Определение № 118 от 17.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3012/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на М. Д. К. чрез адв. К. и на М. Н. С. – лично и като едноличен търговец с фирма „Магик – Магдалена Стоянова“ с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Г. против решение № 36/22.03.2021 г. по гр. д. № 307/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответникът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], район „Лозенец“, Експо 2000, [улица] чрез ст. юрк. Т. е подало писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 296/31.07.2020 г. по гр. д. № 692/2019 г. на Окръжен съд – Русе за обявяване за недействителен на основание чл. 135 ЗЗД по отношение на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД договора за прехвърляне на недвижими имоти срещу задължение за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 181 от 10.10.2014 г. на А. А. – нотариус с рег. 304 на НК и район на действие Районен съд – Русе, с който М. Н. С. – лично и като едноличен търговец с фирма „Магик – Магдалена Стоянова“ с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] (първия ответник по иска) е прехвърлила на М. Д. К. (втория ответник по иска) следните свои недвижими имоти, находящи се в [населено място]: два апартамента в сградата на [улица], на трети етаж, съответно №№ .. и .. – първият със застроена площ от 154. 90 кв. м., заедно с 6. 594 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена тя, а вторият със застроена площ от 116. 90 кв. м., заедно с 5. 175 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена тя; две паркоместа, находящи се в подземния етаж на гореописаната сграда, съответно с №№ .. и .. първото от които с площ от 14. 75 кв. м. заедно с 0. 616 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което тя е изградена, а второто с площ от 14. 70 кв. м. заедно с 0. 615 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което тя е изградена; самостоятелен обект в същата сграда, на трети етаж с предназначение инфраструктурен обект в сграда (по архитектурен проект – открита тераса) с площ 38. 58 кв. м., заедно с 3. 704 % ид. части от общите части на сградата и толкова ид. части от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата срещу задължението на приобретателя за издръжка и гледане на прехвърлителя. С атакуваното решение са присъдени и разноски в полза на ищцовата търговска банка.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че е осъществен фактическия състав на иска по чл. 135 ЗЗД. Установил е твърдяното качество на ищцовата банка на кредитор на длъжника – ответницата М. Н. С. (лично и като ЕТ с посочената по-горе фирма) по договор за инвестиционен банков кредит от 15.09.2010 г., допълнен със сключените към него анекси. Посочил е, че ответницата С. действаща като ЕТ e кредитополучател по съглашението (наред с „Магик“ ООД), а в лично качество е солидарен длъжник по кредита. Неговият размер е 900 000 евро. Кредитът е бил обявен за изцяло предсрочно изискуем от банката на 03.02.2015 г., поради неплащане на 5 поредни погасителни вноски (с падеж на датите, както следва: 25.09.2014 г., 27.10.2014 г., 25.11.2014 г., 29.12.2014 г. и 26.01.2015 г.) в общ размер на 78 459. 54 евро. Установено е, че с атакуваната сделка от 10.10.2014 г. длъжникът М. С. е прехвърлила на втората ответница – нейна племенница (дъщеря на брата на отчуждителката Д. Н. К.) описаните по-горе пет недвижими имоти срещу задължението на приобреталката М. К. за грижи и издръжка на отчуждителката, която си е запазила правото на пожизнено и безвъзмездно ползване на имотите. Прието е, че с тази разпоредителна сделка длъжницата М. С. е намалила имуществото си, което служи за обезпечение на кредиторите й, вкл. ищцовата банка и е налице увреждане на последната. Относно знанието на втория ответник – приобретател на правата по атакувания договор за увреждането инстанцията по същество е намерила при данните по делото то да е доказано. В тази връзка са обсъдени събраните в хода на съдебното дирене пред първата инстанция гласни доказателствени средства. От данните, изнесени в показанията на разпитаните свидетели е установена изключителна голямата степен на близост в отношенията между ответниците – леля и племенница. Последната е живяла от малка с леля си на един етаж, докато баща й (Д. К.), който бил разведен, живеел на горния етаж; племенницата била кръстена на леля си, която помагала в отглеждането й; лелята поела разходите по обучението на своята племенница в страната (гр. Велико Търново) и в чужбина (Англия), водела я на почивки, купувала й подаръци, помагала е в оглеждането на детето на К., която също полагала грижа за леля си и я водела на процедури по повод на получени от последната нервни кризи. Изводът за знание у приобретателя за увреждане на кредитора с извършване на процесната сделка е основан и на анализа на писмените доказателства по делото, при които наред с изключителната близост като роднини между ответниците се установява много тясна бизнес връзка и създадени сериозни търговски отношения с тяхно съвместно участие. Съобразено е и обстоятелството, че покойният баща на ответницата К. се явява солидарен длъжник по банковия кредит, от който произтичат правата на ищеца, поради което, при събраната доказателствена съвкупност по делото е направено съждение, че тя като приобретател по атакувания договор е знаела за наличие на кредитор, чийто интереси се увреждат с отчуждаването от длъжника на процесните недвижими имоти, тъй като се намалява имуществото му, а оттам и възможността за удовлетворение на кредиторовото вземане. По отношение на разпитания пред въззивната инстанция свидетел в обжалваното решение е прието, че същият е допуснат на втората ответница предвид релевираните оплаквания за нарушения при прилагане на процедурата по чл. 47 ГПК от първостепенния съд, довели до назначаване на особени представители на тази страна. Изтъкнато е обаче, че при проверка на това оплакване не е установено отклонение в приложението на горното правило от първата съдебна инстанция и така е обоснован извод, че доказателственото искане е преклудирано, а данните в показанията на въпросния свидетел не следва да се вземат предвид при разрешаване на спора.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът М. К. повдига правни въпроси в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдения, че са значими за изхода по делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за развитието на правото.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства, за които е направено искане по реда на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК от страна – въззивен жалбоподател чрез упълномощен процесуален представител в случаите, в които пред първата инстанция страната е била представлявана от назначен при условията на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител, който е бил в невъзможност да се снабдява с доказателства и да ги заявява своевременно пред съда, поради липсата на какъвто и да е контакт с представляваното лице?“;

„В кои случаи заявеното във въззивното производство искане за събиране на гласни доказателства може да преодолее преклузията на чл. 266, ал. 1 ГПК и могат ли те да бъдат квалифицирани като нови доказателства по см. на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК?“;

„Допустими ли са пред въззивната инстанция доказателства, които не са били събрани от първоинстанционния съд вследствие на допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при уведомяване на страната и при разпределение на доказателствената тежест в процеса?“.

По поставените въпроси се поддържа отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 70/21.04.2015 г. по гр. д. № 5100/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 129/06.03.2017 г. по гр. д. № 4579/2015 г. на ВКС, II г.о., решение № 17/05.02.2018 г. по гр. д. № 1578/2017 г. на ВКС, I г. о. и определение № 45/28.01.2011 г. по т. д. № 564/2010 г. на ВКС, II т. о.

2. „За да се приеме, че третото лице – приобретател по разпоредителната сделка с длъжника е знаело за увреждането на кредитора съгласно чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД длъжен ли е ищецът да установи чрез преки или косвени доказателства поредица от факти, които в своята взаимна връзка да водят до несъмнен извод за наличие на такова знание?“

„Близките отношения между длъжника и третото лице – приобретател задължително ли обосновават наличие на знание за увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД?“

Тук страната сочи противоречие на въззивния съдебен акт с практиката на ВКС, обективирана в решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 672/15.10.2008 г. по т. д. № 299/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ВКС, IV г. о., определение № 544/18.08.2009 г. по т. д. № 287/2009 г. на ВКС, II т. о. и определение № 362/19.04.2018 г. по гр. д. № 5053/2017 г. на ВКС, IV г. о.

По последното питане се твърди наличие и на основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК с доводи, че липсва съдебна практика и то е от значение за развитието на правото.

Другият касационен жалбоподател – М. С., действаща лично и като ЕТ в изложението на основанията за допускане на касационен контрол се позовава на тези по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поставя следните правни въпроси, които счита за обуславящи изхода на делото:

1. „Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, както и да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи, както и дължи ли въззивният съд самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и мотиви за собствените му фактически и правни изводи по съществото на спора?“;

По питането се сочи отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в ППВС № 1/13.07.1953 г. и с разясненията по т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в решение № 69/20.03.2014 г. по гр. д. № 6690/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 157/08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 344/21.09.2012г. по гр. д. № 862/2011г. на ВКС, IV г. о., решение № 127/05.04.2011г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 194/18.06.2013 г. по гр. д. № 1100/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 3/07.05.2020 г. по гр. д. № 1411/2019 г. на ВКС, III г. о.

2. „С какви доказателства – преки или косвени, следва да бъде установено знанието за увреждане на кредитора от страна на третото лице – приобретател по разпоредителната сделка и необходимо ли е тази доказателства да установяват по несъмнен начин наличието на такова знание?“

Страната поддържа, че горният въпрос осъществява предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради противоречието на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 61/01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 672/15.10.2008 г. по т. д. № 299/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 208/15.12.2020 г. по гр. д. № 127/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 13/19.02.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на ВКС, IV г. о.

3. „Дали близките отношения между прехвърлител и приобретател задължително обосновават знание у последния за увреждане на кредитора?“

Въпросът се поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че по него липсва формирана съдебна практика и е от значение за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска и по двете касационни жалби.

По жалбата на М. К..

Първият поставен (основен) въпрос не е релевантен, защото за да допусне разпит на искания от страната свидетел, въззивният съд е приел наличие на хипотезата на чл. 266, ал. 3 ГПК – с оглед оплакванията за процесуални нарушения на първоинстанционния съд при прилагане на правилото по чл. 47 ГПК, довело до назначаване на особени представители на ответницата К. без да са налице предпоставките за това. Този подход на съда в случая сочи, че във въззивното производство се е пристъпило към събиране на доказателства от втората група съгласно чл. 266 ГПК. Първата са доказателства за новооткрити и новонастъпили факти след приключване на съдебното дирене в първата инстанция и доказателства, които са съществували, но страната не е могла да узнае, посочи и представи до приключване на съдебното дирене в първата инстанция, като причините за тази невъзможност трябва да бъдат не само посочени, но и доказани. Това са доказателствата от обхвата на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК и те се определят като нови по смисъла на този текст (когато страната, въпреки, че е положила дължимата грижа за добро водене на делото, обективно не е могла да узнае, да посочи или да представи доказателствата). Питането на страната се отнася към процесуалната дейност на втората инстанция в последната хипотеза, каквато в случая не се е осъществила по делото. Затова то не удовлетворява обща предпоставка за селекция на касационната жалба (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК). Непоставянето на правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение само по себе си е основание за недопускане на касационен контрол без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Освен това, въззивният съд е допуснал исканото доказателствено средство, но е отказал да го цени и да основе на него доказателствените си изводи за знанието на приобретателя по атакуваната възмездна сделка с длъжника за увреждане на кредитора по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.

Вторият и третият от формулираните подвъпроси също не осъществяват общо основание за достъп до касация. Те не са свързани с процесуалните действия на въззивната инстанция по разглеждане и решаване на конкретния спор, а са поставени общо и теоретично (второто питане), респ. произтичат от твърдения за допуснати процесуални нарушения, каквито не са били релевирани с въззивната жалба от страната (нито по повод уведомяването й, нито при разпределение на доказателствената тежест по делото, в каквато насока е третото питане). Липсата на поставен релевантен въпрос с обуславящо значение за спора е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване без да се разглеждат заявените допълнителни и критерии за това. Затова и по тези питания селекция на касационната жалба не може да се осъществи.

Повдигнатият втори (основен) въпрос е значим за изхода по делото, тъй като произтича от решаващите мотиви на въззивния съд за наличие на материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – „знание за увреждането“ у третото лице, което е договаряло с длъжника по процесната сделка. Той удовлетворява общо основание, но не и поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това е така, защото в обжалваното решение е прието, че анализът на цялата доказателствена съвкупност по делото – както гласните доказателствени средства, така и писмените доказателства, събрани по делото сочат на извод за знание у приобретателката, че прехвърлителката (нейна леля) има кредитор и че осъществявайки възмездната сделка с нея намалява имуществото й (на лелята) и така накърнява интересите на банката – кредитор да се удовлетвори за вземането си. Този извод е направен с оглед данните за установените между ответниците по иска изключително близки отношения – както роднински (леля и племенница, които живеели на един етаж, първата издържала втората по време на обучението й в страната и чужбина, купувала й подаръци, водела я на почивки), така и чрез предприети съвместни трайни бизнес начинания, а също и предвид обстоятелството, че покойният баща на приобретателката се явявал солидарен длъжник по същия договор за кредит, от който произтичат правата на ищеца като кредитор на ответницата С. – действаща лично и като ЕТ с посочената фирма. Така посредством множество косвени доказателства в тяхната взаимна връзка, обусловеност и съвкупност решаващият състав е формирал своето несъмнено вътрешно убеждение, че ответницата К. е осъзнавала увреждащия характер на сключената с прехвърлителката - ответницата С., възмездна сделка за ищцовата банка - кредитор. Даденото разрешение от въззивния съд е изцяло съобразено с установената съдебна практика на ВКС, вкл. и на тази, на която страната се позовава. Постановяването на въззивното решение в съответствие с последователната практика на ВКС по приложението на чл. 135, ал.1, изр. 2 ЗЗД изключва приложно поле на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. Затова искането за достъп до касация по него е неоснователно.

Не са обосновани предпоставки в приложно поле на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по поставения тук подвъпрос. Последният не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Дали отношенията между договарящите се страни по атакуваната възмездна сделка, които се определят като близки могат да обосноват еднозначен извод за наличие на субективния елемент по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД е фактически въпрос и се свързва с преценка на доказателства. А тя е различна във всеки отделен случай с оглед неговата конкретика. Съгласно мотивите към указанията, дадени с т. 1 от горецитирания тълкувателен акт не е релевантен правен въпрос този, който е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба (чл. 290, ал. 1 ГПК). Затова, поради отсъствие на общо основание и по това питане касационен контрол не може да се допусне.

Липсва основание за селектиране на касационната жалба и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения последен подвъпрос от жалбопадателката К..

Той се повдига и по искането на страната за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. На първо място, всяко едно от допълнителните основания е самостоятелен фактически състав, поради което е недопустимо един и същи въпрос да се въвежда кумулативно спрямо тях, както в случая. На второ място, както вече се изтъкна, питането няма характер на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода на делото значение. На трето място, не е мотивирано допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК в поддържаната хипотеза на „въпрос от значение за развитието на правото“ съобразно постановките на т. 4 от ТР № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС.

По жалбата на М. С. – лично и като ЕТ с посочена фирма.

Първият поставен въпрос е относим към дейността на всяка една инстанция по същество на спора, вкл. и към тази на въззивния съд. Той осъществява общо основание, тъй като е обусловил процесуалната активност на последния по обсъждане на доказателствата и доводите на страните, както и мотивиране на съображения – фактически и правни – при разрешаване на спора. Въпросът обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото в случая втората съдебна инстанция е съобразила изцяло практиката на ВКС по приложението на чл. 269 ГПК (вкл. и тази, която касаторът сочи и прилага), а също и задължителната такава, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК. Съгласно правилото на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на фактическите и правните си изводи по предмета на делото, което гарантира правото на защита на страните и е предпоставка за правилността на постановения съдебен акт. Дейността на въззивния съд като инстанция по съществото на спора е решаваща, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Той е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Задължение на въззивния съд е да обсъди оплакванията във въззивната жалба, а с оглед на тях – и доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и не може да препрати към неговите мотиви, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Съдът трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая второинстанционният съд се е произнесъл по спорния предмет, като е разрешил въпросите в обхвата на основанието по чл. 135 ЗЗД след като е обсъдил събраната по делото доказателствена съвкупност, дал е отговор на оплакванията във въззивните жалби на ответниците за липсата на предпоставките от очертания фактически състав като е приел обосновано, че те са реализирани и е уважил предявения П. иск. Така обжалваното решение се явява постановено в пълно съответствие с трайната съдебна практика на ВКС по приложението по поставения процесуалноправен въпрос, вкл. установената по задължителен за съдилищата начин, поради което липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулираните второ и трето питане на тази страна съвпадат по своето съдържание с аналогични въпроси, поставени в изложението към касационната жалба на ответницата К.. Те не обосновават допускане на касационен контрол като подробни мотиви и съображения в този смисъл са изложени по – горе, поради което е безпредметно отново да се обсъждат.

Неоснователно е и искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.

Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Такъв порок на обжалваното въззивно решение не се открива. Освен това, соченото селективно основание не следва да бъде установявано служебно от съда, а се изисква да бъде обосновано от страната. В случая касаторът аргументира наличие на очевидна неправилност с оплакване за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд. Касае се за общо касационно основание (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на решението, което е от значение при разглеждане на касационната жалба (чл.290 ГПК), но не и при селектирането й поради очевидна неправилност според възприетата от състава по - горе дефинитивност на това понятие.

В заключение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото на представляваната от юрисконсулт страна следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Размерът на възнаграждението се определя на 250 лв. за защита по всяка от двете касационни жалби. Задължен за плащането му е всеки един от касационните жалбоподатели.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.