Определение № 439 от 03.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4709/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 8347/25.11.2024 г. на И. Г. Л., действащ чрез настойника си И. Д., чрез адвокат П. Г.-А., срещу въззивно определение № 674/11.11.2024 г. по в. ч. гр. дело № 505/2024 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 4310/07.10.2024 г. по гр. д. № 1720/2024 г. на Окръжен съд - Варна. С последното е оставена без уважение молбата на И. Л. за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса и разноски по делото на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. В жалбата се релевират оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на въззивното определение. Посочва се, че изисканата от първоинстанционния съд декларация за имущественото състояние на молителя е представена от заместник-настойника на И. Л. – И. Р.. Впоследствие в изпълнение на указанията на съда е представена и декларация, подписана от настойника И. Д.. Въпреки това съдът неправилно е обосновал отказа си за освобождаване от задължението за заплащане държавни такси и разноски с обстоятелството, че не са представени доказателства за имущественото състояние на ищеца. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите: 1. Относно преценката на съда за освобождаване на ищеца от задължението за внасяне на държавни такси; 2. Възможно и допустимо ли е заместник-настойникът да подаде декларация за доходите на поставеното под запрещение лице, вместо настойника и валидна ли е така подадената декларация; 3. Преклудиран ли е срокът за предоставяне на декларацията от настойника, ако е представена пред въззивната инстанция и следва ли бъде взета предвид; 4. Длъжен ли е съдът при липса на декларация да реши въпроса с наличните доказателства и да прецени по документи имотното състояние на ищеца, след като има представени писмени документи за доходите му, за ТЕЛК и за поставянето му под запрещение; 5.Длъжен ли е съдът да изясни общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, да ги съпостави с цената на иска и едва тогава да се произнесе по основателността на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК; 6. Може ли съдът да изиска сам данни за имотното състояние на ищеца, особено когато същият е поставен под запрещение и ако не го стори, може ли да откаже освобождаването от държавни такси само поради липса на една декларация; Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че предявените от И. Л., действащ чрез настойника си И. Д., срещу Р. Й. искове са с правно основание чл. 42, б.“б“ вр. чл. 25, ал. 1 ЗН за прогласяване на нищожността на саморъчно завещание от 28.09.2019 г., съставено от Д. Л., и по чл.124, ал.1 ГПК - за признаване за установено по отношение на Й., че ищецът е собственик на недвижимия имот, предмет на завещанието, на основание наследствено правоприемство. С молба от 24.06.2024 г. е направено искане за освобождаване от задължението за внасяне на държавна такси и разноски, като са приложени писмени доказателства за здравословното състояние и доходите на лицето. Съдът е посочил, че двукратно е указвано на ищеца да представи декларация за имуществено състояние, изискуема съгласно чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК. В изпълнение на указанията е представената декларация, подписана от заместник-настойника И. Р.. Въззивният съд е приел, че само настойникът може да представлява поставения под запрещение пред съда, съгласно чл. 28, ал. 4 ГПК, поради което правилно молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК е отхвърлена от първоинстанционния съд. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното: Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Налице е посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по първия и петия въпрос, обобщени и конкретизирани съобразно правомощието на касационната инстанция (т. 1, ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС) във въпроса относно задължението на съда при прилагане разпоредбата на чл.83,ал.2 ГПК да прецени всички релевантни факти за освобождаване на ищеца от задължението за внасяне на държавна такса. Последователна е практиката на ВКС, в т.ч. посочената от жалбоподателя, че съдът при прилагане разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК следва да изясни общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства, като извърши анализ на данните за нейните доходи, здравословно състояние, възраст, трудова заетост и други констатирани обстоятелства. Следва да се вземат предвид пенсия, заплата, други възнаграждения и източници на доходи, доходите, които могат да се реализират от несеквестируеми имущества и правата върху секвестируеми вещи и други имуществени права. Трябва да бъде направен анализ и преценка дали установените доходи, както и недвижимото и движимото имущество, като евентуален източник на такива, съпоставени с размера на дължимата държавна такса, биха дали възможност тя да бъде заплатена. В ТР № 6/2017 г., ОСГТК на ВКС, се приема, че при разглеждане на частните жалби въззивният съд действа като съд по същество – той решава сам поставения пред него въпрос, като е длъжен да се произнесе по всички факти, обуславящи издаването на обжалвания акт, по които е следвало да се произнесе и първоинстанционният съд, без да е ограничен от посоченото в частната жалба, тъй като законът не предвижда основания за обжалване. Възможността делото да бъде попълвано с нови факти и доказателства пред въззивната инстанция без ограничения е основен белег на пълното (същинско) въззивно обжалване, позволяващо да бъдат коригирани не само грешките, допуснати от първоинстанционния съд, но и тези, допуснати от страните. По този начин в уредбата на обжалването на определения и разпореждания законодателят е дал превес на принципа за установяване на обективната истина (чл. 10 ГПК) пред изискването за процесуална дисциплина и свързаното с него концентрационно начало. В случая ищецът е представил първоначално доказателства за това, че е поставен под пълно запрещение, за здравословно състояние, както и декларация по чл.83, ал.2, т.2 ГПК за имущественото му състояние, подписана от заместник - настойника, поради отсъствие на настойника. След постановяване на определението от първоинстанционния съд, ищецът чрез процесуалния си представител, е приложил и изискуемата от съда декларация, подписана от настойника. Тя е приобщена по делото във въззивното производство след произнасянето на въззивния съд /л.14-16/. Следва да се посочи обаче, че декларацията за имущественото състояние на молителя, представена още пред първоинстанционния съд, подписана от заместник-настойника на ищеца, не е анализирана от въззивния съд, не са обсъдени и останалите доказателства за здравословното и имуществено състояние на ищеца, като Експертно решение на ТЕЛК, заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Горна Оряховица за отпускане на финансова подкрепа, справка от Агенцията по вписване, Решение на Органа по настойничество и попечителство при община Горна Оряховица. Неправилно е прието, че декларацията не следва да се цени, тъй като е подписана от заместник-настойник. Съгласно чл. 169, ал. 1 СК заместник-настойникът замества настойника, когато е възпрепятстван да изпълнява задълженията си. В исковата молба, а и в последващи молби съдът е бил уведомен, че назначеният настойник на пълно запретения И. Л. се намира в П., поради което следва да се приеме, че същият е бил възпрепятстван по смисъла на чл. 169, ал. 1 СК да подпише лично декларацията за имуществено състояние на ищеца, но е направил това впоследствие. С оглед изложеното следва да се извърши преценка за наличието на основание за освобождаване на ищеца от задължението за внасяне на държавна такса и разноски. Трябва да се преценят в съвкупност всички данни по делото за доходите на лицето и неговото семейство, имущественото му състояние, семейното му положение, здравословно състояние, възраст, трудова заетост и други констатирани обстоятелства, пенсия, доходите, които могат да се реализират от несеквестируеми имущества и правата върху секвестируеми вещи и други имуществени права, включително правото на дивидент, произтичащо от членственото правоотношение на молителя с търговски дружества. В случая от представените доказателства се установява, че ищецът И. Л. е лице на средна възраст, без деца, напълно запретен, страдащ от параноидна шизофрения и призната от ТЕЛК 90% трайно намалена работоспособност. Той получава пенсия в размер на 399 лева и месечна помощ от 137,55 лева по ЗХУ. Декларирано е участие в задлъжнели търговски дружества /в процес на закриване по искане на прокуратурата/ и притежание на поземлен имот в [населено място]. При съвкупната преценка на тези обстоятелства, съдът приема, че И. Л. не е в състояние, без значителни лишения и затруднения, да заплати дължимата държавна такса от 982,78 лв. и да поеме останалите такси и съдебни разноски в хода на производството. Поради изложеното, въззивното определение, с което потвърдено определение № 4310/07.10.2024 г. по гр. д. № 1720/2024 на Окръжен съд – Варна, с което е отхвърлена молбата по чл. 82, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на такси и разноски, следва да се отмени като неправилно, а молбата да бъде уважена и на страната следва да се признае, че няма достатъчно средства, за да заплати дължимите в производството такси и разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.