Определение № 3322 от 09.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 2525/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Фреш лайф“ ЕООД, [населено място] против определение № 597 от 05.03.2024 г. по ч. гр. д. № 551/2024г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 495 от 17.01.2024 г. по т. д. № 1946/2023 г. на Софийски градски съд. С първоинстанционния акт, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, е върната исковата молба и е прекратено производството по делото, образувано по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Частният касатор моли за отмяна на атакуваното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода за нередовност на исковата молба, като твърди, че с молба с вх. № 4707 от 16.01.2024 г. е изпълнил всички указания, дадени му с разпореждане № 8314 от 23.11.2023 г. на първоинстанционния съд. Счита, че имотите, предмет на процесния предварителен договор, са индивидуализирани в достатъчна степен чрез посочването на тяхната квадратура според представените по делото скици, което е достатъчно, за да бъде вписана исковата молба съгласно чл. 114, б. „б“ от Закона за собствеността. Развива подробни съображения и във връзка с цената на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като поддържа, че същата е стойността на договора – 707 725.95 лв. и дължимата държавна такса в размер 4 % се определя върху една четвърт от тази стойност, а не върху една четвърт от данъчната оценка на имотите, тъй като се касае за облигационен, а не за вещен иск. Като обосноваващ допускане на касационно обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът: „Приложима ли е разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне на държавна такса по искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чиято цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК?“ Освен това, касаторът счита, че касационният контрол следва да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на атакуваното определение. Ответникът – „Герма 95“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на частната касационна жалба без уважение, по съображения в писмен отговор от 07.06.2024 г. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е взел предвид, че: Производството е образувано по искова молба на „Фреш лайф“ ЕООД срещу „Герма 95“ ЕООД за обявяване на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижими имоти за окончателен; С разпореждане от 20.10.2023 г. исковата молба е оставена без движение с указания да се представи удостоверение за данъчна оценка на имотите, предмет на предварителния договор и да се представи доказателство за внесена по сметка на СГС държавна такса в размер 1 % върху данъчната оценка; По молба на ищеца от 13.11.2023 г. срокът за изпълнение на указанията е продължен с една седмица; С молба от 20.11.2023 г. ищецът е представил удостоверение за данъчна оценка, два броя скици на процесните имоти и документ за платена държавна такса, като е посочил, че размерът й се определя върху ј от цената на иска 707 725.95 лв.; С разпореждане от 23.11.2023 г. на ищеца е дадена последна възможност да представи посочените в разпореждането от 20.10.2023 г. документи, тъй като е установено, че указанията от същото не са изпълнени; С молба от 16.01.2024 г. ищецът е индивидуализирал имотите и е поискал, в случай че съдът не приеме указанията за изпълнени, да му издаде съдебно удостоверение за снабдяване с документи относно актуалния регулационен статут на имотите, като бъде продължен срокът за изпълнение на указанията; изразил е и становище относно начина за определяне на държавната такса по делото; След констатация, че указанията не са изпълнени, с разпореждане № 495 от 17.01.2024 г. исковата молба е върната и съдебното производство е прекратено. За да потвърди първоинстанционния акт, въззивният съд е приел, че дадените на ищеца указания за индивидуализация на имотите, предмет на предварителния договор, не са изпълнени, както и че липсват доказателства за внесена в цялост държавна такса. Посочил е, че доколкото исковата молба подлежи на вписване съгласно чл. 114, б. „б“ от Закона за собствеността, липсата на индивидуализация на процесните имоти е пречка за извършване на вписването. Като неоснователен е преценил аргумента на частния жалбоподател, че необходимостта от повече време за снабдяване със съответните документи налага продължаване на дадения му срок за изпълнение на указанията за индивидуализация на имотите по техния регулационен статут. Според решаващия състав, посоченото обстоятелство не представлява уважителна причина по смисъла на чл. 63, ал. 1 ГПК, доколкото срокът за представяне на документите вече е бил продължаван и на страната е оказано необходимото съдействие чрез издаване на поисканите с исковата молба съдебни удостоверения. Изцяло е споделен изводът на първоинстанционния съд и относно определянето на държавната такса по делото, а именно – по искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД с предмет вещни права върху недвижими имоти държавната такса се определя върху ј от цената на иска, която е данъчната оценка на имота, съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, а не уговорената между страните цена по предварителния договор. Съдебният състав е посочил, че към момента липсват спорове относно начина на определяне на цената на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, когато предмет на предварителния договор е вещно право върху недвижим имот, тъй като противоречивата съдебна практика е преодоляна с постановките на Тълкувателно решение № 4/2014 на ОСГК и последвалото изменение на чл. 71, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 86/2017г. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. По отношение на процесуалноправния въпрос, свързан с приложението на разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК при определяне на държавната такса по искове с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чиято цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, макар и значим за конкретното дело, не е осъществена допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Както в посочените от касатора определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, представляващи казуална съдебна практика, така и във формираната по-късно задължителна за всички съдилища практика – Тълкувателно решение № 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС (т. 1Б), е възприето разрешението, че разпоредбата на чл. 71, ал. 2 ГПК е приложима при определяне на държавната такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Това разрешение е възприето впоследствие и от законодателя чрез изменението на чл. 71, ал. 2 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г. Следователно, въззивното определение е съобразено изцяло с приложимата към случая задължителна практика на ВКС. Ето защо, липсва основание за допускането му до касационен контрол. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение