Определение № 2618 от 11.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 772/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни по спора – ищцата И. Х. Ф. и ответника Застрахователно дружество “АСИГУРАРЕА РОМАНЕСКА АСИРОМ ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП”, против решение № 1289/16.11.2023 г. по в.гр.д. № 1003/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 2 граждански състав, в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение № 2636/03.11.2022 г. по гр.д. № 7801/2020 г. на Софийски градски съд, 11 състав, е осъден ответникът да заплати на ищцата на основание § 6, 535, ал. 1 от Закон V от 2013 г. на Гражданския кодекс на Република Унгария сумата от 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на пътно-транспортно произшествие на 15.02.2017 г. в Република Унгария, ведно със законна лихва от 10.06.2019 г. до окончателното й плащане, като е отхвърлена частично заявената претенция за горницата за главница до обжалвания пред касационната инстанция размер от 200 000 лева.

Решението в останалата част не е обжалвано и е влязло в сила.

С касационната жалба на ищцата И. Х. Ф. против решението на САС в обжалваната отхвърлителна част са въведени оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Поддържа се, че САС неправилно е приложил материалния закон и в разрез с процесуалния такъв неправилно е ценил част от доказателствата и доводите на страните по делото, и не е разгледал в нужната пълнота аргументите на ищцата за основателност на претенциите, изложени в исковата молба, в проведените открити съдебни заседания и въззивната жалба. Релевира се, че въззивната инстанция не е преценила правилно претърпените болки, страдания, емоционални, физически и психически сътресения от пострадалата, специфичните обстоятелства, които имат значение при определяне размера на претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и тяхната продължителност и интензитет. Добавя се, че решаващият състав не е съобразил разпоредбата на чл. 12, б. “г” от Правилника на службата за финансов надзор № 39/2016 относно застраховките на автомобили в Румъния за телесни увреждания и смърт, приложима в настоящия случай - за неимуществени вреди, настъпили при едно и също произшествие, независимо от броя на пострадалите лица, след 01.01.2017 г., границата на обезщетението се определя в размер от 1.220.000 евро. Счита се, че въззивният съд не е взел предвид и нарастващия инфлационен процент в ЕС, за който официална информация се предоставя и от Националния статистически институт на Република България, който към настоящия момент е 20 %. Обобщава се, че в обжалвания акт САС неправилно е приложил чл. 52 ЗЗД, като не е съобразил конкретните обстоятелства, съотнесени към критерия за справедливост и не е спазил в цялост съдържащите се в ППВС 4/68 г. и ППВС 17/63 г. указания и се е отклонил от задължителната практика по приложението на цитираната разпоредба, като е присъдил несправедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 150 000 лева, като касаторът ищец счита, че справедлив размер е 200 000 лева. Изразява се несъгласие с извода на въззивната инстанция за наличие на съпричиняване от пострадалата на вредоносния резултат, доколкото неправилно е приложена разпоредбата на §21, ал.9, б. “е” от Правилата за движение по пътищата в Унгария, съобразно която на пешеходците е забранено да се движат на автомагистрала (включително аварийна лента и банкет) и да ги пресичат. Подчертава се, че единствено фактът, че ищцата се е намирала след ПТП на пътната лента, тъй като се е опитвала да спаси живота си, като напусне катастрофиралия лек автомобил, не може да бъде прието изначално като предпоставка за съпричиняване на вредоносния резултат. Пояснява се, че житейски нелогично е след настъпване на ПТП на автомагистрала да останеш в засегнатия автомобил, предвид огромната опасност същият да бъде ударен от друго превозно средство, както и се е случило, да се запали и др. предполагаеми и опасни за живота събития, поради което обстоятелството къде се е намирала пострадалата по време на настъпване на процесното ПТП, не следва да се разглежда и цени изолирано и самостоятелно, а съвкупно с всички останали обстоятелства от създалата се сложна фактическа обстановка. Допълва се, че в случая не се касае за свободно придвижване по автомагистралата - разходка или друго противоправно действие, а за животоспасяващо евакуиране от катастрофирало МПС, целящо в спешен порядък да се напусне не само пътната лента, но и пътното платно на автомагистралата, като ищцата е била поставена в тези екстремни условия от виновните за ПТП водачи. Отбелязва се, че по спорния въпрос за съпричиняването от страна на ищцата, макар и да се изследва унгарската разпоредба на §21, ал.9, б. “е” от Правилата за движение по пътищата в Унгария, то тя е аналогична с тази на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което и се сочи, че следва да се вземе предвид задължителната съдебна практика, обективирана в т. 7 от ППВС № 17/1963 г. Акцентира се, че приносът на пострадалата следва да бъде доказан по категоричен начин от страната, която е направила възражението, което в случая не е сторено, и възражението на ответника следва да бъде оставено без уважение. Претендира се да бъде присъдено на ищцата допълнително обезщетение от още 100 000 лева, ведно със законната лихва, както и разноските пред всички съдебни инстанции.

Искането за допуск до касация на решението се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Длъжен ли е съдът да търси “точен паричен еквивалент” на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?”.

2. “Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно /занижено/ с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?”.

По така формулираните два въпроса се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на касационната инстанция – т. 2 от ППВС № 4/1968 г., както и формираната такава - решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. №795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 95/24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 154/30.10.2012 г. по т.д. № 807/2011 г., II т.о., решение № 142/15.10.2015 г. по т.д. № 2766/2014 г. на ВКС, I т.о.

3. “Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?”.

Релевира се, че по това питане е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на касацията – ППВС № 4/1968 г., както и константната такава - решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. №795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о.

4. “Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми съобразно нарастваща инфлация в страната?”.

5. “Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?”.

Посочва се, че по тези два въпроса е налице основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК поради несъответствие на даденото от въззивната инстанция разрешение с формираната практика на касационната инстанция – решение № 1/27.03.2012 г. по гр.д. № 1106/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 196/12.07.2011 г. по гр.д. № 1724/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 526/03.02.2012 г. по гр.д. № 681/2010 г. на ВКС, IV г.о. Относно въпроса за момента, от който се дължи законната лихва върху обезщетението за обезвреда, се релевира практиката на ВКС, намерила израз в решение № 676/18.01.2011 г. по гр.д. № 1707/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 390/08.01.2013 г. по гр.д. № 920/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 9/07.03.2011 г. по гр.д. № 406/2010 г. на ВКС, I т.о., решение № 431/ 20.12.2011 г. по гр.д. № 455/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 356/23.01.2014 г. по гр.д. № 3041/2013 г. на ВКС, III г.о.

6. “Кои са предпоставките на разпоредбата на §21, ал.9, б. “е” от Правилата за движение по пътищата в Република Унгария, съобразно която на пешеходците е забранено да се движат на автомагистрала /включително аварийна лента и банкет/, включително и да ги пресичат, за намаляване на претендираното с иска с правно основание § 6, 535, ал.1 от Закон V от 2013 г. на Гражданския кодекс на Република Унгария и чл. 3 от Спешната правителствена наредба № 54/2016 г. (отм.)? Необходимо ли е приносът на пострадалия да бъде доказан при пълно и главно доказване от страната, която го е въвела?”.

7. “Следва ли да се приложи разпоредбата на §21, ал.9, б. “е” от Правилата за движение по пътищата в Република Унгария, въпреки че поведението на пострадалото лице е било свързано с животоспасяващо действие - излизане от катастрофирало МПС на автомагистрала, свързано с напускане от участъка от ПТП?”.

По шестия и седмия въпрос се счита, че макар да се тълкува унгарското право, горецитираната норма е аналогична на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, по приложението на която има формирана практика на касационната инстанция. Поради това се поддържа отклонение на въззивното решение от задължителната такава - т. 7 от ППВС № 17/1963 г., както и константната, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС II т.о., решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. № 525/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на II т. о., решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на ВКС, I т.о. и решение № 54/22.05.2012 г. по т.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.

8. “Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи на страните?”.

9. “Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?”.

По отношение на осмия и деветия въпрос се излагат доводи за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е налице противоречие с практиката на ВКС – решение № 331/04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение № 36/24.03.2014 г. по т.д. № 2366/2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.05.2011г. по гр.д. № 421/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС.

Сочи се, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

Подадена е и касационна жалба от ответника “АСИГУРАРЕА РОМАНЕСКА АСИРОМ ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” срещу въззивното решение в уважителната част, като се въвеждат оплаквания неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Релевира се, че съдът неправилно е приел, че са налице предпоставките, пораждащи отговорността на ответното дружество да обезщети ищцата, и е уважил иска до размера от 100 000 лева. Оспорва извода на САС, че във въззивното производство страните не спорят по фактите, които пораждат вземането на ищцата – предмет на предявения иск за поправяне на причинените й неимуществени вреди. Според касатора ответник, това заключение е направено в грубо нарушение със закона, тъй като твърденията на ищцата са надлежно оспорени от ответника и пред двете инстанции и не е установено при пълно и главно доказване, че е извършен от застрахования водач деликт, който да е в причинна връзка с претърпените от нея увреждания. Обосновава се, че като е приел тези факти за безспорни съдът е нарушил принципа на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, ответникът не е получил гарантираната от закона възможност да бъдат обсъдени доводите му за отхвърляне на ищцовата претенция. Прави се оплакване, че с обжалваното решение въззивният съд неправилно е приложил българското право, т.е. нормата на чл. 52 ЗЗД в нарушение на чл. 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (“Рим II”) и в резултат на това е определил прекомерно обезщетение в размер на 150 000 лева. Подчертава се, че от събраните по делото доказателства се установи, че настъпването на телесните увреждания на ищцата се дължи преимуществено на нейното поведение, но съдът в нарушение на закона не е отдал необходимата тежест на установените факти и е приел твърде нисък процент на приноса. Пояснява се, че по делото е безспорно, че когато е получила травмите си, ищцата И. Ф. е напуснала превозното средство, в което е пътувала до мястото на ПТП, и се е намирала на пътното платно на автомагистрала с интензивно движение и при намалена видимост, дължаща се на гъста мъгла. Изтъква се, че въззивната инстанция не е взела предвид отговорите на вещото лице - медик, съгласно които ищцата не би получила толкова тежки увреждания (напр. установените счупване на долни крайници, седалищна кост и др.), ако бе останала в товарния автомобил, с който е пътувала. Обобщава се, че в нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 236, ал. 2 ГПК, разгледаните доводи и доказателства не са обсъдени от въззивния съд, като при тяхното надлежно обсъждане решаващият състав би следвало да определи значително по-висок процент на принос. Прави се искане да бъде отменено обжалваното решение в осъдителната част и да бъдат отхвърлени предявените искове като неоснователни, евентуално да бъде намалено присъденото обезщетение поради приноса на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат, както и да бъдат присъдени на ответника направените разноски пред трите инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира да бъде допуснато до касация решението на САС в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и съответно т.2 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Относно определянето на приложимото материално право по правни спорове с предмет вземания, произтичащи от непозволено увреждане съгласно чл. 4 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (“Рим II”)”.

По така формулирания въпрос се твърди, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие на обжалваното решение с практиката на ВКС – решение № 60078/01.12.2021 г. по т.д. № 459/2020 г. на ВКС, ТК, I т.о., както и по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 2 ГПК поради противоречие с актовете на СЕС – решение от 10.12.2015 г. по дело C-350/14, решение от 17.05.2023 г. по дело C-264/22 и решение от 15.12.2022 г. по дело C-577/21.

2. Питане “относно задължението на съда да се произнася само по въведените от страните твърдения и възражения с оглед принципа на диспозитивното начало, уреден в чл. 6, ал. 2 ГПК”.

По този въпрос се релевира наличие на отклонение на въззивния съдебен акт от практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 50250/17.01.2023 г. по гр.д. № 667/2012 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 292/16.10.2018 г. по т.д. № 3148/2017 г. на ВКС, II т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

3. “Относно задълженията на страните да докажат релевантните за спора факти при осъществяване на главно и насрещно доказване, а именно: изискването за несъмненост на изводите за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт при главното доказване и създаването на вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства като достатъчна предпоставка за успешно насрещно доказване”.

Счита се, че по това питане е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на решението с практиката на касацията - решение № 226/12.07.2011 г. по гр.д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г.о., и решение № 91/05.07.2019 г. по гр.д. № 4243/2018 г. на ВКС, II г.о.

4. “Относно причинно-следствената връзка между поведението на пострадалото лице и вредоносния резултат, като основание за намаляването на обезщетението и дължимото от съда изследване на поведението на участниците в произшествието, включително определяне на основния фактор за настъпването на вредите”.

По този въпрос се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС - решение № 98/29.06.2016 г. по т.д. № 1499/2015 г. на ВКС, I т.о., и решение № 41/26.04.2017 г. по т.д. № 3133/2015 г. на ВКС, I т.о.

5. “Относно задължението на съда на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да обсъди всички доказателства, оплаквания, доводи и възражения на страните, като даде отговор на доводите, съдържащи се във въззивната жалба”.

По така заявеното питане се сочи, че е налице предпоставката по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивното решение противоречи на практиката на касационната инстанция - решение № 63/28.06.2019 г. по гр.д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г.о., решение № 151/30.07. 2019 г. по гр.д. № 3044/2018 г. на ВКС, III г.о., решение № 548/06.12.2010 г. по гр.д. № 1119/2009 г., III г.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр.д. № 241/2011 г., I г.о., решение № 34/22.02.2012 г. по гр.д. № 652/2011 г., II г.о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните възразява по основателността на искането за достъп до касация на насрещната страна и оспорва жалбата й като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са редовни – подадени са от легитимирано лице, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в срока по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени и потвърди частично въззивното решение в обжалваната част, е приел, че първоинстанционното производство е образувано по иск с правно основание пар.6, 535, ал.1 от Закон V от 2013 г. на Гражданския кодекс на Република Унгария за поправяне на вреди от деликт, предявен от пострадалата И. Х. Ф. срещу Застрахователно дружество “АСИГУРАРЕА РОМАНЕСКА АСИРОМ ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП” за обезщетяване на претърпените от ищцата неимуществени вреди, получени при ПТП, настъпило на 15.02.2017 г. в Република Унгария, на автомагистрала М43, в дясното платно за движение при 55+800 км, вследствие на противоправното поведение на застрахования при ответника по застраховка “Гражданска отговорност” водач на автобус “Скания” с рег. № В 114 DNV - Г. Й., ведно със законна лихва от 10.06.2019 г. до окончателното плащане. Преценил е, че пред въззивната инстанция страните не спорят по фактите, които пораждат вземането на ищцата, предмет на предявения иск за поправяне на причинените й неимуществени вреди, а именно, че на горепосочената дата по автомагистралата в дясното платно за движение при км. 57+700, около 1.5 км преди границата с Република Румъния, поради затруднена пропускателност на граничния пункт на АМ при Чанадпалота, в аварийната лента в продължение на един километър се е образувала колона от автомобили; времето било мъгливо, с намалена видимост от около 50 м, асфалтът бил влажен; описани са действията на автомобили, движещи се преди “Фолксваген Кравел”, с български рег. [рег.номер на МПС], в който като пътник се намирала пострадалата ищца. Същият се движел със скорост около 111 км/ч в бързата лява лента, водачът му предприел спиране, но успял само леко да се отклони вдясно и се ударил с предна лява част в задния десен ъгъл на спрелия “Мерцедес Спринтер”. Последвало протриване по дясната част на това моторно превозно средство и последващ удар в задна лява част на полуремарке “Рикое”, теглено от влекача “Скания”. След сблъсъка ищцата Ф. излязла от превозното средство. В същото време туристически автобус “Скания Бениа” с рег. № B114DNV, управляван от застрахования при ответника по застраховка “Гражданска отговорност” водач - Г. Йорданке, се движел в лява бърза лента със скорост от 98 км/ч. Виждайки групата спрени в безпорядък автомобили, водачът също реагирал със спиране и предприел завиване надясно, в процеса на която маневра първо се ударил с предна лява част в задната дясна част на вече увредения “Фолксваген Кравел” с рег. [рег.номер на МПС], след това ударил с предната си лява част задна част на вече увредения “Мерцедес Спринтер” и накрая се ударил в спрялата в аварийната лента седлова композиция “Мерцедес Актрос”, като я притиснал в мантинелата от дясната страна. Между описаните удари автобусът е блъснал и ищцата, която била излязла от автомобила и се намирала на магистралата, съгласно заключението на комплексната авто-техническа и медицинска експертиза, в резултат на който сблъсък са й причинени травми на тялото и крайниците. Апелативният съд е намерил, че видът, броят, характерът и тежестта на получените увреждания, както и неотстранимите последици от тях, са изяснени от приетите заключения на съдебно-медицинската експертиза, авто-техническата експертиза, комплексната и съдебно-психологичната експертиза, а относно интензитета, продъжителността и степента на търпените болки и страдания са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Айсиел М., снаха на ищцата, която в показанията си подробно излага своите наблюдения за болките, които е търпяла и търпи свекърва й, за грижите, които са положили и полагат с мъжа и към момента за нея, както и продължителния период на възстановяването й. Сочи, че и към момента свекърва не се е възстановила – ходи с две патерици, а при изкачване на стълби и при качване в кола има нужда от чужда помощ, поради това, че не може да си сгъва крака си. Посочено е, че образуваното срещу застрахования водач Г. Й. наказателно преследване е прекратено с решение № 06000/47-209/2017 г. на Полицейското управление на област Чонгард, дирекция “Полиция”, отдел “Пътна полиция”, поради смърт на дееца, като в мотивите му е прието, че пострадалите пътнички от микробус “Фолксваген”, вкл. ищцата, са получили своите увреждания извън него, на пътното платно.

Решаващият състав е преценил, че при тези данни спорен от правна страна е въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди на ищцата, както и този за съпричиняването на вредоносния резултат от нейна страна. За да определи размера на дължимото се обезщетение за неимуществените вреди на ищцата, е съобразил възрастта й към датата на произшествието – 51 години; получените по вид и брой травми, а именно: счупване на кръстната кост в ляво; счупване на лява седалищна кост; счупване на двете срамни кости; счупване на лявата лопатка; контузия на левия бял дроб с плеврален излив– хемоторакс в ляво; счупване на III, IV,V,VI,VII леви ребра, счупване на Х-то и ХІ-то ребро в дясно; тромбоза на дълбоките вени на ляво бедро; хемоторакс в лява гръдна половина; обстоятелството, че част от травмите са довели до разстройство на здравето временно опасно за живота – конкузията на белия дроб, двата хемоторакса и тромбозата, а други - до трайно затруднение движението на пострадалите крайници. Отчетени са проведеното оперативно лечение, възстановяването с помощни средства след изписване от болницата, както и състоянието на ищцата при извършения на 22.07.2021 г. личен преглед, установяващ продължаващи болки в лявата страна, ограничение на движението – накуцваща походка вляво и ограничен обем в движението на лява тазобедрена става (трайно), останали белези. Въззивният съд е преценил и промяната в начина на живот при ищцата в резултат на изживяното стресогенно събитие, настъпилата емоционална лабилност, неосъзната тревожност, изострена чувствителност, в резултат на лишаването и от възможност за активен, самостоятелен и пълноценен живот, неудобството от зависимостта от грижите на близките й. Намерил е, че посочените обстоятелства са обсъдени, но не са съобразени изцяло от първостепенния съд, който по този начин при постановяване на обжалваното решение е допуснал отклонение от указаните в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС критерии. Вземайки предвид последните, както и установените по делото факти поединично и в тяхната цялостна взаимовръзка, които в конкретния случай имат значение за удовлетворяване на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и икономическата конюнктура към момента на произшествието, а така също и практиката на съдилищата в подобни случаи, решаващият състав на САС е определил справедлив паричен еквивалент по смисъла на чл. 52 ЗЗД на претърпените от ищцата неимуществени вреди, който да е в състояние да ги репарира с оглед принципа за пълна обезвреда по чл. 51, ал. 1 ЗЗД, от 150 000 лева. Досежно наведеното от ответника възражение за съпричиняване въззивната инстанция е възприела за житейски оправдано поведението на И. Ф. като пътник в превозно средство, участващо във верижна катастрофа, да предприеме животоспасяващо излизане от същото. Посочил е, че дори да се приеме, че с това ищцата не е нарушила разпоредбата на §21, ал.9, б. “е” от Правилата за движение по пътищата в Република Унгария, според която на пешеходците е забранено да се движат на автомагистрала (включително аварийна лента и банкет), както и да ги пресичат, то излизайки от автомобила и заставайки на пътя на ударилия я автобус, пострадалата обективно е допринесла за вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като дали това поведение е виновно или не е без значение за наличието на съпричиняване. Обосновал е, че според комплексната медико-автотехническа експертиза, ако ищцата бе останала в автомобила, тя пак би получила увреждания, но по делото не са събрани доказателства те да биха били смъртоносни или по-тежки от получените. Съпоставяйки поведението на делинквента и на пострадалата и преценявайки значението на всяко от тях за настъпване на вредите, апелативният съд е стигнал до извода, че съпричиняването на ищцата следва да бъде определено на 1/3, а обезщетението за неимуществени вреди следва да се редуцира на 100 000 лева.

Настоящият състав намира, че са налице основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

И двете страни поставят процесуалноправен въпрос (осмия – в изложението на ищцата и петия – на ответника), относим към задълженията на въззивния съд да обсъди оплакванията и доводите на страните, както и да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Това питане се явява релевантно и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от всеки от касаторите решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т.о., и др.), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните с оглед оплакванията във въззивната жалба и отговора към нея. Наличието на така формираната практика на касацията, която не се твърди и обосновава да се нуждае от осъвременяване, изключва соченото от касатора ищец основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва обаче да бъде проверено съответствието със същата на въззивното решение в обжалваната част по процесуалния въпрос, уточнен с оглед правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: “При формиране на правните си изводи при решаване на спора длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, както и да даде отговор на оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба?”. Поради горното се обосновава наличие на поддържаното от всеки от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставеният от ответника първи въпрос, касаещ определяне на приложимото към спора материално право, е правен и от значение правилното решаване на делото. Питането е обусловило решаващите изводи на въззивната инстанция и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. След 11.01.2009 г. - началната дата на прилагане на Регламент (ЕО) № 864/2007 (“Рим II”), приложимото материално право при случаи на непозволено увреждане с международен елемент се определя по предвидените в него правила, в частност чл. 4, пар. 1 от същия. В тази насока е налице практика на СЕС, посочена от касатора, както и служебно известна на настоящия състав – Решение от 05.09.2024 г. по дело С-86/23 на СЕС, съответно цитираната от касатора практика на касационната инстанция и служебно известната такава – решение № 50174/20.03.2023 г. по т.д. № 2137/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 50116/07.10.2022 г. по т.д. № 2366/2021 г. на ВКС, ТК, II т.о. Поради горното следва да бъде преценено дали е налице отклонение от същата на даденото от въззивния съд разрешение по въпроса “относно определянето на приложимото материално право по правни спорове с предмет вземания, произтичащи от непозволено увреждане съгласно чл. 4 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (“Рим II”)”. Налице са допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС и съответно т. 2, предл. 2 от същата разпоредба поради противоречие с актове на СЕС, за допуск до касация на въззивното решение в обжалваната част.

Поради допускане на касационен контрол по така формулираните въпроси не се обсъждат останалите питания, поставени от касаторите. Съобразно релевираните в касационните жалби оплаквания, останалите относими въпроси ще бъдат разгледани в решението по делото.

Касаторът И. Х. Ф. е освободена изцяло от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи от касатора ответник, за което следва да му бъдат дадени указания.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,