Определение № 2220 от 08.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3789/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. А., ЕГН: [ЕГН], срещу Решение № 591 от 04.05.2023 г. по в. гр. д. № 383/2022 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 266917/13.12.2021 г. по гр. д. № 10169/2018 г. по описа на СГС в частта, в която е отхвърлена осъдителната му претенция с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ против „ЗК Лев Инс“ АД, ЕИК:[ЕИК], за обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП, реализирано на 28.07.2017 г. в [населено място], за разликата над присъдените 170 000 лева до претендираните 400 000 лева, предявени като част от 500 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 05.10.2017 г., до окончателното изплащане на задължението.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че съдът е определил и присъдил несправедливо занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде уважен и за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 170 000 лева до претендираните 400 000 лева.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът по касационната жалба „ЗК Лев Инс“ АД е подало отговор на жалбата, в която изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е зачел формираната с влязлото в сила Решение № 266917/13.12.2021 г. по гр. д. № 10169/2018 г. по описа на СГС сила на пресъдено нещо относно възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти - валидно възникнало правоотношение по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите между делинквента и „ЗК Лев Инс“ АД към датата на настъпване на застрахователното събитие; настъпване на застрахователно събитие – пътнотранспортно произшествие (ПТП); предпоставките по чл. 45 от ЗЗД - противоправно деяние (установено с влизането в сила на присъда по н.о.х.д. № 257/2018 г. по описа на Окръжен съд - Враца); претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение, и причинно-следствена връзка между поведението на застрахованото лице и вредите.

Въззивният съд е приел за установено, че на 28.07.2017 г. водачът на лек автомобил марка „Пежо”, рег. [рег.номер на МПС], се движил по [улица]в [населено място], като на кръстовището с [улица]отнел предимството на движещия се по главния път лек автомобил марка “БМВ”, модел “520И”, с рег. [рег.номер на МПС], управляван от Т. Ц. Т. със скорост, несъобразена с конкретните условия и със сигнализацията на пътя, следствие на което настъпил удар между двата леки автомобила. От удара пострадал ищецът Д. И. А., пътник в лекия автомобил марка „Пежо”. След ПТП ищецът бил транспортиран в МБАЛ ,,Христо Ботев“АД - [населено място] в общо тежко състояние - изпаднал в тежък травматичен шок, с оплаквания от силни болки в дясната гръдна половина, корема, дясната илиачна област, таза, с невъзможност да движи десния си крак. При проведените изследвания били установени травма на черния дроб и жлъчния мехур с открита рана в корема, наличие на кръв, разкъсване на черния дроб, хемоперитонеум, констатирани били травматичен шок и множество фрактури. По спешност било извършено оперативно отваряне на коремната кухина, която била почистена, разкъсванията на черния дроб били зашити, а във връзка с излива на кръв и въздух в коремната кухина били поставени дренове. След първоначално извършените медицински действия ищецът останал в критично общо състояние. Първите няколко дни след приема в болничното заведение се намирал в реанимация поради тежките наранявания и настъпилите усложнения, бил му поставен и катетър. През целия болничен престой той приемал различни медикаменти - водно-солеви разтвори, фраксипарин, квамател, дексаметазон, кръвоспиращи средства, трифас, проведена била витаминотерапия и обезболяваща такава, наложило се преливането на плазма и кръв. След укрепване на общото здравословно състояние ищецът бил изписан от МБАЛ ,,Христо Ботев“АД - [населено място] и насочен към специализирана травматологична клиника.

На 23.08.2017 г. в болницата в [населено място] претърпял втора операция - кръвна репозиция с метална остеосинтеза на таза, репозиция на предна колона и стабилизация на задната колона с помощта на три реконструктивни плаки.

На 21.02.2018 г. постъпил отново в МБАЛ „Хр. Ботев" – [населено място] с диагноза „дифузно гнойно възпаление на коремната стена“. Констатирана била "подутина" в мястото на наложения преди месеци вътрекоремен дрен. Породени били съмнения за наличен остатък от шевен материал в оперативното поле. На 23.02.2018 г. ищецът бил изписан от болинаца.

В началото на м. август 2018 г. претърпял трета операция, обусловена от чревна непроходимост и необходимост отфиксиране на чревните бримки и поставяне на платно.

Въз основа на изслушаното в първоинстанционното производство заключение съм основаната съдебно-медицинска експертиза (СМЕ) въззивният съд приел, че в резултат от ПТП на ищеца били причинени: съчетана травма, изразяваща се в травматичен шок и закрита гръдна травма - счупване на ребра в дясно от III до VIII, включително, и на VIII в ляво, наличие на кръв и въздух в дясната половина на гръдната кухина; закрита коремна травма; множествени разкъсвания на черния дроб в областта на III, IV, VI и VII сегменти; наличие на кръв в коремната кухина; счупване на дясна хълбочна кост; счупване на дясна срамна кост; многофрагментно счупване на дясната ставна ямка на таза; счупване на напречния израстък на I поясен прешлен. Травмите били лекувани консервативно - с вливания, кръвоспиращи, обезболяващи, витамини, антитромботична терапия, кръвопреливане. Поставен бил уретрарен катетър. Разкъсването на черния дроб довело до общо разстройство на здравето, опасно за живота на ищеца. Счупванията на таза довели до трайно затруднение движението на десния долен крайник за срок, не по-малък от 7-8 месеца, както и до затруднения в самостоятелното му битово обслужване. При извършения преглед било констатирано скъсяване на десния долен крайник с 1 см., наличие на сивкаво белезникави ръбци с траен характер по гръдния кош, корема и седалището, както и свиване на тазобедрената става с около 20 градуса. Отвеждането на крака навън в тази става било болезнено за ищеца, който не можел да кляка поради болка в тазобедрената става. Болките и страданията на ищеца били особено интензивни в първите месеци след инцидента. Причина за силната болка, която продължавала и понастоящем, били счупените ребра и таз. С решение на ТЕЛК № 503 от 25.01.2018 г. на ищеца била определена 86 % трайно намалена работоспособност.

Въз основа на изслушаното в първоинстанционното производство заключение към допълнителната СМЕ въззивният съд приел, че вследствие на травматичните увреждания в областта на корема при ищеца настъпила посттравматична патология, свързана със сраствания заради проведените медицинските интервенции. Тези сраствания водели до фиксиране на тъканите, възпрепятстващо свободното движение на храната. Състоянието било необратимо, а последващи операции за отстраняване на срастванията не били препоръчителни.

Въз основа на заключенията към основната и допълнителна СМЕ и събраните в хода на въззивното производство епикризи, издадени на 04.08.2022 г., 25.08.2022 г., 05.09.2022 г., 27.01.2023 г. и 22.02.2023 г., всички за проведени стационарни приеми в МБАЛ „Хр. Ботев“ - [населено място] по повод неразположения на ищеца, съдът установил, че болките в коремната област и дясното подбедрие продължавали, а благоприятна перспектива за здравословното състояние на пострадалия не била налице.

Спорен на етапа на въззивното производство е бил единствено въпросът дължи ли се обезщетение за неимуществени вреди в размер, по-висок от присъдените от първоинстанционния съд 170 000 лева.

За да приеме, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение в конкретния случай е 170 000 лева, въззивният съд е отчел необратимостта в здравословното състояние на ищеца, негативните отражения в живота на пострадалия, вида и характера на нанесените травми, възрастта на пострадалия и размера на минималните работни заплати като нормативно определен критерий за доходите на трудовия пазар в условията на пазарна икономика.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. "Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определение лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси? ";

2. "При формиране на изводи относно размер на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина и продължителността на възстановителния период, степента на възстановяване, остатъчните явления, претърпените неудобства от битов и социален характер до момента и за в бъдеще, както и всички негативни преживявания?";

3. „Следва ли съдът да съобрази естеството на новопоявилите се остатъчни явления и ако същите се различават от известните до момента, да допусне СМЕ за причинната връзка между тях и ПТП?“;

4. „Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи?“.

Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВС и ВКС – Решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на II ТО, Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на II ТО (по първия от въпросите), ППВС № 4/1968 г., Решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на II ТО, Решение № 149 от 02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на III ГО, Решение № 121 от 09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на II ТО, ППВС № 4/1968 г. (по втори и трети въпрос) и Решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на IV ГО (по последния въпрос).

Настоящият състав намира, че поставените от касатора първи и втори въпрос следва да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като апелативният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната практика на ВС и съществуващата постоянна практика на ВКС. В ППВС № 4/1968 г. и цитираните от касатора решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС общи критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и други. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – момента на настъпване на увреждането - Решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II ТО, Решение № 242 от 12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II ТО и други. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на телесните увреждания на ищеца, възрастта му, продължителността на възстановителния период, данните за психичното му състояние след инцидента, необратимостта на уврежданията, които е получил, социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната в периода на настъпване на неимуществените вреди. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, и Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Процесуалноправният въпрос по т. 3 от изложението на касатора за задължението на въззивния съд да допусне служебно СМЕ при новопоявили се остатъчни явления, различаващи се от известните до момента, за установяване на причинната връзка между тях и ПТП не е обуславящ за изхода на спора в конкретния случай, защото пред подобна хипотеза решаващият съд не е бил изправен. Нещо повече – всички твърдения за нововъзникнали след подаването на въззивната жалба обстоятелства (относно проведените медицински прегледи заради болките в коремната област и дясното подбедрие) въззивният съд е намерил за доказани и на наличието на причинна връзка между тях и процесното ПТП при определяне размера на обезщетението изрично се е позовал. Поради отсъствие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК е безпредметно обсъждането налице ли е допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК

Последният от поставените въпроси не е правен, тъй като не е по тълкуването на конкретна материалноправна или процесуалноправна норма. Ето защо по него касационно обжалване не може да се допусне. Дори същият да бъде отнесен към обобщения въпрос относно приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД следва да се посочи, че съгласно цитираните по-горе ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, на практиката на съдилищата при определяне на обезщетения за сходни случаи не се придава значение на отделен критерий за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Ето защо не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и практиката на ВКС по въпроса за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ, съответно поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този резултат по делото на основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение