Определение № 493 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2019 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Постъпила е касационна жалба на М. Щ. К., чрез адв. М. М. и адв. Е. П. от САК, срещу решение №1807 от 16.07.2019г по в.гр.дело № 6107/2018г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение №6086/2018г по гр.д. № 1081/2017г на Софийски районен съд. Искът на М. К. е предявен на основание чл. 49, във вр. чл. 45 от ЗЗД срещу ответника „Труд Медия” ООД за обезщетение на неимуществени вреди от две публикувани на 19.12.2016г и 20.12.2016г във в.“Труд“ статии, сдържащи неверни и клеветнически твърдения за престъпна причастност на ищцата към изчезнало целево дарение на крупна сума. Приет е за основателен ,тъй като е налице непозволено увреждане - зепоставящи и неверни факти, оповестени в изданието без да бъдат проверени Вмененото в публикациите действие е за злоупотреба с публични средства от дарение и е тежко умишлено престъпление. Касаторката М. Щ. К. обжалва решението в частта над присъдените от първоинстанционния съд 10 000 лева, който размер въззивният съд на свой ред е определил за справедливо обезщетение съгласно чл. 52 ЗЗД ,при отхвърляне на иска до пълния предявен размер от 30 000 лева. Защитата счита решението за незаконосъобразно в тази част, оради занижаване на обезщетението. Постъпила е касационна жалба и от ответника „Труд Медия” ООД,чрез адв. И. Т. от САК срещу въззивното решение в осъдителната част, с оплаквания по чл.281т.3ГПК за допуснати съществени процесуални нарушения, необосновани изводи и незаконосъобразност Съдът не е обсъдил релевантни факти и доводи на ответника, неправилно приети за преклудирани. Въззивният съд е изследвал съдържанието на процесните две статии като е приел,че в тях са отправени клеветнически твръдения за извършени тежки умишлени престъпления (о чл.93 НК) т М. К. в длъжностно качество,като вицепремиер и министър и по делото не са ангажирани доказателства за верност на фактите.Ищцата е ангажирала доказателства,които ги опровергават. Отхвърлен е довода за несъставомерност на делкта поради границите на комуникационните права в чл.39-41 от Конституцията на РБ и чл. 10 ЕНЗПЧОС,тъй като е прието, че има злоупотреба с тях .Авторът не е изразил мнение относно дейността на ищцата като политик,а е изнесъл факти за участието й в конкретна престъпна дейност. Поради това, макар ищецът да е публична личност,не е приета защитната позиция на ответника,че в случая фактите правомерно са били поднесени като слух,или съмнение. При изследване верността на твърденията в публикацията ответникът не е въвел в срока по чл.131 ГПК обстоятелства на които да основе възраженията си за проведено добросъвестно журналистическо разследване и по-конкретно, че преди публикуването на материала е било направено запитване до МЗ и МОН по обществено значим въпрос и отговор от институциите не е даден Доказателства в подкрепа на този довод, макар едностранно съставении/изходяща поща/, също са били ангажирани от ответника след посочения в закона срок .Докато първоинстанционният съд е обсъдил и преценил тези доказателства като недостоверни, вкл. твърденията за отпрането запитване до институциите като недоказани,а по същество е отхвърлил и довода за добросъвестно проведено журналистическо разследване, въззивният съд е приел,че не следва да обсъжда както оплакванията на въззивника по основателността на тези изводи,така и сочените доказателства ,респ да допуска нови/експертиза/, поради настъпилата преклузия ,съгласно чл. 133 ГПК. Неимуществените вреди съдът е определил общо за двете публикувани статити ,вземайки предвид личността на пострадалата,нейното служебно и обществено положение, естеството и интензитетът на вредите,в тази връзка е обсъдил и доказателствата. Не се е установило публикациите да са довели до засягане на здравето ,или пряко да са повлияли върху развитието на личния и професионален живот, което да обуслови по-висок интензитет на търпяните вреди ,съответно по-висок размер на обезщетението от присъдения на първа инстанция и до размера на претендирания с иска. Към касационната жалба на М. Щ. К. е представено изложение.Обобщено се сочи основание по чл. 280,ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с ППВС№4/23.12.1968г при определяне размера на неимуществени вреди предвид всички обстоятелства ,които обуславят тези вреди, както и за задължението на съдилищата да ги преценяват и посочват конкретно. Изтъква се основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК по няколко формулирани въпроса: 1.Налага ли се увеличаване на обезщетението при няколко увреждащи действия; 2.Следва ли да се увеличи размерът на обезщетение за вреди от клеветнически изявление направено публично, в медия,предвид разпространението му;3.Налице ли е доказано засягане на здравето,ако това засягане е доказано със свидетлски показания, а не с медицински документи;4.В какви случаи и при кои хипотези следва да се приеме ,че клеветите са оказали влияние върху личния и професионален живот ,като критерии за по-висок интензитет на търпяни морални вреди. Навежда се и основание по чл. 280,ал.2 ГПК ,тъй като размерът на обезщетението се оценява от защитата като безпрецедентно малък. В касационната жалба на „Труд Медия” ООД също се изтъква очевидна неправилност на решението - в обжалваната от касатора част ,тъй като в нарушение на логическите правила бил изключен целия доказателствен материал на ответника и така последният е бил лишен от защита.Статията поднася съмнение, а не обвинение,както очевидно неправилно се приема в решението. Формулират се следните процесуалноправни въпроси: 1.Неподаването на писмен отговор в срок лишава ли ответника от право да оспори иска, разнозначно ли е на признание на вина; 2.Приравнено ли е „възражението за проведено добросъвестно журналистическо разследване „ (възражение за липса на вина), на възраженията за давност, прихващане и др. посочени в ТР №1 /2013г.; 3.Налице ли е преклузия за доказателствени искания в срока за подаване на въззивната жалба ,когато се твърдят нарушения в доклада;4.Може ли въззивният съд да приложи последиците на чл.131 ГПК,ако първата инстанция е счела възраженията и доказателствата за допустими и ги е приела;5.Ако въззивният съд прилага за първи път последиците на чл. 131 ГПК,следва ли да изложи съображенията в доклад; 6.Преклудирано ли е доказателствено искане за експертиза ,направено в първото заседание пред въззивна инстанция, поискана във връзка истиността/ верността на документ; 7. Може ли съдът да обсъжда и да се произнася за изрази в публикация ,които не са посочени в текста на исковата молба и за тях не е отправна претенция ,че са позорящи. Като материалноправни са формулирани въпросите: 1.Внушението, че в едно министерство е налице „мътна вода“ и са в неизвестност пари, които е следвало да се разходват целево ,представлява ли приписване на тежко умишлено престъпление по чл.93 НК;2.Ако държавно ведомство не отговаря на официално запитване в продължение на 1 месец ,необходимо ли е медията да изчаква /евентуално години /отговора ,за да публикува информацията с която разполага; 3.Налице ли е клевета или набеждаване,когато медия изнася данни за непрозначно финансово управление в държавно ведомство. Посочва се основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и общо по въпросите се привежда съдебна практика на ВКС, на която според защитата въззивното решение противоречи: реш. № 108/2013г на 1-во г.о;реш.№106/2014г на 1-во г.о;реш. № 43/2014г на 2-ро г.о ;реш. №172/2014г на 4-то г.о; т.2 от ТР №1/2013г; ОСГТК; реш. №27/2014г на 2-ро т.о ТК ;реш. № 67/2010г на 1-во т.о, ТК на ВКС По касационните жалби са постъпили отговори, с които се оспорва наведеното от насрещната страна основание за допускане до касационно обжалване След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по двете жалби. Въпросът за определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост е решаващо произнесен в обжалваното въззивно решение без да е налице противоречие с ППВС №4/23.12.1968г, като съдържащите се в Постановлението тълкувателни разяснения въззивният съд е приложил на практика при решаващата си дейност.Не е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. На следващо място,в изложението на касаторката М. К. се формулират два произнесени с решението въпроса (първи и втори по ред в изложението), при изтъкване на основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК. Соченото от защитата основание по специалния критерии не е налице ,тъй като отговор на въпросите пряко следва от разясненията в практиката на ВКС по прилагането на принципа в чл.52 ЗЗД и въззивното решение е съобразено с установената задължителна за съдилищата практика, както вече се изтъкна. Също така, отговорът и на двата въпроса няма да предпостави различни от вече направените по делото решаващи изводи. Формулираните като трети и четвърти по ред въпроси в същото изложение са без правно съдържание. Касае се за доказателствени изводи, като се оспорват съответно направените от съда,без да се отчитат конкретно установените факти, включително без да се отчита възприетата в практиката на ВКС занижена доказателствена необходимост спрямо определена категория вреди, обичайно приемани за настъпили ,когато достойнството на личността е засегнато. До определена степен, негативните психически преживявания като реакция на личността при обстоятелства от естеството на процесните се нуждаят от формални доказателства, като неимуществена вреда. В тази, или по-висока степен вредите са изводими от показанията на свидетели, а когато е причинено и увреждане на здравето,обстоятелството е установимо по медицински критерии и ищецът следва се ангажира с провеждане на съответното доказване,за да се реализира принципът на пълно обезщетяване. Обстоятелствата по делото не са предпоставяли извод за подобни вреди,включително предвид твърденията в исковата молба. Мотивът за липса на установено увреждане в по-висока степен е изтъкнат при обсъждане на оплакването за занижено обезщетение. Поради това, отговорът на поставените въпроси не би обусловил други извод по отношение размера на обезщетението. Същото следва да се изтъкне по отношение на трите въпроса,сочени като материалноправни в изложението на ответника и понастояшем касатор „Труд Медия” ООД.Отговорът им няма да обуслови друг решаващ извод по основанието на иска .Съдържанието на статиите се изтерпретира и поднася избирателно при поставяне на въпросите, които нямат правно съдържание -оспорва се възприемането на фактическата обстановка от съда. Въпросът дали ако държавно ведомство не отговаря на официално запитване в продължение на 1 месец е необходимо медията да изчаква/евентуално години/отговор, за да публикува информацията с която разполага, не е засяган от въззивният съд в решението, тъй като факти от естеството на посочените във въпроса, или обусловено от тях поведение изключващо вината на лица за които ответникът отговаря,Софийски апелативен съд не е приел за надлежно въведени в процеса. В тази връзка, въззивният съд решаващо е дал отговор на част от формулираните от ответника – касатор процесуалноправни въпроси. Този отговор е съответен на разясненията в ТР №.1/09.12.2013г на ОСГТК и основание по чл. 280, ал.1 г.1 ГПК не е налице. Противно на тезата на касатора, в задължанията на въззивния съд като инстанция по същество е собствено да приложи императивните процесуални норми при решаващата си дейност ,съответно да не обсъжда твърдения, доводи и доказателства,въведени или ангажирани след като срокът за това е изтекъл. Въззивният съд не е имал задължения да обсъжда несвоевременно наведени твърдения на ответника и доказателства за тях, предвид изтъкваните във въпросите процесуални предпоставки и предвид регламентираните в закона изключения,свързани с обективни причини, или процесуални нарушения тъй като обективни причини не се твърдят и процесуални нарушения не са налице .Съгласно ясната норма на чл. 133 ГПК и установената практика на ВКС по нейното прилагане ,с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал. 1 ГПК се преклудират възраженията, основани на факти, осъществени и известни към този момент. Ответникът губи възможността да ги повдигне по-късно, съответно и да ангажира доказва за тях, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства (,реш.№358/2010г по гр.д №1183/2009г ІІІ г.о, реш. №429/2010г по гр.д №1151/2009г І г.о,реш. № 76/2011г по гр.д № 648/2010г на ІV г.о ,реш. № реш.№ 83 /2014 г. по гр. д. № 1463/2013 г., III г. на ВКС ,реш. № 509/2010г по гр.д №1538/2009г ІІІ г.о и др.) Заявено след срока за отговор възражение не следва да бъде приемано за разглеждане, независимо от това дали по него се налага събиране на доказателства.Съдът на първа инстанция е извършил доклад по разпределяне на доказателствена тежест предвид въведените твърдения.Не се дължи доклад, включително указания от въззивния съд по възражения и твърдения,каквито ответникът не е навел своевременно. След като по иск за ангажиране на обективна отговорност при непозволено увреждане изтъкването на изключващи вината обстоятелства е в тежест на ответника (както принципно е указано), срокът за въвеждането им в процеса се подчинява на правилото на чл.133 ГПК.Въведеното с въззивната жалба оплакване за непълнота на доклада Софийски апелативен съд е преценил съответно.Няма как докладът да съдържа изричното указание до ответника относно негови твърдения,за които не се сочат доказателства,след като в срока по чл.131, ал.1 ГПК отговор и становище по иска не постъпва.Искания за допускане на нови доказателства при въззивното обжалване, основани на подобно оплакване не сочи на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК.Изтъкваната в изложението на ответника- касатор съдебна практика по прилагането на нормата /реш.№108/2013г на 1-во г.о, реш. №106/2014г на 1-во г.о, № 43/2014г на 2-ро г.о ;реш. №172/2014г на 4-то г.о; т.2 от ТР №1/2013г; ОСГК/ е неотносима. Въззивният съд е постановил решението при съобразяване със стриктните процесуални последици на чл.133 ГПК,констатирайки пропускане на срока за отговор по чл. 131,ал.1 ГПК от страна на ответника по иск с правно основание чл.49, вр чл. 45 ЗЗД. Доколкото обектвни причини за пропускането не са изтъквани, възражението за наличие на обстоятелства които подлежат на доказване от ответника не е прието за разглеждане от въззивната инстанция. Цитираните в изложението съдебни решения от практиката на ВКС не изразяват обратно на възприетото от въззивния съд разбиране по въпроса за последиците от пропускането на срока за отговор,а дават разяснения по други процесуални въпроси.В изложението са поставени множество въпроси за дейността на въззивната инстанция, в които се предпоставят различни от установените в случая процесуални факти.Поради това изтъкваната от защитата съдебна съдебна практика е неотносима и не е налице основание по чл. 280 ,ал.1 т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с нея. Присъдено е обезщетение е на основание чл.49 ЗЗД, вр чл. 45 ЗЗД и са обсъдени елементите на деликтната отговорност, но в спецификата на отговорност за вреди от журналистическа публикация в печатно издание при съдържащи се в нея неверни и злепоставящи твърдения, като е съобразено стълкновението между конституционно гарантираните права.Не е от решаващо значение дали злепоставящите факти обемат състава на престъпление по НК,при положение че те са несъмнено позорящи.Вреди са заявени с иска предвид неистинността на всичко,което се твърди в статията, а не поради интерпретация на заглавието или по отделни фрази ,както се постулира във въпросите на ответника при оплакване ,че съдът бил излязъл извън спорния предмет.Достатъчно за ангажиране отговорността на ответника е, че в публикацията не се отразява информация от друг източник ,за която авторът допуска съмнение дали е вярна ,нито твърденията са базирани на информация,събрана от официални източници.Пряко и персонално се вменява злоупотреба с публични средства като се твърди факт :К. покрила четврт милион евро официално целево дарение за наука от ФР Германия ,при положение че такова дарение не е договаряно, извършвано, постъпвало,а следователно и разпореждано.Съгласно установената съдебна практика на ВКС,когато фактът е верен разпространението му чрез печатно издание не е противоправно,а когато не е верен,от значение за отговорността при журналистическа публикация са и ред други обстоятелства, също изяснени в практиката на ВКС (реш.№484/2010 по гр.д № 1438/2009 ІІІ г.о ,реш. №62/2012 по гр.д №1376/11 ІV г.о ,реш. № 85/2012 по гр.д№1486/2011 ІV г.о и др) и практиката на ЕСПЧ (Yordanova and Toshev v. Bulgaria, Bozhkov v. Bulgaria, Handyside v. the United Kingdom, Perna v. Italy, Pedersen and Baadsgaard v. Denmark, Fressoz and Roire v. France, De Haes and Gijsels v. Belgium, Thorgeir Thorgeirson v. Iceland, Leander v. Sweden, и др. ) и взети предвид от въззивния съд.Решението опредметява и установеното разбиране, че обстоятелства които могат да изключат вината на разследващия журналист като автор на твърденията са в доказателствена тежест на ответника, като за въвеждането им в предмета на спора важат общите правила,съответно свързаните с тях процесуални преклузии. По изложените вече съображения, не е налице и основанието на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Разноските остават за страните както са направени. Воден от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о .