Определение № 2538 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 547/2026 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от М. М. М., чрез адвокат С. Н., срещу въззивно решение № 1326 от 17.11.2025 г., постановено от Софийския апелативен съд, по в.гр.д. № 1430/2025 г., в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 49 ЗЗД, против Столична община, за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди, над уважения размер от 15 000 лв., до пълния размер на претенцията от 30 000 лв. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна Столична община, представлявана от кмета В. Т., чрез юрисконсулт Т. К., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията – юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Софийски апелативен съд, като потвърдил решението на първостепенния Софийски градски съд, осъдил Столична община да заплати на М. М. М., на осн. чл. 49 ЗЗД, сумата от 15 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от причиненото ѝ увреждане – счупване на горния край на лъчевата кост на дясната ръка, получено поради падане, предизвикано от стъпване в дупка на тротоар на 24.08.2023 г., ведно със законна лихва от датата на деликта до окончателното изплащане на сумата. Въззивният съд, за да се произнесе, установил, че на 24.08.2023 г. М. М. М., вървейки по [улица]в[жк], [населено място], паднала и получила счупване на горния край на лъчевата кост на дясната ръка. Тротоарът бил неравен, с дупки, с много камъни и чакъл, като кракът на пострадалата попаднал в голяма дупка, приличаща на ров. М. е откарана в болница, като на дясната ръка е поставена гипсова шина (от рамото до пръстите). Трайно е било затруднено движението на десния горен крайник. Приемани са обезболяващи медикаменти около месец. Шината е свалена след 20 дни, започнало е раздвижване в домашни условия. Търпените болки и страдания са били за период от около 45 дни. Понастоящем активните и пасивните движения в ставата се извършват в пълен обем, без болка, но е възможно в бъдеще да има понякога болка при по-голямо натоварване, промяна във времето и т.н. Съдът изяснил, че съгласно чл. 8, ал. 3 от Закона за пътищата (ЗП), общинските пътища са публична общинска собственост, като съгласно чл. 8, ал. 5 ЗП собствеността се разпростира върху всички основни елементи на пътя, включително обхвата на пътя, съгласно чл. 5, ал. 1, т. 1. По силата на чл. 30, ал. 4 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на тротоарите и пешеходните подлези по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии, се организират от съответната община, а съгласно чл. 31 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища също се осъществява от съответната община. Столична община има законово задължение да ремонтира и поддържа тротоарите и подлезите в границите на урбанизираната територия на общината. В случая бездействието на общината да изпълни задължението си по чл. 30, ал. 4 ЗП да ремонтира тротоара на улицата, на която е настъпил инцидента, е в пряка причинна връзка със съществуваща неизправност на тротоарната площ – образуваната дупка на мястото на липсващи тротоарни плочки, което предизвикало падането и увреждането на М.. В заключение, намерил иска по чл. 49 ЗЗД за основателен, като размера на дължимото обезщетение за обезщетение на установените неимуществени вреди, определил, като взел предвид характера и тежестта на установеното травматично увреждане, продължителността на възстановяване, изпитваната болка по време на падането, на лечението и възстановяването, както и понастоящем, неговата интензивност и продължителност, отражението на увреждането в ежедневието ѝ, бита, психиката, нуждата от ползване на чужда помощ за известен период от време за обикновени дейности (като обличане и събличане), нуждата от прием на обезболяващи медикаменти, възрастта на пострадалата. Съдът отчел от друга страна липсата на усложнения във възстановителния процес, настъпилото възстановяване на ищцата, приложените консервативни методи на лечение. Съобразил икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, както и установената съдебна практика по сходни случаи. В изложението касаторът заявява, че въззивният съд неправилно приложил чл. 52 ЗЗД, като не е „изходил от всички критерии“ за справедливо овъзмездяване. Съставът на ВКС, въпреки непрецизното съдържание на изложението, приема, че въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК, по пътя на преформулирането, би могъл да се изведе и той е следният: Трябва ди ли съдът да вземе предвид всички относими обстоятелства /“да изходи от всички критерии“/, при преценката относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, съгласно чл. 52 ЗЗД. Взаимно изключващи са следващите съображения, включващи както бланкетни оплаквания за неправилност, също и позоваване на решение на КС на РБ по конст. д. № 4/2009 г., с което е обявена частична противоконституционност на чл. 280, ал. 1 ГПК относно изискването правният въпрос да е „съществен“; цитира се и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и е заявено искане за справедливо решение. Доколкото в изложението е цитирано ПП № 4/1986 г. на ВС на РБ, то касационната инстанция намира, че обосновката за допускане на касационно обжалване по уточнения по-горе правен въпрос, е противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, което сочи на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е принципно значим по всяко исково производство за вреди от деликт, когато увреждането е неимуществено и се следва обезщетение, а то, съгласно чл. 52 ЗЗД се определя като размер по справедливост. Касационно обжалване в случая не следва да се допуска, защото и сам касаторът не е изяснил нито в касационната жалба, нито в изложението, какви, според него, релевантни обстоятелства въззивният съд е трябвало, но не е съобразил, при приложението на чл. 52 ЗЗД. Касационното обжалване е диспозитивно и се развива строго в рамките на касационните доводи. Следва да се припомни, че касационният съд не е съд по фактите, а проверява правилността на въззивното решение само по конкретно посочените в жалбата оплаквания по чл. 281 ГПК, с някои изключения, които, безспорно, нямат отношение към настоящия казус; оплакванията за противоречие с материалния закон, за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, за необоснованост, трябва да са конкретни; възпроизвеждане изцяло или отчасти на съдържанието на правната норма не съставлява обосновка. По същество, в подадената от касатора жалба има изложение на фактическата обстановка, според неговото виждане, а още и оплакване, че установеното по делото е недостатъчно оценено от въззивния съд. По естеството си оплакванията са за необоснованост, довела до неправилно нарушение на материалния закон. При липса на конкретни касационни доводи, а само твърдение за необсъждане на всички релевантни обстоятелства, съставът на ВКС няма възможност да се произнесе по така формулираното и необосновано бланкетно оплакване – както при действието на ГПК от 1952 г., отм., така и при сега действащия ГПК, дори ако касационната жалба бъде допусната до касационно обжалване,. Касаторът не е посочил конкретно в какво се изразява допуснатото нарушение. На следващо място, според ВКС, въззивната инстанция е взела предвид всички установени, релевантни за приложението на чл. 52 ЗЗД, обстоятелства. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 51 евро, юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи предвид фактическата и правна сложност на казуса, както и положения труд от юрисконсулта на общината, по спора, приключил пред ВКС, с предварителната проверка по чл. 288 ГПК. Мотивиран от горното, съдът