Определение № 1815 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 723/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. К. Токлуджанова, със съдебен адрес в [населено място], действаща чрез процесуален представител адвокат С. Н., срещу въззивно решение № 5532 от 11.10.2024 г. по в.гр.д. № 12917/2023 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, III-Б въззивен състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 942 от 17.02.2025 г. по същото дело, с което се отменя решение № 20033139 от 29.04.2022 г. по гр.д. № 58752/2020 г. на Софийски районен съд в частта, с която по предявения от А. К. Токлуджанова срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ съдът е осъдил ответника да заплати на ищцата сума за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 17.11.2018 г. за разликата над сумата от 4000 лева по главницата до уважения размер от 6400 лева, като вместо това се отхвърля предявеният от А. К. Токлуджанова срещу ЗК „Лев Инс“ АД иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за разликата над 4000 лева до уважения размер от 6400 лева по главницата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени от ищцата болки, страдания и стрес вследствие на ПТП, настъпило на 17.11.2018 г. в [населено място], ведно със законната лихва от датата на ПТП до окончателното плащане и се потвърждава решение № 20033139 от 29.04.2022 г. по гр.д. № 58752/2020 г. на Софийски районен съд в частта му, с която така предявеният иск по чл. 432, ал.1 КЗ е отхвърлен за сумата над 6400 лв. по главницата до пълния предявен размер от 8000 лв. В касационната жалба се сочи, че въззивният съдебен акт се атакува в частта, с която искът по чл. 432, ал.1 КЗ, предявен за сумата от 8000 лв., е частично отхвърлен за 4000 лв. Излагат се оплаквания, че въззивното решение в отхвърлената част на иска е постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, и е необосновано. Моли се за отмяна в атакуваната му част, като се постанови друго решение, с което да бъде уважен искът до пълния предявен размер от 8000 лв., ведно със законната лихва от 17.11.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, като бъдат присъдени и направените пред трите съдебни инстанции разноски. Твърди се, че въззивният съд грубо е нарушил принципа на справедливостта и чл. 52 ЗЗД, както и чл. 51, ал.2 ЗЗД. Оспорва се присъдения размер на застрахователното обезщетение като крайно несправедлив и неадекватен да компенсира търпените от страна на касатора неимуществени вреди. С оглед критерия за справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, се излагат съображения, че въззивният съд е възприел в недостатъчна степен претърпените и търпими от касатора действителни неимуществени вреди, страдания и неудобства във времеви аспект и продължителността им. По отношение на извода за съпричиняване по реда на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се изтъква, че той не може да почива на предположения, какъвто според касатора е конкретният случай, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалото лице, с които то обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е формулиран конкретен правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а се излагат подробно правни аргументи по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, свързани с правилността на атакувания съдебен акт, до голяма степен приповтарящи оплакванията в касационната жалба. Общо се наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Сочи се противоречие на атакувания съдебен акт с т. 11 от ППВС №4/1968 г. Ответникът по касация в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски градски съд е счел за спорни във въззивното производство въпросите относно наличието на съпричиняване от страна на ищцата на вредните последици за здравето, настъпили вследствие на процесното ПТП, както и относно размера на справедливото обезщетение за претърпените вреди. Съдът е изтъкнал, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят установените от СМЕ и от свидетелските показания претърпени от ищеца физически и психически болки и страдания, техните интензитет и продължителност, възстановителния период, възможността за пълно оздравяване, възрастта и общото здравословно състояние на пострадалия. За конкретния случай Софийски градски съд е отбелязал, че в резултат на процесното ПТП ищцата е получила контузия на лумбо-сакралната област и контузия на коляното. Съдът се е позовал на заключението на вещото лице, съгласно което контузиите са травматични увреждания с благоприятен ход на развитие дори и без медикаментозно лечение, като в процесния случай при спазване на предписания режим на лечение болките на ищцата следва да отшумят в рамките на 10 дни. Въззивният съд е отбелязал, че при определен от вещото лице период на възстановяване от 10 дни, житейски оправдано е да бъде прието, че в конкретния случай възстановяването на ищцата е протекло по-продължително време, но в рамките на 1-месечен период, какъвто и възстановителен период е бил възприет от въззивния съд като релевантен при определяне размера на справедливото обезщетение. В тази връзка въззивният съд не е споделил извода на Софийски районен съд, че относно продължителността на възстановителния период следва да се вземат предвид показанията на съпруга на ищцата, който е посочил, че периодът за възстановяване е продължил два месеца. Въззивният съд е посочил още, че при определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД е взел предвид претърпените от ищцата болки и страдания от процесния инцидент през възстановителния период от един месец, както и негативните психически преживявания на ищцата, вследствие на процесното ПТП, претърпените уплаха и стрес от преживения инцидент, както и обстоятелството, че ищцата изпитва лек страх при возене в лек автомобил. Въззивният съд е приел, че при определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД не следва да се разглеждат твърденията на ищцата за претърпени от нея неимуществени вреди, изразяващи се в провеждането на рехабилитация за възстановяване движението на крака, преживян посттравматичен стрес, това, че ищцата се затворила в себе си, не можела да се адаптира към заобикалящата я среда, доколкото посочените обстоятелства са били заявени за пръв път с депозираната от ищцата насрещна въззивна жалба. Предвид гореизложеното относно причинените болки и страдания и неудобства от битов характер от процесното ПТП, както и с оглед възрастта на ищцата към момента на увреждането - 48 г., социално-икономическите условия на живот в страната към момента на ПТП (2018 г.) и лимита на застрахователната отговорност, въззивният съд е определил сумата от 5000 лв. за справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за доказаните по делото болки и страдания и възстановителен период в рамките на 1 месец. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищцата за необоснованост на първоинстанционното решение в частта, с която се приема за основателно възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищцата поради непоставен обезопасителен колан. Съдът е изтъкнал, че непоставяйки предпазен колан, ищцата е нарушила разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, като по този начин е допринесла за настъпване на част от процесните травматични увреждания. В мотивите на съда е отчетено, че в резултат на процесното ПТП същата е получила две травматични увреждания - на кръста и на лявото коляно, като съдът подчертава, че при поставен предпазен колан същата е нямало да получи увреждания на кръста – обстоятелство, еднозначно установено от заключението на изслушаната по делото в първата инстанция СМЕ. Предвид изложеното въззивният съд е приел, че размерът на доказаното съпричиняване от страна на ищцата на вредоносния резултат правилно е бил определен от районния съд на 20 %. При така възприетия от въззивния съд размер на справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на сумата от 5000 лв., както и съпричиняването на вредоносния резултат от страна на ищцата в размер на 20 %, въззивният съд е направил извода, че предявеният иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е основателен до размера от 4000 лв., като за разликата над 4000 лв. до уважения размер от 6400 лв. същият следва да бъде отхвърлен. Така аргументиран, Софийски градски съд е заключил, че атакуваното решение на Софийски районен съд следва да бъде отменено в частта, с която искът на ищцата е бил уважен за разликата над 4000 лв. до размера от 6400 лв. и в тази му част искът следва да бъде отхвърлен, а в останалата му, отхвърлителна част за сумата над този размер до общо предявения от 8000 лв. по главницата, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. С оглед на това че, както се посочи и по-горе в настоящите мотиви, в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът не е формулирал конкретен правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК в изяснения непосредствено по-горе смисъл, съобразно разрешенията в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а изложените от него аргументи съставляват по своята същност доводи за неправилност на обжалваното решение, относими към основанията по чл. 281, т. 3 ГПК за евентуалното му касиране, които обаче не са относими към наличието на основания за допускане на касационно обжалване, то и такова обжалване не следва да бъде допуснато на заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството по чл. 288 от ГПК, а ответникът по касация не претендира такива. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение