Определение № 5708 от 09.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3264/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Н. И., чрез адв. К. Ц., против въззивно решение № 2348 от 15.04.2025 г., поправено с решение № 2894 от 13.05.2025, постановени по в. гр. д. № 14929/2021 г. по описа на Софийски градски съд, в частите, с които като краен резултат е: отхвърлен предявеният от И. Н. И. против Административен съд – Пловдив иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за разликата над 500лв. до размер 10000лв.; отхвърлен е предявеният от И. Н. И. против Върховен административен съд иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за осъждане на ответника солидарно с Административен съд – Пловдив да му заплати сумата 10000 лв. обезщетение; отхвърлен е искът на И. Н. И. за солидарно осъждане на Административен съд – Пловдив и Върховен административен съд да му заплатят законната лихва върху претендираната главница, считано от 23.08.2016г.; както и в частта за разноските. Въззивното решение в частта, с която като краен резултат Административен съд – Пловдив е осъден да заплати на И. Н. И. на основание чл.2б ЗОДОВ обезщетение в размер 500лв. е извън предмета на касационната жалба и е влязло в сила. В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове, ведно със законната лихва, считано от 23.08.2016 г. Претендира се и присъждането на разноските, сторени пред трите съдебни инстанции. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и поставя следните въпроси: 1/ „Спазил ли е СГС указанията, дадени в ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, т. е. извършил ли е глобална преценка на нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок и направил ли е глобална преценка на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, с оглед на многобройните данни за нарушения на процесуалния закон от началото на делото до крайния съдебен акт, както от страна на Административен съд – Пловдив, така и от страна на Върховния административен съд?“ – сочи се противоречие с приетото в ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС и решение № 30 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г.о. на ВКС; 2/ „Изпълнил ли е точно и правилно въззивният съд разрешението, дадено в ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, като избирателно е посочил само едно процесуално нарушение, водещо до нарушаване на разумния срок, а е изключил множеството други нарушения /някои от които много по-фрапантни/ от цитираното от СГС и които нарушения в своята съвкупност водят до абсолютно недопустим срок за разглеждане на дело /5 г., 3 м. и 30 дни/, касаещо трудови права, още повече, че това производство е двуинстанционно в случая, а не – триинстанционно?“ – поддържа се отново противоречие с ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС, както и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 3/ „Правилен ли е изводът на решаващия съд, че в настоящия случай не е налице отговорност за репариране на вредите от страна на ВАС, тъй като не била установена пасивна солидарна отговорност по отношение на този ответник?“ – касаторът се позовава на приетото в решение № 76 от 11.04.2016 г. по гр. д. № 5721/2015 г. на III г.о. на ВКС; 4/ „Съобразил ли се е СГС с указанията, дадени в т. II от ППВС № 4/1968 г. и други решения на ВКС относно правото на справедливо обезщетение на основание чл. 52 ЗЗД?“ – сочи се противоречие с приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г. Ответната страна по жалбата Върховен административен съд, чрез юрк. В. Х., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. Отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил и от Административен съд – Пловдив, чрез процесуалния му представител А. Р., с който се поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Прокуратурата на Република България като контролираща страна не взема становище по жалбата в срока за отговор. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че ищецът е предявил иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за сумата от 10 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, а именно на: адм. дело № 1035/2009 г. по описа на Административен съд – Пловдив; адм. дело № 234/2010 г. по описа на Върховен административен съд; адм. дело № 2164/2010 г. по описа на Административен съд – Пловдив и адм. дело № С-20/2013 г. по описа на Върховен административен съд. Счел е за установено от фактическа страна и това, че производството по адм. дело № 1035/2009 г. пред Административен съд – Пловдив е образувано по жалба на И. И. от 09.06.2009 г., с която се иска отмяна на Заповед на командира на отделение 44220 за прекратяване изпълнението на военната служба на ищеца, като същият е зачислен към мобилизационния резерв; че решението по делото е постановено на 06.10.2009 г., т. е. четири месеца след подаването на жалбата; че впоследствие решението на първоинстанционния съд е отменено с Решение 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на съда; че пред Административен съд – Пловдив е образувано адм. № 2164/2010 г., приключило с Решение от 30.01.2013 г., който акт е отменен с Решение № 87/28.08.2014 г. по адм. д. № С-20/2013 г. на ВАС, с което е приключило окончателно производството. При тези данни е счел като единствено нарушение на Конвенцията непроизнасянето по молбата на ищеца за предоставяне на правна помощ по реда на чл. 95 ГПК от страна на Административен съд – Пловдив по адм. д. № 1035/2009 г. Намерил е, че именно поради тези мотиви съдебният състав на ВАС е отменил първоинстанционното решение и е върнал делото за ново разглеждане с Решение № 11563/08.10.2010 г. по адм. д. № 234/2010 г. на ВАС. Обосновал е извод, че е налице забавяне на съдебното производство по вина на Административен съд – Пловдив за периода от подаването на молбата 09.06.2009г. до отмяната на първоинстанционното решение – 08.10.2010 г. Изложил е съображения, че впоследствие производството е продължило, като са уважени и разгледани доказателствените искания на страните, съответно събран е релевантният за спора доказателствен материал, установяващ спорните факти, въз основа на които съдът е постановил окончателен съдебен акт. Съдът е изложил принципни съображения за същността на иска по чл. 2б ЗОДОВ, като е акцентирал и на постановките на ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС. Липсват фактически изводи за това каква е общата продължителност на производството от образуването му пред първостепенния съд до окончателния съдебен акт, какво е било процесуалното поведение на всеки от ответниците, както и на ищеца, има ли и какви неимуществени вреди, търпени от ищеца, резултат от забавеното производство. Посочил, че обезщетение по чл. 52 ЗЗД, към който препраща пар. 1 от ЗР на ЗОДОВ, се определя по справедливост, съобразно критериите, установени с ППВС № 4/1968 г. на ВС на РБ, и те са: 1) обема, характера и тежестта на уврежданията, 2) интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, 3) както и негативните физически и психологически последици за увреденото лице. Изложил е допълнителни съображения, че за да възникне притезанието за обезвреда, то следва на първо място да се установи причинена с деянието вреда; че съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД границите на отговорността се простират до размера на реално настъпилите вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, т. е. които са в пряко-причинно следствена връзка със съответното действие и/или бездействие; че на репариране подлежат вредите, които представляват адекватна, предвидима и закономерна с оглед конкретните обстоятелства последица от деянието. При тези съображения, въззивният съд намерил, че справедливото обезщетение възлиза на сумата от 500 лв., който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост, при съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот, тъй като е съответно и справедливо на периода на забавяне на разглеждане на делото, който е изчислил на една година и четири месеца – от 09.06.2009 г. до отмяната на първоинстанционното решение – 08.10.2010 г. и връщането на делото на друг състав на административния съд. Намерил е, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над така установения размер на обезщетението до уважения такъв от 5 000 лева спрямо ответника – Административен съд – Пловдив. По отношение на ответника – Върховен административен съд, е застъпил становището, че решението следва да бъде изцяло отменено, тъй като не е установил твърдяната от ищеца пасивна солидарна отговорност за репариране на вредите, както и осъществяването на фактите във въведения по делото правопораждащ фактически състав на притезанието. Съобразил е, че солидарната отговорност възниква по силата на закона или ако е изрично уговорена между страните, а в процесния случай не е установил нито една от посочените хипотези. Приел е, че не се установява с действията си Върховният административен съд да е осъществил нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в останалата обжалвана част, досежно отхвърлянето на претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението, но не е изложил никакви мотиви в тази насока. Съставът на Върховния касационен съд намира, че част от въпросите на касатора, съставляват частен случай на по-общо формулирани питания в изложението, които обобщено се свеждат до уточнените от съда въпроси: кои са релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; за задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“; длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата; как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД Тези въпроси съставляват общо основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото всички те са включени в предмета на спора и са от значение за постановения резултат, като се установява противоречие с част от посочената от касатора съдебна практика, обективирана и в цитираните от касатора ТР № 1/2023 г. по тълк. д. № 1/2022 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 4/1968 г. относно тълкуването на чл. 2б ЗОДОВ - кои са релевантните обстоятелства при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок; по тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – следва ли въззивният съд да обсъди релеватните за въззивното производство обстоятелства, доводи и възражения на страните и по тълкуване на чл. 236, ал. 2, вр. чл. 269 ГПК – за необходимото съдържание на въззивното решение. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,