Определение № 1900 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 35/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. М., чрез адв. А. против решение № 921/22.06.2022 г. по в.гр.д. № 3409/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което като е потвърдено решение от 08.09.2021г. по гр.д. № 7602/2019 г. на Градски съд София, са отхвърлени предявените от касатора срещу В. Г. Н. иск с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД за прогласяване нищожността като привиден и евентуален иск за прогласяване нищожността на основание чл.17 ЗЗД като привиден, прикриващ дарение на договор от 26.11.2010 г. за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент № 95, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 63.89 кв.м., състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с мазе № 28, с площ от 5 кв.м., таванско помещение № 13 с площ от 4 кв.м. и 0,578 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, обективиран в нот.акт № 20, том II, рег. № 4138, дело № 194/2010 г., както и иск с правно основание чл.30, ал.1 ЗН за възстановяване на запазена част. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалват решението на въззивния съд като поддържа неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК следните въпроси: 1/ Има ли задължение въззивния съд да мотивира решението си като обсъди всички доказателства и защитни позиции, вкл. всички възражения на страните, както и да изложи мотиви; 2/ Необходимо и задължително основание ли е заплащането на цената по една сделка, за която се твърди че е симулативна; 3/ Следва ли съда да изследва настъпилите вътре психични изживявания и скритите намерение на страните по сделките, които обичайно се доказват с косвени доказателства и 4/ Налице ли е недопустимо решение, с оглед на факта, че съдът не обсъжда и събира доказателства за факта, че Ж. М., има множество задължения, които не са доказани в производство. Поддържа се, че по първия въпрос даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 202 по т.д. 866/2012 г. на ВКС, I т.о. и решение № 76 по т.д. № 377/2011 г. на II т.о.. По останалите въпроси се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без излагане на конкретна обосновка. Насрещната страна по жалбата – В. Г. Н., чрез адв. Н., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. За да отхвърли главния и евентуалния иск по чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД и съответно чл.17 ЗЗД - за прогласяване нищожността на процесния договор за продажба за абсолютно симулативен, евентуално за относително симулативен- прикриващ договор за дарение, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка е правилно установена от първата инстанция и според която на 26.11.2010 г. наследодателите на ищцата – Ж. Б. М. /починал на 05.12.2018 г./ и М. К. М. /починала на 22.09.2018 г./, са се разпоредили със собствения им недвижим имот, като са го продали на В. Н. за цена от 50 000 евро, която сума продавачите са получили от купувача предварително и напълно, съгласно отразеното в нотариалния акт, като са си запазили безвъзмездно правото на ползване върху имота заедно и поотделно до края на живота си. За безспорен факт между страните е прието, че ответникът и бащата на ищцата са били близки приятели и колеги, както и че преди сключване на процесната сделка, срещу Ж. М. е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по реда на чл.417 ГПК и изпълнителен лист на 03.09.2010 г. по гр.д. № 33282/2010 г. по описа на Софийски районен съд за сумата от 6 506,29 евро въз основа запис на заповед и е образувано изпълнително дело. От правна страна съдът е приел, че в конкретния случай поддържаната от ищцата абсолютна симулативност на договора за продажба не се основава на „обратно писмо“, което да съдържа изявления на страните по сделката, че не са имали воля за сключването й, нито пък са представени доказателства от категорията на чл.165, ал.2 ГПК, т.н. начало на писмено доказателство, което да прави вероятно привидността на сделката, а са събрани единствено гласни доказателствени средства, които с оглед разпоредбата на чл.165, ал.2, изр.2 ГПК са допустими, тъй като ищцата е наследник на страна по сделката и последната е насочена срещу нея. Въззивният съд е посочил, че нотариалният акт е официален свидетелстващ документ и се ползва с материална доказателствена сила относно фактите, които са се осъществили пред нотариуса – явяването на страните, прочитане на акта и изявлението им за съгласие с неговото съдържание, както и в частта, отразяваща удостоверяването от нотариуса, че продавачът по сделката е направил изявление, че е получил продажната цена, а в частта за самото изявление на продавача за получаване на цената, актът има характер на частен документ, който обвързва автора си и неговите правоприемници. Ето защо съдът е приел, че в този смисъл отразеното в нотариалния акт изявление на продавачите, че са получили продажната цена от 50 000 евро предварително и в брой не се опровергава, а се потвърждава от показанията на свидетелите П. и Н., които са присъствали на предаване на сумата, макар и да не знаят точно колко е било платено. Посочил е, че при продажба, за която се твърди да е абсолютно симулативна, фактът на неплащането на цената не е елемент от фактическия състав на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, а може да служи единствено като индиция за симулативност на сделката. При съобразяване на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че в конкретния случай е установено, че купувачът е платил цената, съответно продавачите са я получили, което недвусмислено сочи на воля да бъдат обвързани от договора и са желаели именно произтичащите от него правни последици- прехвърляне правото на собственост срещу определена цена. Обективираното в нотариалният акт съгласие за продажба и доказаното плащане на цената от купувача на продавачите изключва не само привидност по смисъла на чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, но и призивдност с прикриване на договор за дарение, което твърдение не е подкрепено с нито едно доказателство. Посочено е, че обстоятелството, че продавачите са живеели в имота години след неговото прехвърляне, е в упражняване на изрично учреденото с нотариалния акт правото на пожизнено ползване. По отношение на изложените от ищцата доводи за наличието на сериозни финансови затруднения и дългово не нейния баща, започналото принудително изпълнение непосредствено преди продажбата на имота, изявленията му, че ще остави имота на дъщеря си, съдът е приел, че те не обосновават друга воля към момента на сключване на договора, освен изразената в нотариалния акт. При тези мотиви, въззивният съд е приел, че исковете с правно основание чл.26, ал.2, пр.5 и чл.17 ЗЗД, са неоснователни, като отхвърлянето на евентуалния иск за относителна симулативност на сделката обуславя и отхвърлени на съединения с него иск по чл.30 ЗН, тъй като не е налице дарение, което да уврежда ищцата като наследник със запазена част. При изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по този въпрос въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първият въпрос макар и да покрива общото основание за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като въззивният съд е процедирал не само в съответствие с казуалната практика на ВКС, посочена от касатора, но и в съответствие със задължителната такава - ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. В конкретния случай въззивният съд е разгледал всички доводи и възражения на страните и е изложил ясно кои факти приема за доказани и кои не. Останалите три въпроса нямат характер на правни въпроси – първият е смислово неясен, а обосновката на другите два е свързана с оплаквания по съществото на спора – с несъгласието на касатора по отношение на извършената от съда преценка на събраните по делото доказателства и с възприетата от него фактическа обстановка, т.е. с твърдения за неправилност и необоснованост на извода на съда, че по делото не се установяват твърденията на ищцата, че сделката е абсолютно или относително симулативна. Неправилността и необосноваността на съдебното решение обаче, не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК и съответно са неотносими към спора в производството по чл.288 ГПК. Позоваването на необосноваността, което е основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК има значение във фазата по допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието очевидна неправилност, каквато не се разкрива в конкретния случай. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се разглежда и бланкетно посочения от касатора допълнителен селективен критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на насрещната страна се дължат сторените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 700,00 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,