Определение № 424 от 23.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2638/2019 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Н. В. срещу решение № 1800/16.07.2019г. по гр.д.№2173/2018г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 10 състав, в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение №8169/05.12.2017г. по гр.д.№12595/2016г. на Софийски градски съд, I Гражданско отделение, 2 състав, предявеният от Х. Н. В. срещу ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.12.2011г., е отхвърлен за разликата над сумата 20 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лева. В касационната жалба се сочи, че решението на САС в обжалваната му част е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Касационният жалбоподател счита, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че въззивният съд не е оценил в достатъчна степен всички обстоятелства, обуславящи вредите – възрастта на ищеца, възстановителния период, вида на претърпените множество тежки телесни увреждания, обществено – икономическата обстановка в страната към момента на увреждането. Оспорва извода на съда, че е недоказан фактическият състав на чл.45 от ЗЗД. Поддържа, че мотивите на влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 15193/2013г. на СГС, по което ответникът е бил трето лице – помагач, имат задължителна сила за настоящото производство. Твърди, че от значение е и решението по образуваното от брата на ищеца срещу ЗК „Лев Инс” АД дело за претърпените от него неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП, с което е било прието за безспорно установено, че виновен за настъпването на ПТП е водачът на т.а. „Мерцедес“ П. А., който предприемайки маневра завой наляво, е допуснал нарушение на чл.37 ал.3 от ЗДвП. Счита, че допуснатото от въззивния съд неточно прилагане на закона и неправилно възприемане на фактическата обстановка обуславят очевидната неправилност на постановеното от него решение. Моли да се отмени обжалвания акт и ответникът да бъде осъден да заплати пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендира и присъждане на разноски. Ответникът ЗК „Лев Инс” АД и третото лице – помагач П. И. А. не изразяват становища по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие процесното ПТП възлиза на 20 000 лв. Съобразил е вида на претърпяната от него травма – контузия на главата и мозъка, с количествени промени в съзнанието; отчел е сравнително краткия период на възстановяване – 2 – 3 месеца, през които ищецът не е изпитвал силни болки и страдания, последвалото пълно възстановяване на здравето, без остатъчен неврологичен дефицит, както и възрастта на пострадалия към момента на произшествието. Съобразил е също и обществено – икономическите условия в страната и съответните нива на застрахователно покритие към момента на настъпване на вредите. Отделно, решаващият състав е изложил съображения, че не е доказан фактическият състав на чл.45 от ЗЗД, както и че мотивите на влязлото в сила решение от 18.05.2016г. по гр.д. № 15193/2013г. на СГС не се ползват със задължителна сила относно установяване виновното поведение на водача на товарния автомобил, застрахован при ответното дружество. В заключение, въззивният съд е приел, че искът по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.) е неоснователен, но тъй като липсва изрично релевирано от ответника възражение в този смисъл, то първоинстанционното решение следва да бъде отменено в обжалваната част само поради неправилно определен размер на присъденото обезщетение. Касационният жалбоподател обосновава допустимостта на касационното обжалване, като поставя следните материалноправни въпроси: 1/ Съобразено ли е присъденото по делото застрахователно обезщетение с претърпените от Х. В. многобройни, тежки и с трайни последици телесни увреждания, както за физиката, така и за психиката му, със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС относно размера на справедливото обезщетение за репарация на претърпените неимуществени вреди?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, и кои са критериите, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Поддържа наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по посочените въпроси, като се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС №4/23.12.1968г., решение №172/07.10.2013г. по т.д. №700/2012г. на ВКС, II т.о., решение №184/08.11.2011г. по т.д.№217/2011г. на ВКС, II т.о., решение №17/27.02.2013г. по т.д. №266/2012г. на ВКС, II т.о., решение №184/08.11.2011г. по т.д. №217/2011г. на ВКС, II т.о. и решение №98/13.06.2019г. по т.д. №2097/2018г. на ВКС, II т.о. Касационният жалбоподател също се позовава и на предпоставката по 280, ал.2, предл.3 от ГПК, като поддържа, че е налице очевидна неправилност на решението, поради явно нарушение на закона. Поставените въпроси относно приложението на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са относими към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), но не се доказва наличието на релевираната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968г., в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението на пострадалия по прекия иск срещу застрахователя са възприети видът и степента на увреждането, прогнозата за развитие на заболяването, намаляването на работоспособността, както и възрастта на пострадалия. Съобразяването на критериите за размера на обезщетението е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280, ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с практиката на ВКС. Цитираната от касатора съдебна практика, в която са определени различни размери на обезщетенията, не може да обоснове предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съответните размери са в зависимост от конкретните факти и обстоятелства по всеки конкретен спор. С цитираните от касатора решения на ВКС са присъдени обезщетения на лица, претърпели мозъчни травми, при които не е настъпило пълно възстановяване, а са налице трайни увреждания без очаквано подобрение. В случая, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил вида и тежестта на претърпените от ищеца контузии, неговата възраст и относително краткия период на възстановяване. Също така е изтъкнал, че понастоящем ищецът е с напълно възстановено здраве, клинично здрав, без остатъчен неврологичен дефицит, със социално адекватен слух и не се прогнозират негативни последици. Преценил е и обществено – икономическите условия в страната и съответните застрахователни лимити към датата на настъпване на произшествието, с което е съобразил постоянната практика на ВКС, по смисъла на която при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът следва да отчита, наред с всички други обстоятелства, и икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната в касационната жалба и изложението очевидна неправилност на въззивния акт. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 от ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК. „Очевидната неправилност“ на въззивното решение е изведена от твърдението на касатора, че при постановяване на акта не са съобразени решение от 18.05.2016г. по гр.д. №15193/2013г. на СГС и решение №1066/09.05.2017г. по в.гр.д.№5255/2016г. на САС, установяващи механизма на процесното ПТП и противоправното поведение на застрахования при ответното дружество водач на товарен автомобил, както и от оплаквания, основани на несъгласие с извода на въззивния съд, че фактическият състав на чл.45 от ЗЗД не е доказан. Настоящият състав на ВКС счита, че доводите, с които касаторът обосновава основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, не са свързани с наличието на горепосочените особено тежки пороци. Макар да е изложил съображения относно неоснователността на иска по чл.226, ал.1 от КЗ (отм.), поради недоказан фактически състав на чл.45 от ЗЗД, апелативният съд изрично е посочил, че първоинстанционното решение не може да бъде отменено изцяло, тъй като същото е обжалвано само в частта над присъдените 20 000 лв. и единствено чрез възражение за неправилно определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, при липса на възражения за неоснователност на иска или неприето съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Съдът е съобразил, че във влязлата в сила част първоинстанционното решение формира сила на присъдено нещо относно наличието на всички предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя по предявения пряк иск на увредения Х. В. и е изложил подробни мотиви относно размера на справедливото обезщетение за претърпените от В. вреди. Изводите относно липсата на виновно противоправно поведение на застрахования при касатора водач, не са обуславящи за изхода на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд