Определение № 128 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3218/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Чез разпределение България“ АД, гр.София, срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 10368 от 12.05.2021 г. по гр.д.№ 387/ 2020 г., с което е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 3679/ 2017 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на В. Т. К. 82 251 лв, на Й. С. К. 13 708,50 лв, на Т. С. К. 13 708,50 лв, на Ю. С. К. 13 708,50 лв, на С. Н. К. 27 417 лв, на С. И. К. 27 417 лв, на Т. И. К. 27 417 лв, на К. И. К. – П. 20 562,75 лв, на Н. И. К. 20 562,75 лв и на А. В. М. 36 556 лв, със законната лихва върху тези суми от 23.03.2017 г. до окончателното им изплащане и е разпределена отговорността за разноските по делото. Касаторът претендира допускане на обжалваното решение до касационен контрол поради постановяването му в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ „… по въпросът относно основателността на исковете по чл. 59 от ЗЗД“. Освен това счита, че има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото въпросът „При наличие на влязло в сила решение, с което е установено правото на собственост на ищеца и е постановено предаването на владението върху недвижим имот по чл. 108 от ЗС, следва ли да бъде уважен иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на имота за 5 годишен период, предхождащ предаването на владението, при липса на проведено надлежно доказване в хода на производството по иска по чл.59 от ЗЗД на осъществявано ползване на имота от страна на ответника в продължение на целия претендиран 5 годишен период, предхождащ предаването на владението“. Счита още, че обжалваното решение е очевидно неправилно, защото с него средният пазарен наем за имота бил определен по метода на пазарните аналози, вместо по този на приходната стойност. Ответните страни В. Т. К., Й. С. К., Т. С. К., Ю. С. К., С. Н. К., С. И. К., Т. И. К., К. И. К. – П., Н. И. К. и А. В. М. оспорват жалбата с доводи, че касаторът не е формулирал правен въпрос, който да е от значение за изхода по конкретното дело. Освен това поддържат, че обжалваното решение не противоречи, а съответства на практиката на ВКС. Оспорват и твърденията за очевидна неправилност на решението, като поддържат, че изложените от касатора доводи /които считат за неоснователни/ са за неправилност, която не е очевидна. Излагат и съображения по съществото на спора. Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи исковете, съдът приел, че ищците са собственици по наследство от К. Т. и възстановяване по ЗСПЗЗ на поземлен имот с площ от 3 548 кв.м., находящ се в [населено място], ж.к.“Д. І“, имот пл. № *** от кв.78. С решение № 195/ 10.11.2016 г. по гр.д.№ 2396/ 2016 г. на ВКС, I г.о., ответникът „ЧЕЗ Разпределение България“ АД бил осъден да предаде на ищците владението на имота. В решението било отразено, че имотът е обременен със сервитутни права поради преминаващи през него въздушен електропровод, подземен електрически сигнален кабел и подземен водопровод. Наземните съоръжения и железобетонни стълбове понастоящем били премахнати, но в югозападната част на имота имало водопровод с тръба Ф/630С със сервитутна зона от двете й страни от по 3 метра, а в централната част на имота имало подземен електрически кабел със сервитутна зона от по 2 метра от двете му страни. В източната част на имота имало въздушен електропровод със сервитутна зона от 850 кв.м. От свидетелските показания се установявало, че до предаване на владението на имота с протокол от 24.01.2017 г., фактическата власт върху него била упражнявана от ответника. Средномесечният пазарен наем на имота /при използване на сравнителния метод на пазарните аналози и при отчитане на сервитутите в имота/, възлизал за исковия период на 332 254,50 лв. Методите на ликвидационната, приходната и остатъчната стойност не можело да бъдат взети предвид при определяне на дължимото обезщетение за лишаване от ползването на недвижимия имот, тъй като тези методи показвали стойността на имота при разпореждане с него, а не цената на ползването му. При тези фактически констатации въззивният съд счел исковете за основателни. С влязло в сила съдебно решение между страните по делото било признато за установено, че ищците са собственици на процесния недвижим имот, обременен със сервитутни права, като на основание чл.108 ЗС ответникът бил осъден да им предаде владението му. Наличието на сервитутни права не изключвало възможността ищците да използват останалата част от имота, а целият имот фактически бил държан от ответника без основание. Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като във връзка с твърденията си за постановяването му в противоречие с практиката на ВКС жалбоподателят не е формулирал конкретен правен въпрос. Посоченото в изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че противоречието е „… относно основателността на исковете по чл. 59 от ЗЗД“, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Затова основателно е възражението на ответните страни, че касационното обжалване не може да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК поради липса на надлежно поставен въпрос. В този смисъл са и разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, на което ответните страни се позовават в отговора срещу касационната жалба. Решението не може да бъде допуснато до касационен контрол и на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК, макар във връзка с твърденията си за наличие на това допълнително основание жалбоподателят да е посочил конкретен правен въпрос. Този въпрос обаче не обуславя обжалваното решение. В него въззивният съд изрично е посочил, че владението на касатора върху процесния имот за исковия период е установено както от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, с което ответникът е осъден да го предаде на ищците, така и от свидетелските показания. Затова питането „При наличие на влязло в сила решение, с което е установено правото на собственост на ищеца и е постановено предаването на владението върху недвижим имот по чл. 108 от ЗС, следва ли да бъде уважен иск по чл. 59 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за лишаване от правото на ползване на имота за 5 годишен период, предхождащ предаването на владението, при липса на проведено надлежно доказване в хода на производството по иска по чл.59 от ЗЗД на осъществявано ползване на имота от страна на ответника в продължение на целия претендиран 5 годишен период, предхождащ предаването на владението“, е ирелевантно за конкретното дело. Какъвто и отговор да бъде даден, това не би променило крайното решение на инстанцията по същество. Не е налице и твърдяното основание за достъп до касационен контрол по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Съгласно установената практика, „очевидна неправилност“ на обжалвания акт е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателят извежда очевидната неправилност с доводи, които изискват допълнителен анализ, недопустим в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения съдът намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и