Определение № 1549 от 22.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 517/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Р. Р., чрез пълномощника му адв. Р. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1013/11.10.2024 г., постановено по в. гр. д. № 10/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 10 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от И. Р. Р. срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и здраве” АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди над сумата от 27000 лв. до 60000 лв., изразяващи се в изживени болки и страдания вследствие настъпило на 13.11.2016 г. застрахователно събитие по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 13.11.2016 г. до окончателното му заплащане. Въззивното решение като необжалвано е влязло в частта, в която искът за заплащане на заместващо обезщетение е уважен за разликата от 17000 лв. до присъдения размер от 27000 лв., а първоинстанционното решение като необжалвано в частта, в която този иск е уважен до сумата от 17000 лв., респ. в частта, в която е отхвърлен над 60000 лв. до пълния му предявен размер от 100000 лв. (за част от претендираната сума от 150000 лв.). Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон - чл. 52 ЗЗД, а именно при определяне на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост. Счита, че необосновано – в противоречие със събраните по делото доказателствени средства, въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че в пряка причинно-следствена връзка чрез своето противоправно поведение (пресичане на главен път на необозначено и необезопасено място за това в тъмната част на денонощието при възможност за възприемане на приближаващия се автомобил над 300 м. разстояние) пострадалият е допринесъл в единния, цялостен съпричинителен процес на явленията и фактите в обективната действителност до настъпване на вредоносния резултат, респ. определеният принос (40%) не съответства на действителното казуално участие на ищеца при причиняване на травматичните му увреждания. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, както със специалната процесуална предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и със самостоятелното селективно основание, уредено в чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – решението е очевидно неправилно, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение, кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост и които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди в резултат на ПТП - в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?”; 2. „Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост?”; 3. „Следва ли съдът при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т. 2 на ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им, да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?”; 4. „Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства от значение за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от деликт по справедливост, като съобрази степента и броя на причинените травматични увреждания, вида на проведеното лечение и интензитета на търпените болки и страдания от пострадалия, както и последиците за здравето и психиката му?”; 5. „Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?”; 6. „Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика, регламентирани в ППВС 4/1968 г.?” (по тези правни въпроси се твърди противоречие както със задължителната практика, намерила израз в ППВС № 4/23.X..1968 г., така и с казуалната практика - решение № 31/25.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1203/2013 г., II т. о.; решение № 121/09.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 60/2012 г. на II т. о.; решение № 151/12.11.2013 г. на ВКС по т. д. № 486/2012 г., II т. о.; решение № 130/9.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 669/2012 г., II т. о.; решение № 88/09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г., II т. о. на ВКС; решение № 215/03.02.2017 г. на ВКС по т. д № 2908/2015 г., I т. о.; Решение № 95/23.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5805/2013 г., III г. о.); 7. „Следва ли при определяне на размера на обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната, съществуваща към датата на увреждането?”; 8. „Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?”; 9. „Следва ли при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът да се съобрази с присъжданите в практиката на ВКС размери на обезщетения при аналогични или сходни случаи?” (по правните въпроси от т. 7 до т. 9, вкл. се твърди противоречие с решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о.; решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, I т. о.; решение № 141/19.08.2013 г. на ВКС по т. д. № 453/ 2012 г., II т. о.; решение № 9/4.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 185/2021 г., II т. о.; решение № 27/15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.); 10. „Трябва ли възражението за съпричиняване да се заяви от страната по изричен начин като такова – с оглед надлежното му релевиране в процеса?”; 11. „Може ли въззивният съд да разгледа възражение за съпричиняване, без същото да е изрично релевирано от страната?”; 12. „Всяко нарушение на правилата за движение ли има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка е ПТП?”; 13. „Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за настъпилото ПТП?”; 14. „Необходимо ли е да се докаже приносът за увреждането от страна на пострадалия по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?”; 15. „При определяне на размера на съпричиняването, трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?”; 16. „При определяне на степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат? (по правните въпроси от т. 10 до т. 16, вкл. се твърди противоречие с решение № 92/24.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 540/2012 г., I т. о.; решение № 18/24.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 696/2020 г., II т. о.; решение № 105/09.09.2019 г., на ВКС по т. д. № 2291/2018 г., II т. о.; решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о.; решение № 16/04.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 1858/2013 г., I т. о.; решение № 54/22.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 316/2011 г., II т. о.; решение № 47/05.06.2019 г. на ВКС по т. д. № 504/2018 г., II т. о.; решение № 64/16.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 1781/2018 г., II т. о.; решение № 27/22.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 239/2021 г., I т. о.; решение № 169/02.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013 г., II т. о.; решение № 206/12.03.2010 г. на ВКС по т. д. № 35/2009 г., II т. о.; решение № 50/18.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 598/2016 г., II т. о.; решение № 36/2.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 1354/2018 г., II т. о.; решение № 118/27.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 3871/2013 г., I т. о.; решение № 50123/20.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1387/2021 г., I т. о.; решение № 15/12.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 1423/2017 г., II т. о.; решение № 50/18.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 598/2016 г., II т. о. и решение № 137/20.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 1775/2019 г., II т. о.) и 17. „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 3/15.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2526/2015 г., III г. о.; решение № 548/06.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1119/2009 г., III г. о.; Решение № 37/29.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 241/2011 г., I г. о.; решение № 331/04.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1649/2010 г., IV г. о.; решение № 36/24.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 2366/2013 г., II т. о.; решение № 69/23.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1874/2013 г., I т. о., ТК; решение № 126/18.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 1785/2018 г., II т. о.; решение № 43/27.05.2021 г. на ВКС по т. д.№ 200/2020 г., II т. о.; решение № 222/30.01.2015 г. на ВКС по т. д. № 3466/2013 г., I т. о., решение № 14/03.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 937/2018 г., I т. о. и решение № 160/26.07.2017 г. по гр. д. № 60244/16 г., ВКС, IV г. о.). Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установени в процеса на доказване всички правопораждащи предявеното спорно материално право юридически факти – 1) противоправно виновно поведение на застрахования водач, 2) неимуществени вреди, изразяващи се в причинени болки и страдания, 3) причинно следствена връзка между противоправното поведение на делинквента и релевантния вредоносен резултат и 4) през процесния период ответното застрахователно дружество е обезпечавало деликтната отговорност на водача на МПС, причинил травматичните увреждания на ищцата, като правният спор пред въззивната инстанция се съсредоточава относно размера на дължимото застрахователно обезщетение (съобразно критериите за справедливост, предписани в чл. 52 ЗЗД), относно наведеното от ответното застрахователно дружество материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия чрез своето противоправно поведение, респ. относно неговия принос в единния цялостен съпричинителен процес на обстоятелствата и явленията в обективната действителност, както и относно началния момент, от който се дължи претендираната законна лихва върху главното парично притезание. Съобразил е, че размерът на заместващото обезщетение за преживените неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като това понятие - по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. При телесните увреждания тези факти биха могли да бъдат: характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на здравословното състояние, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер на заместващото обезщетение по справедливост да присъди за изживените от пострадалия неимуществени вреди. Съобразно фактическите изводи, до които е достигнала СМЕ, въззивният съд е приел за установено, че при процесното ПТП ищецът е получил следните травматични увреждания: счупване на шийката на лява бедрена кост; счупване на лявата бедрена кост в горната част на средна трета от костта; счупване на долния клон на лявата срамна кост; сътресение на мозъка с оток; контузия и множество охлузвания по лицето и главата, счупване на коронките на 11, 12 и 13 зъби. Изяснил е, че счупването на лявата бедрена кост е довело до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок, повече от 30 дни; счупването на долния клон на лявата срамна кост, поради функционалната свързаност с долния крайник, е довело до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок повече от 30 дни; сътресението на мозъка с оток представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота; контузията и охлузванията по лицето и главата са довели до болка, а счупването на коронките на 11, 12 и 13 зъби - до затруднение на дъвченето и говоренето. През периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания, като първите 3 месеца те са били с по-голям интензитет. Наложилото се оперативно лечение е довело първоначално до болки и страдания с по-голям интензитет, като възстановителният период е бил продължителен. При определяне на размера на заместващото обезщетение апелативният съд е взел предвид младата възраст на пострадалия към момента на ПТП - на 23 години; неудобствата и притесненията от наложилото се обездвижване на тяло и ползването на чужда помощ за обслужване на ежедневни битови и хигиенни нужди, както и обстоятелството, че липсват данни за останали трайни негативни последици на здравето му. Съобразил е и икономическата конюнктура към момента на произшествието, както и практиката на съдилищата в подобни случаи, вследствие на което е обосновал правното съждение, че съобразно установените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди възлиза на сумата от 45000 лв., до който правен извод е достигнал и първоинстанционният съд. Въззивният съд е приел за основателно своевременно релевираното от застрахователя правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, изразяващо се в пресичане като пешеходец на главен път - на необозначено за това място, и по време, когато не е било безопасно за него и за другите участници в движението. Възприемайки изцяло фактическите изводи, обосновани в приетата САТЕ, е счел, че причина за настъпване на ПТП представлява както поведението на водача на лекия автомобил, така и действията на пешеходците, които също са допринесли за осъществяване на този пътен инцидент - те са пресичали главен път на необозначено за това място, необезопасено и в тъмната част на денонощието. От друга страна, ищецът е имал възможност да възприеме приближаващия се автомобил от разстояние 300 м.-350 м., и да не предприема пресичане на пътното платно на този главен път в момент, в който то не е било безопасно. Поведението на ищеца при пресичане на пътното платно на главния път, вкл. и употребата на алкохол било изяснено и от показанията на свидетеля Д., които апелативният съд е приел за достоверни при извършване на тяхната преценка по реда на 172 ГПК. Апелативният съд е обосновал фактическия извод, че по категоричен начин в процеса на доказване е установено, че с поведението си - пресичане на главен път на необозначено и необезопасено място в тъмната част на денонощието при възможност за възприемане на приближаващия се автомобил от над 300 м. разстояние, ищецът е нарушил правилата за движение, предписани в чл. 55, ал. 1 ЗДвП и чл. 113, ал.1, т. 1 ЗДвП, като по този начин е допринесъл за настъпване на произшествието. Съобразявайки казуалния принос на всеки един от участниците при осъществяване на релевантното ПТП въззивният съд е достигнал до фактическото съждение, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат в размер на 40%, поради което дължимият размер на заместващото обезщетение следва да бъде намалено до 27000 лв. (45000 лв. х 60%). Апелативният съд е счел, че, доколкото производството се развивало на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.), дължимата законна лихва трябва да бъде определена по реда на КЗ (отм.), т.е. от момента на извършване на процесния деликт - 13.11.2016 г. При съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с правните съждения на първоинстанционния съд обжалваното решение е потвърдено. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обобщени първите поставени от касатора седем материалноправни и процесуалноправни въпроси, както и деветият процесуалноправен въпрос са свързани с критериите за справедливост, от които съдът трябва да се ръководи при определяне на заместващото обезщетение за причинени на пострадал неимуществени вреди, респ. как трябва да цени самостоятелно и в съвкупност събраните по делото доказателства при прилагане на критерия за справедливост. Те отговарят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като са от значение за изхода на правния спор, но не е налице специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване - по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост”. То не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер (приети за установени в процеса на доказване). При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалата при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – възрастта на пострадалия и неговото здравословно състояние преди пътния инцидент (здрав млад мъж на 23 годишна възраст); характера и степента на причинените увреждания (счупване на шийката на лява бедрена кост; счупване на лявата бедрена кост в горната част на средна трета от костта; счупване на долния клон на лявата срамна кост; сътресение на мозъка с оток; контузия и множество охлузвания по лицето и главата, счупване на коронките на 11, 12 и 13 зъби); продължителността и интензитета на търпените болки и страдания (фрактурата на лявата бедрена кост е довело до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок, повече от 30 дни; счупването на долния клон на лявата срамна кост, поради функционалната свързаност с долния крайник, е довело до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за срок повече от 30 дни; сътресението на мозъка с оток представлява разстройство на здравето, временно опасно за живота; контузията и охлузванията по лицето и главата са довели до болка, а счупването на коронките на 11, 12 и 13 зъби - до затруднение на дъвченето и говоренето; през периода на лечение ищецът е търпял болки и страдания, като първите 3 месеца те са били с по-голям интензитет, а наложилото се оперативно лечение е довело първоначално до болки и страдания с по-голям интензитет, като възстановителният период е бил продължителен); негативното отражение на инцидента върху живота на пострадалия и неговата психика (неудобство и притеснение от наложилото се обездвижване на тялото и ползването на чужда помощ за обслужване на ежедневни битови и хигиенни нужди, при липса на данни за останали трайни негативни последици на здравето му). Апелативният съд е съобразил и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата – края на 2016 г., отчитайки конкретните икономически условия в страната и практиката на съдилищата при сходни случаи. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на заместващото обезщетение, въззивният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца при ПТП неимуществени вреди възлиза на 45000 лв. По същество с поставените от касатора правни въпроси се релевира касационен довод за необоснованост на въззивното решение, но по него касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а е едва след допускане на въззивното решение до касационно обжалване. При всяко едно травматично увреждане неблагоприятните неимуществени последици са различни, поради което при определяне на зачистващото обезщетение за причинените на пострадалите неимуществени вреди трябва да се следват задължителните за правосъдните орани тълкувателни разяснения при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., които са приложени от въззивния съд. Осмият материалноправен въпрос не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 290 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е обусловил правосъдната воля на въззивния съд. От друга страна, лимитите на застрахователно покритие по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите представляват само ориентир, но не и самостоятелен критерий при определяне на обезщетението (решение № 23/25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., II т. о. на ВКС и решение № 157/28.11.2014 г. по т. д. № 3040/2013 г., II т. о. на ВКС). Те могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за критерия за справедливост. Десетият и единадесетият процесуалноправни въпроси също не отговорят на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като въззивният съд, разглеждайки възражението за съпричиняване, не е приел, че то не е заявено по изричен начин в процеса. Обобщени от дванадесети до шестнадесети материалноправните въпроси са свързани с изясняване на нормативните изисквания за установяване на фактите, обуславящи съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия (т. нар. „компенсация на вини“ по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД), на законоустановените критерии за определяне на конкретния принос на делинквента и пострадалия в единния цялостен съпричинителен процес между фактите и явленията в обективната действителност (т. нар. причинно-следствена връзка), както и при съпоставяне на тяхното казуално участие в процеса на настъпване на вредоносните последици. Макар и те да са обусловили правното съждение на въззивния съд при уважаване на правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия пешеходец, респ. при преценка на конкретния казуален принос на увредения за настъпване на вредоносните последици (общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК), тези материалноправни въпроси не са решени в противоречие с практиката на ВКС (специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Както е изяснено в посочените от касатора относими по тези правни въпроси решения, така и от служебно известното на касационната инстанция Решение № 34/15.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1562/2018 г„ I г. о., ТК, в което са възприети разрешения на идентични правни въпроси, дадени в предходно постановени решения на ВКС (изрично описани), „по приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е формирана задължителна практика, обективирана в ППВС № 17/63 г. и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС... Според възприетото в тях разрешение при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се съпостави конкретното поведение на делинквента и това на увредения, и да се отчита тежестта на допуснатите от всеки нарушения, намиращи се в причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. За да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение и за да се определи степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача, като следва да се прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата. Последните трябва да бъдат доказани по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражението за съпричиняване“. Въззивният съд, при разглеждане на своевременно релевираното материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на пострадалия, не се е отклонил от константната практика на ВКС. Счел е, че причина за настъпване на ПТП представлява както поведението на водача на лекия автомобил, така и действията на пешеходците, които също са допринесли за осъществяване на този пътен инцидент - те са пресичали главен път на необозначено за това място, необезопасено и в тъмната част на денонощието. От друга страна, ищецът е имал възможност да възприеме приближаващия се автомобил от разстояние 300 м.-350 м., и да не предприема пресичане на пътното платно на този главен път в момент, в който то не е било безопасно. С поведението си - пресичане на главен път на необозначено и необезопасено място в тъмната част на денонощието при възможност за възприемане на приближаващия се автомобил от над 300 м. разстояние, ищецът е нарушил правилата за движение, предписани в чл. 55, ал. 1 ЗДвП и чл. 113, ал.1, т. 1 ЗДвП, като по този начин е допринесъл за настъпване на произшествието. Съобразявайки казуалния принос на всеки един от участниците при осъществяване на релевантното ПТП въззивният съд е достигнал до фактическото съждение, че ищецът е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат в размер на 40%, поради което дължимият размер на заместващото обезщетение следва да бъде намалено до 27000 лв. В този смисъл, въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните при обосноваване на своите решаващи изводи – при определяне размера на дължимото заместващо обезщетение, както и при осъществяване на преценка дали чрез своето противоправно поведение пешеходецът е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат и неговия конкретен казуален принос при съпоставка на вида и степента на извършените нарушения от участниците в процесното ПТП, поради което обжалваното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и по поставения седемнадесетия (процесуалноправен) въпрос (той е разрешен не в противоречие, а в съответствие с цитираната съдебна практика на ВКС). Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието му не се констатира нито превратно прилагане на материалния и процесуалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС (съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото). Мотивиран от горното, Върховният касационен съд