Определение № 404 от 30.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1519/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от И. С. С. срещу решение № 146 от 14.02.2024 г. по в.гр.д.№ 1250 от 2023 г. на Софийския апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав за потвърждаване на първоинстанционно решение № 500 от 31.01.2023 г. по гр.д.№ 11053 от 2021 г. на Софийския градски съд, ГО, I-10 състав, с което е:

• отхвърлен предявеният от И. С. С. срещу И. С. С.- Ф. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост на И. С. С., придобито на основание изтекла придобивна давност в периода от 2006 г. до 09.09.2021 г., върху следния недвижим имот: апартамент № *, с площ от 70,70 кв.м. /77,94 кв.м. съгласно нотариален акт/, състоящ се от две стаи, дневна, кухненски бокс и баня- тоалет, заедно с избено помещение № * с площ от 4,17 кв.м. находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] представляваващ обект с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-15 от 06.03.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК и

• уважен предявеният от И. С. С.- Ф. срещу И. С. С. насрещен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване на правото на собственост на И. С. С. върху същия имот, придобито по силата на учредено право на строеж и изграждане на сградата, в която се намира имотът.

В касационната жалба се твърди, че решението на съда е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон- основание за касационно обжалване по чл 281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се, че решението противоречи на посочена практика на ВКС /решение № 98 от 04.07.2018 г. по гр.д.№ 3546 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д.№ 1431 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 114 от 20.06.2016 г по гр.д.№ 760 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 60077 от 14.06.2021 г. по гр.д.№ 3677 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 75 от 03.07.2019 г по гр.д.№ 2871 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр.д.№ 1117 от 2018 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 250 от 10.05.2018 г. по гр.д.№ 4165 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр.д.№ 1377 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 481 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 210 от 19.09.2016 г. по гр.д.№ 861 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следния поставен въпрос: Длъжен ли е въззивният съд, при наличие на противоречиви доказателства, включително и свидетелски показания, да обсъди всички такива в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изведе правния си извод за момента на преобръщане на държането на един имот от близък родственик на собственика във владение за себе си въз основа на установения по делото момент на трайно и рязко влошаване на отношенията между двете страни по спора ?

Освен това се твърди, че произнасянето на ВКС по настоящото дело би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, както и че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

В писмен отговор от 15.04.2024 г. ответницата по касационаната жалба И. С. С.- Ф. оспорва жалбата. Моли решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано до касационно обжалване и да й се присъдят направените по делото на ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по установителни искове за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено от събраните по делото писмени доказателства /нотариални актове № 191 от 25.04.1997 г., № 33 от 26.03.1999 г. и № 79 от 10.02.2004 г., разрешение за строеж № 256 от 13.04.2004 г., разрешение за ползване № ДИ-07-83 от 01.03.2006 г. и др./, че процесният апартамент е собственост на ответницата И. С. С.- Ф. на основание реализирано право на строеж.

За неоснователно е прието твърдението на ищцата И. С. С., че е придобила този апартамент на основание давностно владение, осъществявано от нея в периода от построяването на сградата през 2006 г. до датата на предявяване на иска /09.09.2021 г./. След преценка на събраните по делото гласни доказателства на свидетелите И. И., К. П., К. С. /леля на страните/ и И. С. /свако на страните/ съдът е достигнал до извод, че действително през горепосочения период И. С. е упражнявала фактическа власт върху апартамента на сестра си И. С.- Ф., но е била само негов държател, а не владелец. Обсъдени са показанията на свидетелката И., че през 2006 г. е имало спор между страните за процесния апартамент, след което ищцата И. С. е отказала да допуска ответницата И. С.- Ф. в този имот, а от 2008 г. започнала да го отдава под наем, като не давала наема на сестра си, а в последните години в имота живеела дъщерята на ищцата. Посочено е, че показанията на тази свидетелка за предприети от ищцата действия по отблъскване на владението на ответницата не могат да бъдат кредитирани, тъй като не се касаело за непосредствени възприятия на свидетелката, а за възпроизвеждане на казаното й от ищцата И. С.. Освен това е посочено, че отдаването на имота под наем и получаването на гражданските плодове от него само по себе си не доказва владение, доколкото съгласно чл.234, ал.1 ЗЗД наемодател може да бъде и лице, което не е собственик на отдавания под наем имот. Заплащането на консумативните разходи за имота също не променяло качеството на ползувателя на имота от държател във владелец, когато фактическата власт е установена като държане, тъй като ползувателят дължи тези разходи.

При решаване на въпросите дали ищцата И. С. е била държател или владелец на имота и дали е извършила действия, с които да отблъсне владението на ответницата И. С.- Ф., като демонстрира пред нея намерението си да свои имота, съдът е отчел признанието на ищцата, че между двете сестри и майка им имало уговорка първоначално процесният апартамент да се ползва от майката, която да получава доходите от него. Взел е предвид, че това признание на И. С. съответства на показанията на останалите разпитани по делото свидетели, които са в смисъл, че след 2008 г. апартаментът е бил отдаван под наем не от И. С., а от майката на страните и че по-късно майката им е допуснала в него да живее дъщерята на ищцата И. С.. Поради това и на основание чл.175 ГПК е приел, че признанието е доказателство за това, че дори и да е осъществявала фактическа власт върху процесния апартамент, И. С. е била само негов държател, но не и владелец. Съобразено е и че договорите с предприятията за услуги /топлоснабдяване, електроснабдяване и водоснабдяване на апартамента/ са били сключени от И. С., но като пълномощник на сестра й и собственик на апартамента И. С. по пълномощно от 30.09.2003 г., оттеглено на 08.12.2021 г.

С оглед тези мотиви на решението на Софийския апелативен съд не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на това решение по поставения въпрос. По този въпрос решението не противоречи на практиката на ВКС, включително посочената от касаторката. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, включително свидетелските показания, като изрично се е мотивирал защо кредитира показанията на свидетелите П., С. и С. и съответно не отдава вяра на показанията на свидетелката И.. Въз основа на кредитираните от него доказателства съдът е направил обосновани изводи, че ищцата И. С. е била само държател, но не и владелец на процесния имот; че не е променила държането си във владение чрез действия, с които да демонстрира пред действителния собственик на имота намерението си да го свои и съответно, че не е владяла явно и необезпокоявано този имот в продължение на изискуемия за придобиване по давност съгласно чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок.

Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението, съгласно разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като по поставения от касаторката правен въпрос има трайна и последователна практика на ВКС /включително посочената от самата касаторка/, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

Решението не е и очевидно неправилно, както се твърди в касационната жалба. За да се приеме, че е налице очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС и на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Не са налице и останалите посочени в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове за собственост, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.

Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторката дължи на ответницата по жалбата направените от нея разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 5 250 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 04.04.2024 г.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение