставения терен бил изграден най-големият комплексен научен център на БАН, в който освен многобройни сгради са налични и обекти на прилежаща инфраструктура - дворни и междублокови пространства, зелени площи, комуникации - подземни и надземни. Процесният имот бил част от тях и се явявал обслужващ терен и част от реализираното мероприятие, без да е налице възможност да се образува самостоятелен парцел. В терена са изградени институти по експериментална морфология, патология и антропология с музей, по микробиология, по математика и информатика, по механика, по информационни и комуникационни технологии, по металознание, съоръжения и технологии „Акад. А. Б.“ с Център по хидро и аеродинамика, Национален институт по геофизика, геодезия и география и др. Процесният имот бил разположен в оградената територия на вивариумите на БАН в санитарно-хигиенната зона на масивна едноетажна сграда с пл. № * от кв. 9 по РП на м. „К.“, [населено място], в която се помещавала Лабораторията по патогенни микроорганизми (Вивариум 1) на Института по микробиология към БАН, където се намирал Д. по инфекциозна микробиология, в който се работело с патогенни щамове и токсини на ООН (особено опасни инфекции). В близост до имота била изградена трупна яма. в която се депонират използвани постелъчни и други отпадъци от животни, забранени за изхвърляне по общия ред. Трупната яма била построена, за да се обслужват вивариумите, още през 50-те години. За сградата на Вивариум 1 имало издаден АДС № 6450/05.11.1969 г. на СГНС - Ленински районен народен съвет. Целият терен м. „К.“, с обща площ 250 000 кв.м, се водел в счетоводния баланс на БАН и академията декларирала земята и заплащала данъци. В непосредствена близост до Вивариум 1 се намирал Вивариум 2, където се отглеждали самите опитни животни. В условията на евентуалност ищецът твърди, че е собственик на процесния ПИ с пл. № * по давност, чрез владение, осъществявано от 1952 г. до момента. Ето защо, считано от 22.11.1997 г., когато влязла в сила разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, до предявяване на иска била изтекла изискуемата по закон придобивна давност.

Ответниците са оспорили иска с твърденията, че в полза на БАН за периода 1945 г. - 1991 г. от държавата било предоставено само стопанисването на построените в държавните имоти сгради. По силата на чл. 39 ЗПИНМ (отм.) приложената улична регулация имала пряко отчуждително действие само за имоти, които към онзи момент били собственост на частни лица. Когато в тази регулация попадали имоти, които вече били отчуждени по реда на ЗОЕГПНС (отм.), какъвто е процесният, по отношение на тях утвърдената улична регулация и отреждането или преотреждането на имота за нуждите на държавно предприятие или организация като БАН нямало повторен отчуждителен ефект. В този случай предоставянето на ползването на имота следвало да се извърши с нарочен административен акт на титуляра на правото на собственост, какъвто акт съществувал само за сградите на БАН, но не и за земята, поради което не можело да се приеме, че стопанисването на ПИ е предадено надлежно на академията, респ., че последната ги е придобила на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН. Ето защо, при влизане в сила на ЗВСОНИ процесният имот бил държавна собственост и реституцията настъпила по силата на закона. Постановена била заповед № РД-57-550/21.06.1995 г. на кмета на [населено място], с която в полза на наследниците на В. (В.) Г. (Г.) С. бил отписан от актовите книги за държавна и общинска собственост и било предадено владението върху недвижим имот: част от имот с площ 790 кв.м, очертани със син контур на приложената скица, неразделна част от заповедта, в м. „С.“, имот пл. № *, а върху останалата част от имота били построени масивни сгради и били прокарани улици. В резултат на регулационни изменения и обединение на два парцела в един, процесният имот, който е част от по-големия парцел *, е отреден не на БАН, а на нейния надзорен орган - Комитета за наука, технически прогрес и висше образование, поради което към 19.10.1991 г., когато влязъл в сила ЗБАН, имотът бил стопанисван от Министерство на образованието и науката, а не от БАН, поради което академията не би могла да придобие имота на соченото основание - по силата на чл. 10, ал. 2 ЗБАН. Според ответниците имотът е празен и не се ползва от академията и тя не е осъществявала фактическа власт върху него; не били налице и останалите предпоставки за придобиване на собствеността по давност - за твърдения период БАН не е владяла имота като свой, а дори да е упражнявала владението, то не било явно, недвусмислено и демонстрирано пред държавата и пред тях, като реституирани собственици. Позовават се на придобивна давност в тяхна полза, започнала да тече след 21.06.1995 г., когато била постановена заповед № РД-57-550, чрез присъединяване на владението, осъществявано първоначално от наследниците на В. (В.) Г. (Г.) С., а считано от 2004 г. владение било упражнявано и от О. Я. и П. Я., които придобили имота по давност през 2015 г., след закупуването му от наследниците на В. (В.) Г. (Г.) С..

Въззивният съд е приел за установено следното от приетите по делото писмени доказателства:

От Акт за завземане на недвижим имот за държавен № * (*)/03.09.1949 г. се установява, че от Н. Ив. С. е отчужден по реда на ЗОЕГПНС (отм.) имот - дворно място в [населено място], м. „Р.“, от 1000 кв.м, при граници: проф. М.. Ив. Г. и път. От Акт за завземане на недвижим имот за държавен № * (*)/03.09.1949 г. се установява, че от Н. Ив. С. е отчужден по реда на ЗОЕГПНС (отм.) имот - нива в С. - София, м. „В.“, от 1000 кв.м, при граници: път, Ст. Б. и Дим. Б.. Съгласно Акт за завземане на недвижим имот за държавен № */03.09.1949 г., от Н. Ив. С. е отчужден по реда на ЗОЕГПНС (отм.) имот - дворно място в С., м. „В.“, от 2250 кв.м, при граници: Н. П., С. Б. и Д. Б., и път. Отчуждаването на посочените три имота по ЗОЕГПНС е установено и с удостоверение от 13.03.1954 г., издадено от Червенковски районен народен съвет. Със заповед № РД-57-550/21.06.1995 г. на кмета на [населено място] е наредено да се отпише от актовите книги за държавни и общински имоти в ТОА „С.“, актове № № * (*) и * (*)/03.09.1949 г., и да се предаде на наследниците на Н. И. С.-К. владението върху следния недвижим имот: част от имот, с площ около 790 кв.м, показан със син контур по приложена скица, която е неразделна част от заповедта, в м. „С.“, имот пл. № *. Върху останалата част от имота са построени масивни сгради и са прокарани улици. С нотариален акт за замяна на недвижими имоти с движима вещ и интелектуален продукт № 169, т. ІІІ, peг. № 5036, дело 495/14.07.2004 г. на нотариус М. К., М. Б. Г. и М. С. Г. са прехвърлили на О. Ч. Я. и П. И. Я. 1/2 ид.ч. и на Г. Л. М. 1/2 ид.ч. от собствените си 3/16 ид.ч. от два поземлени имота, единият от които ПИ, находящ се в [населено място], район „С.“, целият с площ от 809 кв.м, представляващ съгласно скица ПИ № * от кв. 9 по регулационния план на м. „К.“. С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 159, т. ІІІ, peг. № 08834, дело 0518/21.05.2015 г. на нотариус В. Б., Г. Л. М. и Р. И. М. са продали на съсобственика си О. Ч. Я. собствените си 9/96 ид.ч., придобити по време на брака им, от ПИ, находящ се в [населено място], район „С.“, целият с площ от 809 кв.м, представляващ съгласно скица ПИ № * от кв. 9 по регулационния план на м. „К.“. Със заповед № 445/06.08.1974 г. е изменена регулацията на кв. 170, м. „Г. М.“, като два парцела - * за студентско общежитие и *I за БАН - се сливат в един парцел и същият се отрежда за Комитета за наука, технически прогрес и висше образование и БАН. С нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по чл. 10, ал. 2 ЗБАН № 28, т. I, peг. № 4333, дело № 312/15.07.2003 г. на нотариус К. Белазелкова БАН е призната за собственик, на основание чл. 10, ал. 2 ЗБАН, на следния недвижим имот: дворно място (терен на Научния комплекс на БАН - IV километър), находящо се в [населено място], район „С.“, с площ от около 250 000 кв.м, съставляващо съгласно заповед № 1268/11.03.1952 г. на МКСБ парцел *, отреден за БАН, от кв. 170 по плана на [населено място],[жк], при съседи: [улица], [улица], парцел *, отреден за „Студентски общежития“, [улица], околовръстна ж.п. линия. През 2010 г., 2012 г. и 2014 г. БАН е декларирала като собствен описания в нотариалния акт от 2003 г. имот с декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижимите имоти. Съгласно представени проекти и строителни книжа за обекти Вивариуми, последните се ползват от Институт по микробиология при БАН. С АДС № 6450/05.11.1969 г. е обявен за държавен имот, находящ се в[жк], комплекс „И.“, като относно бивши собственици е посочено, че е отчужден и изплатен на бившите собственици целият терен от около 250 000 кв.м в кв. „Г. М. - IV км“. Актуваният имот представлява новопостроена сграда на един етаж през 1958 г., служеща за вивариум за животни, в която се помещават лаборатории, клетки за животни. Имотът е предоставен за ползване на БАН.

Софийският апелативен съд е обсъдил приетите по делото заключения от съдебно-технически експертизи, неоспорени от страните:

В заключението, изслушано пред СГС, вещото лице е посочило, че със заповед № 1268/11.03.1952 г. на Министерство на регионалното строителство и благоустройството и въз основа на чл. 29 ЗПИНМ (отм.) е утвърдена регулацията на кв. 170 в м. „Г. М.“ и е извършено отреждането на парцел * за студентско общежитие и парцел * за БАН. Имотът, описан в нотариален акт № 28/15.07.2003 г. на нотариус К. Белазелкова, е идентичен с парцел * за БАН от кв. 170 по цитираната заповед. Със заповед № 445/06.08.1974 г. е изменена регулацията на кв. 170, м. „Г. М.“, като двата парцела - парцел * за студентско общежитие и парцел * за БАН, се сливат в един нов парцел, отреден за Комитет за наука, технически прогрес и висше образование и БАН. След съвместяване границите на парцели * и * от кв. 170 с границите на имот пл. № * от стария КП, респ. границите на процесния имот пл. № *, а съгласно КК имот с идентификатор ***, се установява, че последният изцяло попада в парцел * за БАН от кв. 170 в м. „Г. М.“, респ. в имота, описан в нотариален акт № 28/15.07.2003 г. на нотариус К. Белазелкова. На скицата-приложение № 1 към СТЕ подробно, графично и в цвят са отразени границите на парцел *, на имота по нотариален акт № 28/15.07.2003 г. и процесния имот по релевантните планове и карти. В заключението подробно са описани и индивидуализирани с идентификатор по КК на район „С.“ изградените в бившият парцел * за БАН, кв. 170 в м. „Г. М.“, създаден съгласно заповед № 1268/11.03.1952 г., сгради на научни заведения - 21 броя. Съгласно кадастралния регистър функционалното предназначение на изброените сгради е „сграда за научна и проектантска дейност“. За имотите с идентификатори * и *, на територията на които се намират сградите, в КР е въведен начин на трайно ползване - „за обект: комплекс за научна и проектантска дейност“. Съгласно заключението на вещото лице, комплексното мероприятие, за което е отчужден имотът - изграждане на комплекс институтски сгради на БАН, е изпълнено. Върху целия терен, предмет на отчуждаване по регулационния план от 1952 г., е налице комплексно застрояване, като върху същия се намират различни сгради и съоръжения на БАН. Строителството на сградите на цитираните научни заведения в парцел * за БАН, кв. 170, м. „Г. М.“ е реализирано в периода след 1952 г., до средата на 80-те години на миналия век, т.е. след изменение на регулацията със заповед № 445/06.08.1974 г., по силата на която парцел * за студентско общежитие и парцел * за БАН се сливат в един нов парцел *, отреден за Комитет за наука, технически прогрес и висше образование и БАН, в кв. 170 в м. „Г. М.“. Т.е. основното застрояване по двете заповеди, за парцели * за БАН и * отреден за Комитет за наука, технически прогрес и висше образование и БАН, е реализирано изцяло съобразно предвиждането на плановете, одобрени с двете заповеди от 1952 г. и 1974 г. Действащият план за местността от 2000 г. не е приложен, тъй като до момента предвижданията му не са реализирани. Вещото лице е пояснило, че вивариумите представляват част от комплекс от шест масивни едноетажни сгради, проектирани през 1953 г. като обект „Обори към института по експериментална медицина при БАН“. Строителството им е реализирано в края на петдесетте години на миналия век. Сградите и оградата на определения им прилежащ терен са попълнени в кад. лист 480 от стария КП, съобразно Приложение № 2 към заключението. Обособеният в тези граници имот е без планоснимачен номер. За нуждите на Института по микробиология към БАН са предоставени за ползване югозападните три сгради, описани в приетите информационни карти като вивариуми - павилиони с № № 1, 2, 3. Североизточните три сгради се ползват от Института по експериментална морфология, патология и антропология при БАН. Вивариум (Павилион 1) съответства на сграда с пл. № * по КП/1973 г., а по действащите КККР - на сграда с идентификатор ****, с функционално предназначение „сграда за научна и проектантска дейност“. Понастоящем в тази сграда се намира Департамент по инфекциозна микробиология (предишно наименование „лаборатория по патогенни бактерии“). Състои се от лаборатории и обслужващи ги помещения. Вивариум (Павилион 2) съответства на сграда с пл. № * по КП/1973 г., а по действащите КККР - на сграда с идентификатор ****, с функционално предназначение „сграда за научна и проектантска дейност“. Понастоящем се ползва като вивариум за дребни опитни животни, разделен на стерилна и нестерилна части. Вивариум (Павилион 3) съответства на сграда с пл. № * по КП/1973 г., а по действащите КККР - на сграда с идентификатор **, с функционално предназначение „складова база и склад“. Понастоящем североизточната част от сградата се отдава под наем, а останалата част се преустройва в лаборатория за химични и биотехнологични процеси. Върху терена, който се ползва от Института по микробиология, са изградени още: събирателна трупна яма, в която се депонират използвани постелъчни и други отпадъци от животни, забранени за изхвърляне по общия ред, ямата е нанесена в КК с идентификатор , бивш сеновал, който се е ползвал за отглеждане във вивариумите на едри опитни животни, каквито вече не се отглеждат, постройката е нанесена в КК с идентификатор . В имота с идентификатор *, съгласно кадастъра на подземни проводи, преминават трасета на топлопровод, непроходим кабелен колектор, канал за смесители, канализация, топлопроводи др., канализационна тръба, силнотокова подземна линия за ниско напрежение с три кабела. Естеството на мероприятието, за което е отчужден имотът - изграждане на институтски комплекс за нуждите на БАН, предполага изграждане върху терена на множество сгради, постройки и съоръжения, които са обособени, но структурно и функционално свързани, служещи за осъществяване на обща дейност и за нуждите на конкретно лице. С оглед на горното наличието на свободни площи в терена, които не са застроени със сгради, не може да обоснове извод за липса на започване на строителството или за нереализиране на отчуждителното мероприятие. Границите на процесния имот с пл. № * по КП и с идентификационен № *** са материализирани само в частта, в която съвпадат с материализираните граници на терена, предоставен за ползване на Института по микробиология при БАН. В сегашния КП тези граници не са нанесени, но в предишни КП от 1950 г. и 1973 г. са нанесени и означени с условен знак за ограда границите на терена, върху който през 50-те години на миналия век е построен комплекс от 6 сгради (обори). Оградата е показана със синя линия в Приложение № 1 към заключението и с прекъсната синя линия на комбинираната скица Приложение № 3. Вещото лице е установило при огледа, че оградата съществува и сега, като е видимо стара. През 2014 г. теренът около Павилиони № № 1 и 2 е ограден с временна вътрешна ограда от бетонови колове и стоманена мрежа, с цел предотвратяване на кражби, както и предпазване на хората и околната среда от разпространяване на използваните патогенни бактерии в Павилион 1. Тази ограда е показана с лилава прекъсната линия в Приложение № 3. Според вещото лице процесният имот с пл. № * представлява празно, незастроено място с площ от 810 кв.м, заето частично от дървесна растителност, като имотът попада изцяло в оградения терен, описан по-горе. В заключението, прието пред въззивната инстанция, вещото лице е посочило, след подробен анализ на всички действали през годините КК и РП, че имот пл. № * от кад. лист 480 по стария КП на [населено място], м. „В.“, изработен преди 1950 г., е идентичен с: 1. имота по т. 2 от нот. акт № 42/1918 г.; 2. с двата имота, завзети с Акт № 894 и Акт № 899 от 03.09.1949 г., и следователно процесният имот, представляващ възстановената със заповед № РД-57- 550/21.06.1995 г. част от имот с пл. № *, е частично идентичен с: имота по т. 2 от нот. акт № 42/1918 г. и с двата имота, завзети с Акт № 894 и Акт № 899 от 03.09.1949 г.

Въззивният съд е възпроизвел показанията на разпитаните по делото свидетели:

Свидетелят Х. Н. е посочил, че работи в Института по микробиология при БАН от 01.02.1984 г., като в момента е негов директор. Познава комплекса на БАН на ІV километър. Той граничи с [улица]от едната страна, а срещуположната е [улица], където е трамвайната линия. Знае за кой имот се води делото. Той е една част от имота на академията, която се ползва от Института по микробиология и по-точно от Д. по инфекциозна микробиология, където работи свидетелят. Този департамент е обособен в една зона, тъй като там се работи с опасни инфекции, достъпът е ограничен, работи се с опитни животни и участъкът е много добре заграден. Имотът е собствен на БАН и е заграден от четири страни. Този имот е с граници: [улица], паркинг и оранжерия откъм [улица], зала „Арена Армеец“ и от задната страна ползвател е Институтът по експериментална морфология. Описва подробно сградите в имота. Сочи, че вивариумите имат два входа и метални ограждения от четири посоки. Единият вход е от страната на департамента, т.е. от първата постройка, там има метална врата и там се влиза. Тази врата се заключва с катинар в края на работния ден. През другия вход се влиза с магнитна карта и достъпът е много ограничен. От двете граници има ограда и от двете няма, защото това е все имот на БАН. Оградата е на вивариумите, на цялата принадлежаща на института площ. Там постоянно има хора, работят 15 човека. Свидетелят не е виждал трети лица, освен при ремонти. След предявяване на Приложение № 3 към заключението от СТЕ, Н. посочва трите сгради, оцветени в жълто и обозначени като павилиони. Казва, че целият имот, очертан в синьо и ограден, е на академията. Мястото, където са трите оцветени в жълто сгради, находящи се в очертания в синьо терен, е на института. Останалата част от оградения имот е на Института по експериментална морфология. Границата между двата имота, ползвани от двата института, е по линията на имота, посочен като № *. Оцветените в жълто сгради са наречените от свидетеля вивариуми. Знае, че и другите посочени сгради, в другата част, също са вивариуми. Сочи къде са входовете, които съдът е отбелязал с точки А и Б върху скицата (А е под павилион 8, а Б е точно на границата на очертания имот *). Вход Б е с магнитни карти. През имота има стара ограда, която разделя оцветения в синьо имот на две и отделя вивариумите на Института по микробиология от останалата част. През 2012 г. направили нова ограда от вход Б до края на третия павилион, финансирана от института. Частта върху скицата, оградена с черни линии и означена с № *, в момента я косели и ползвали тревата за сено за животните, заедно с цялата зона на оцветените в жълто сгради. Имот № * не е ограден. Свидетелят А. Г. е посещавал Института по микробиология още към 1952 г. и след това, защото баща му работел там. Самият свидетел бил директор на института четири мандата до 2012 г. В момента продължава да работи там, има докторанти. Познава много добре комплекса на БАН. Там, където са павилионите, има много солидна ограда, затваря комплекса от югоизток. В института има три павилиона, от които към единия има вход в тази ограда. Там се намира департаментът по инфекциозна микробиология. Има още два павилиона за дребни и за по-едри животни. Всички отивали до вивариума през единствения вход, който е пред павилиона по експериментална патология. Междувременно била изградена телена ограда, която отделила участъка, по вътрешна улица, перпендикулярна на [улица]. Свидетелят знае кой е спорният имот, това е една малка ливада, която е разположена между металната ограда и между блока за опасни инфекции и лабораторни животни. Теренът се стопанисва откакто институтът е там, някъде от 1952 г. След като му е предявено Приложение № 3 към заключението на СТЕ свидетелят сочи, че спорният имот е този, очертан в черно и с № *. Имотът бил ограден от две страни с ограда и метална мрежа. Металната мрежа била сложена, за да не влизат хора. Първата ограда била поставена от БАН и ограждала целия комплекс. Другата солидна ограда, металната мрежа я направил институтът, за да не влизат хора. Тя отделя Института по микробиология от Института по експериментална морфология. Докато той бил директор до 2012 г., никой не идвал при него да предявява претенции към имота. Имотът № * сега го косят и ползват тревата за животните, като това го правят от отдавна. Институтът финансирал вътрешната ограда и тя била направена докато свидетелят бил директор, в периода 1994 г. - 2011 г. Оградата откъм [улица]я знае от 1952 г. Свидетелят Т. Х. заявява, че знае за кой имот се води делото и го е виждал за първи път, когато го връщали на Г., бащата на Н. през 1995 г. Имотът не е голям, около 700-800 кв.м. Около него имало институт с къщи, ниски сгради. От другата страна има ограда, път и сгради. В имота има трева и дръвчета. След 1995 г. свидетелят ходел в имота веднъж годишно да взема тревата, защото имал кози. Десет години след 1995 г. заградили мястото с циментови колове. Знае, че имотът е на Г., защото той го познава, познава и наследниците му, вижда се с тях. Те го насочили там да взима тревата. Знае, че не наследниците са заградили имота, а друг, но не го познава. Свидетелят сочи още, че оградата на имота е на [улица]. По линията на имота има път и в един момент по него била сложена ограда с мрежа и не можело да се влезе. Свидетелят влизал в имота откъм пътя, но после там сложили мрежа. Никой не му пречел да влиза, докато не се сложила ограда. Другата ограда била до ъгъла на имота и като заобикалял, свидетелят можел да влезе, където бил пътят за коли, но после сложили ограда и той не можел да влиза. След 2005 г. не взимал трева, само ходил до види имота. По-рано отворили оградата, за да може свидетелят да влиза да взема трева, но после пак сложили ограда.

Въз основа на така изложеното, Софийският апелативен съд е направил следните правни изводи:

Съгласно чл. 10, ал. 2 ЗБАН трансформирането на правото на стопанисване и оперативно управление в право на собственост настъпва по право, като за установяване материалната легитимация на ищеца той следва да докаже по несъмнен начин следните юридически факти: 1) държавата да е била собственик на имота и 2) държавата да е предоставила на БАН правото на стопанисване и оперативно управление на имота преди влизане в сила на ЗБАН от 1991 г., както и че към датата на влизане в сила на ЗБАН БАН все още стопанисва имота.

Съдът е приел, че няма спор относно придобиването на процесния имот от държавата в средата на миналия век, но е спорно как е станало то (чрез отчуждаване по ЗОЕГПНС (отм.) или по ЗПИНМ (отм.), чрез одобряване на дворищнорегулационен план). Спорно е изцяло и наличието на втората предпоставка, а именно дали към момента на влизане в сила на ЗБАН от 1991 г. държавата е била предоставила процесния имот за стопанисване на БАН. Според съда, от Акт за завземане на недвижим имот за държавен № 3291/03.09.1949 г. и Акт за завземане на недвижим имот за държавен № 899/03.09.1949 г., както и от заключението на СТЕ, прието пред втората съдебна инстанция, следва да се приеме за установено, че този имот е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС (отм.) през 1949 г. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗОЕГПНС (отм.) отчуждените по този закон имоти стават държавна собственост и се предоставят за стопанисване и управление на съответния градски общински народен съвет. Следователно, процесният имот е отчужден по реда на ЗОЕГПНС (отм.) и предоставен през 1949 г. за стопанисване и управление на съответния градски общински народен съвет. Според въззивния съд не може да се приеме, че имотът е бил предоставен за стопанисване на БАН чрез отреждането му за нейните нужди посредством заповед № 1268/11.03.1952 г. на министъра на комуналното стопанство и благоустройство, чрез която е утвърдена регулацията на кв. 170 и парцел * е отреден за БАН (в който парцел според първото заключение на вещото лице попада процесният имот). Несъмнено, съгласно чл. 39 ЗПИНМ (отм.), при чието действие посочената регулация е утвърдена, планът има непосредствено отчуждително действие към 1952 г. В случая обаче такова действие не е породено, тъй като имотът вече не е бил на физическо лице, а държавен след отчуждаването през 1949 г. по реда на ЗОЕГПНС (отм.), и няма как повторно да настъпи ефектът на отчуждаването, съответно отреждането не може да се зачете като предаване на отчуждения имот за стопанисване на лицето, за чиито нужди е отреден, съобразно чл. 37 ЗПИНМ (отм.). Няма нито твърдения, нито данни след 1952 г. теренът, предназначен за нуждите на БАН, да й е бил предаван по установения в ПДИ (отм.) или по НДИ (отм.) ред (заповедта на главния директор на дирекция „Архитектура и благоустройство“ при СГНС, с която се одобрява регулационен план, също не е годна да произведе посочените последици). Въззивният съд е съобразил практиката на ВКС - решение № 69/03.07.2014 г. по гр. д. № 7512/2013 г., II г. о., съгласно която предоставянето за стопанисване, което чл. 10, ал. 2 ЗБАН визира, следва да стане по реда, предвиден в чл. 15 ПДИ (отм.), чл. 94, във вр. с чл. 2 НДИ (отм.) и отменените разпоредби на ЗС. След 1949 г. в сила е бил Правилникът за държавните имоти. Съгласно чл. 33, във вр. с чл. 29 от него предаването на отчуждения имот за стопанисване на БАН е следвало да стане с разрешение на МС по доклад на председателя на изпълнителния комитет на народния съвет, който е стопанисвал имота. Такова разрешение не е представено по делото. Следователно не може да се приеме, че към момента на влизане в сила на ЗБАН през 1991 г. теренът, в който се включва процесният имот, е бил предаден на БАН за стопанисване по установения ред, съответно - по отношение на него не е настъпила трансформацията на собственост по чл. 10, ал. 2 ЗБАН; имотът е останал държавна собственост. След като към 1992 г., когато е влязъл в сила ЗВСОНИ, имотът е бил държавна собственост, то не е имало пречки да настъпи неговия реституционен ефект (настъпващ по силата на закона) по отношение наследниците на лицето, от което имотът е бил отчужден, на основание чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. В случая наследниците на Н. Ив. С., от която имотът е бил отчужден, са придобили собствеността върху имота чрез реституция през 1992 г.

Въз основа на горното, въззивният съд е заключил, че искът за собственост на посоченото основание - чл. 10, ал. 2 ЗБАН, се явява неоснователен.

Софийският апелативен съд е намерил, обаче, че по делото се установяват предпоставките на чл. 79 ЗС относно придобивната давност, изтекла в полза на ищеца.

Изложил е, че според чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. В чл. 68 ЗС владението се определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост и други вещни права върху чужда вещ, чрез фактическо упражняване на тези права в продължение на определен от закона срок от време. Придобивната давност има два елемента: обективен - фактическа власт през определен период от време, и субективен елемент - намерение да се свои вещта като своя. За да е основание за придобиване на имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, явно (не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика) и спокойно (според теорията означава то да не е установено с насилие, както и да не е поддържано с насилие). По въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещият собственик да е уведомен за намерението за своене на владелеца, т.е. същото да му е противопоставено, в съдебната практика е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на съсобственост - когато съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият фактическата власт върху имота като свой няма и по отношение на кой да демонстрира това свое намерение да свои имота за себе. В този смисъл, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т.е. притежава качеството на владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт.

Според въззивното решение няма данни кога точно БАН е получила фактическата власт върху процесния имот (като не е спорно, че БАН я упражнява в момента), като част от отредения за техни нужди парцел * в кв. 170. Несъмнено обаче такава фактическа власт БАН е упражнявала вече към 1984 г. чрез Института по микробиология върху онази част от терена, която е оградена със синя линия в приложение към първото заключение на вещото лице, и в която част попада процесният имот пл. № *. Това се установява от показанията на свидетеля Н., които въззивният съд е намерил за логични и безпротиворечиви, а и достоверни предвид обстоятелството, че същият, в качеството на директор към 1984 г. и работещ там и към момента, е имал непосредствено наблюдение върху дейността на БАН в имота. Така Н. е посочил, че оградата в района на вивариумите е поставена още преди 1984 г. и съществува и до днес, като допълнително три от вивариумите са отделени с телена ограда от останалите сгради, които са на друг институт. Че оградата е от дълго време, свидетелства и А. Г., който знае, че още през 1952 г. от БАН поставили оградата, като неговите показания не противоречат на тези на свидетеля Н.. Той също заявява, че в периода 1994 г. - 2011 г. е била поставена и телената ограда, отделяща вивариумите на Института по микробиология от останалата оградена част, като нейното предназначение било да не влизат външни хора и тя била за сметка на института. Показанията на тези двама свидетели съответстват и на посоченото от вещото лице по делото, че парцел * в кв. 170 е отреден за нужди на БАН през 1952 г., а вивариумите са били проектирани през 1953 г. и построени в същия парцел * до края на 50-те години на миналия век, като в стария кадастрален план фигурират и сградите, и оградата, която ги огражда. Входовете на оградения имот са два - един с магнитна карта и един, който се заключва с катинар. Следователно, установява се, че след 1984 г. и към момента теренът, където се намират вивариумите на БАН и процесният имот, е владян от БАН, същият е ограден и достъпът до него за трети лица - ограничен, като няма данни завладяването да е станало по скрит начин или чрез насилие, или това владение да е поддържано чрез насилие. Съобразно презумпцията по чл. 69 ЗС БАН владее за себе си, като не са събрани доказателства, опровергаващи тази презумпция.

Във въззивното решение е изложено и че в подкрепа на горното свидетелите сочат още, че процесният имот е обслужващ по отношение на сградите, като същият, освен че е в ограденото от БАН място, фактически се стопанисва от Института по микробиология при БАН, като се коси и тревата се използва за храна на опитните животни от вивариумите. Там ежедневно влизат и преминават около 15 служители на БАН. Не се установява ответниците или трето лице да е отнемало фактическата власт на БАН върху процесния имот в нито един момент след 1992 г. Посещенията на имота от свидетеля Х. веднъж годишно в периода 1995 г. до 2005 г., след който момент достъпът му е бил ограничен от поставената нова телена ограда, не представляват действия на отнемане или по смущаване фактическата власт на БАН. Свидетелят Г. сочи, че докато той е бил директор на Института по микробиология при БАН четири мандата до 2012 г., никой не е предявявал претенции към имота. Доказателства за такива претенции не са и събрани. Владението на БАН след 1984 г. и до момента, следователно, е явно, непрекъснато и несмущавано.

Съдът е визирал, че предвид нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, правно значение има упражняването на фактическа власт след влизането в сила на тази норма на 23.11.1997 г., като в случая от тази дата и до завеждане на делото ищецът е упражнявал владение повече от 18 години, при което приложимият 10-годишният давностен срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл още през 2007 г. (много преди депозиране на исковата молба).

Според въззивния съд е налице и субективният елемент на владението - от една страна, поради неопровергаване презумпцията на чл. 69 ЗС, а от друга, защото се установява, че ищецът е демонстрирал собственическо отношение и намерение да владее имота като свой - теренът на вивариумите, ползвани от институти на БАН, е заграден и достъпът до него е ограничен с две врати, които се заключват - едната с катинар, а другата с електронен достъп. Намерението на ищеца се установява и посредством обстоятелството, че през 2003 г. академията се е снабдила с титул за собственост на имот, в чиито граници попада и процесният имот.

По тези съображения Софийският апелативен съд е счел за основателен евентуалният иск за собственост на основание изтекла придобивна давност в периода 23.11.1997 г. - 23.11.2007 г.

За да намери неоснователна въззивната жалба срещу решението, постановено по реда на чл. 247 ГПК, съдът е изложил съображения, че в случая първоинстанционният съд с решението си не се е произнесъл по исковете, предявени срещу ответниците Е. Б. В., Е. А. В., В. В. Г. и Ц. В. Д., като пропускът на съда не представлява очевидна фактическа грешка, доколкото тези страни не фигурират и в мотивите, и в диспозитива на първоинстанционното решение; налице е пропуск на съда да се произнесе по част от субективно съединените искове, който пропуск е могло да бъде отстранен само по реда на чл. 250 ГПК чрез допълване на решението, каквото искане не е било направено.

Жалбоподателят Г. Л. М. атакува въззивното решение в частта, в която е уважен предявеният при условията на евентуалност иск за собственост по давност, като го счита за неправилно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че решението на Софийския апелативен съд противоречи на задължителната практика и практиката по чл. 290 ГПК на ВКС по въпроса: Какъв е начинът на манифестиране на намерението за своене при релевиране на придобита давност от страна на юридическо лице и чрез кого се осъществява то.

Визира противоречие с приетото в решение № 55/24.07.2018 г. по гр. д. № 2517/2017 г., ІІ г. о. и ТР № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

При условията на евентуалност, по този въпрос се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като по него липсва практика на ВКС.

Жалбоподателите О. Ч. Я., П. И. Я. и Н. Г. Ж. обжалват решението на Софийския апелативен съд в уважителната му част, като го считат за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Следва ли при решаването на правен спор, свързан с приложението на института на придобивната давност или на презумпцията по чл. 69 ЗС, да се изследва въпросът с какво намерение първоначално е започнало упражняването на фактическата власт върху вещта, която се претендира, че е придобита чрез давностно владение.

По горния въпрос се сочи противоречие с приетото в: ППВС № 6/27.12.1974 г. по гр. д. № 9/1974 г. и ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

2. Следва ли да се счита опровергана презумпцията по чл. 69 ЗС, когато лицето, което се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, заявява, че фактическата власт върху процесната вещ е установена с намерение да държи вещта за другиго.

По втория въпрос жалбоподателите твърдят противоречие с приетото в: решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 9/10.03.2020 г. по гр. д. № 1440/2019 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г. на ВКС, І г. о.

3. Следва ли лицето, което се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, да докаже, че е манифестирало промяна в намерението, с което държи процесната вещ и да противопостави тази промяна на собственика, когато фактическата власт върху вещта е установена с намерението последната да се държи за другиго.

Визирано е противоречие с решение № 270/20.05.2010 г. по гр. д. № 1162/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 9/10.03.2020 г. по гр. д. № 1440/2019г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015г. на ВКС, І г. о.

4. Може ли да се приеме, че лицето, което е установило фактическа власт върху процесната вещ с намерение да държи вещта за другиго, е манифестирало промяна в намерението си спрямо вещта и е противопоставило тази промяна на собственика, без да е отблъснало и отрекло правата на собственика чрез недвусмислени и явни действия, които да са станали достояние на последния.

По този въпрос жалбоподателите сочат противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 115/28.10.2016 г. по гр. д. № 977/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 126/11.01.2021 г. по гр. д. № 812/2020 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 635/25.10.2010 г. по гр. д. № 1405/2009 г. на ВКС, І г. о.

В отговор на горните касационни жалби са постъпили две насрещни касациионни жалби, подадени от БАН срещу въззивното решение в частта, с която е отхвърлен главният иск за собственост.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са идентични, се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните въпроси:

1. Може ли фактът на предоставяне на държавно имущество за стопанисване и управление да се установи с всички допустими доказателства, от които пряко или косвено могат да се направят изводи за неговото съществуване, включително реално усвояване и ползване за нуждите на предприятието, заприходяване на активите му, както и чрез конклудентни действия, изразяващи се в прекратяване на упражняваната от предаващата организация фактическа власт върху имота и установяване на фактическа власт върху него от приемащата организация.

По този въпрос жалбоподателят твърди противоречие на приетото от САС с: ТР № 4/2014 г., т. 2Г, на ОСГК на ВКС, решение № 36/27.05.2016 г. по гр. д. № 4751/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 432/18.03.2013 г. по гр. д. № 90/2012 г. на ВКС, І г. о., решение № 147/19.07.2010 г. по гр. д. № 7/2009 г. на ВКС, I г. о.

2. Може ли съдът при формиране на фактическите си и правни изводи да не зачете материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи, доколкото същата не е оборена чрез доказване неистинността им.

Сочи се противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в: решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г.на ВКС, ІІ г. о., решение № 44/03.08.2010 г. по т. д. № 678/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., ТР № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, т. 2Г, решение № 168/12.07.2013 г. по гр. д. № 13/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 406/25.11.2010 г. по гр. д. № 624/2012 г. на ВКС.

3. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички твърдения на страните, които имат значение за крайния акт на въззивния съд, и да извърши преценка на всички събрани по делото доказателства.

Визира се противоречие на атакувания въззивен акт с: решение № 526/06.03.2013 г. по гр. д. № 248/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 85/04.07.2018 г. по гр. д. № 4262/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, ІІ г. о.

От страна на БАН са подадени отговори на касационните жалби на насрещните страни, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите.

О. Ч. Я., П. И. Я. и Н. Г. Ж. са депозирали отговори на насрещните касационни жалби, с които оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване; считат жалбите за неоснователни.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби и насрещните касационни жалби са подадени в сроковете по ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на закона, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на цитираното тълкувателно решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по касационните жалби на Г. Л. М., О. Ч. Я., П. И. Я. и Н. Г. Ж.. Съображенията му за това са следните:

Не е налице соченото противоречие на въззивното решение с цитираната съдебна практика по въпроса, визиран в изложението към касационната жалба на Г. М..

В решение № 55/24.07.2018 г. по гр. д. № 2517/2017 г. на ВКС, ІІ г. о., основано и на мотивите на ТР № 3/15.11.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че при юридическите лица волята се формира и изразява и се извършват правни действия чрез техните органи, т.е. волята на органите се обявява за воля на юридическото лице, а действията им – за негови действия. С оглед на това елементите на давностното владение – упражняването на фактическа власт и намерението за своене, се обективират в актовете и действията на съответния управителен орган или на упълномощени от него лица, като установяването им е допустимо с всички допустими и относими доказателствени средства.

Решението на Софийския апелативен съд в настоящия случай не противоречи на горецитираната практика, тъй като в него, въз основа на съвкупна преценка на събраните доказателства, е направен извод за осъществявано владение чрез фактически и правни действия, които могат да се определят като изхождащи именно от ръководството на БАН: снабдяването през 2003 г. с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по чл. 10, ал. 2 ЗБАН, ограждането на имота, въвеждането на ограничен достъп – с магнитни карти и заключване с катинар.

Всички въпроси, формулирани във втората касационна жалба, свързани с приложението в конкретния казус на презумпцията на чл. 69 ЗС, не могат да обусловят допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд, въпреки че се е позовал в решението си на неопровергаване на презумпцията по чл. 69 ЗС, е изложил и съображения, в съответствие със събраните доказателства, че ищецът открито и недвусмислено е манифестирал собственическо отношение и владение на спорния имот като свой, като го е оградил и не е допускал външни лица в него, и се е снабдил с титул за собственост. Ето защо тези въпроси имат отношение само към част от решаващите мотиви на Софийския апелативен съд и не могат да доведат до промяна в крайните изводи.

Във връзка с първия въпрос от групата въпроси от изложението към касационната жалба на О. Ч. Я., П. И. Я. и Н. Г. Ж. следва да се отбележи, че съгласно задължителната практика на ВКС и практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. визираната от жалбоподателите (ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. № 4951/2015 г., І г. о., решение № 9/10.03.2020 г. по гр. д. № 1440/2019 г., ІІ г. о. и др.), по начало упражняването на фактическа власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. Ако упражняването на фактическа власт е започнало като държане, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена; за да се приеме в този случай, че е налице промяна на държането във владение, упражняващото фактическата власт лице следва открито да демонстрира промяна в намерението за своене на имота (interversio possessionis) спрямо собственика. Презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение само когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването си. Така изложеното налага при решаването на правен спор, свързан с приложението на института на придобивната давност или на презумпцията на чл. 69 ЗС, изясняване с какво намерение е започнало упражняването на фактическата власт от лицето, позоваващо се на придобивна давност – дали е било налице държане или владение.

В случая действително въззивният съд не е съобразил горната съдебна практика и не е изложил ясно дали БАН се е явявала първоначално държател на имота и от кой именно момент се е превърнала в негов владелец. Този пропуск на съда обаче не може сам по себе си да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като е ирелевантен за крайния изход на спора, предвид приетото от Софийския апелативен съд, че наличието на собственическо отношение у ищеца към имота по смисъла на чл. 68, ал. 1 ГПК е установено по делото и чрез снабдяването му на 15.07.2003 г. с нотариален акт за собственост, т.е. най-късно от тази дата следва да се приеме, че според мотивите на решението БАН е имала собственическо отношение към имота. Както бе отразено по-горе, според въззивното решение това отношение е било демонстрирано по явен и недвусмислен начин с препятстване достъпа до имота на други лица, като владението е продължило повече от 10 години и срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл много преди подаване на исковата молба.

Решението на Софийски апелативен съд е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване по подадените касационни жалби на страните-физически лица.

Предвид недопускането до касационен контрол на въззивното решение в частта, обжалвана с касационните жалби на Г. Л. М., О. Ч. Я., П. И. Я. и Н. Г. Ж., насрещните касационни жалби не подлежат на разглеждане (чл. 287, ал. 4 ГПК).

БАН не е представила доказателства за направени по делото разноски за адвокат във връзка с подадените отговори на касационните жалби, поради което не й се дължат такива. Същата има право на направените разноски пред ВКС за назначения особен представител на жалбоподателя Г. М..

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,