Определение № 910 от 12.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 769/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ВГ-6“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 378 от 15.12.2022 г. по в. т. д. № 538/2022 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 158 от 28.04.2022 г. по т. д. № 800/2021 г. на Варненски окръжен съд. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Енерго-Про Продажби” АД, [населено място], при участието на „Национална Електрическа Компания“ ЕАД, [населено място] като трето лице-помагач на ответника, обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 192 297.41 лв. – неплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ - за месец ноември 2018 г., за която е издадено дебитно известие № 131 от 31.12.2018 г.; сумата 55 338.87 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 16.01.2019 г. до предявяване на иска – 17.11.2021 г.; сумата 48 221.25 лв. – неплатена цена за произведена и доставена електрическа енергия от възобновяем източник - ВяЕЦ - за месец декември 2018 г., за която е издадена фактура № 132 от 31.12.2018 г.; сумата 55 338.87 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода от 16.01.2019 г. до предявяване на иска – 17.11.2021 г. Касаторът поддържа, че атакуваното решение е недопустимо, евентуално – неправилно. Оплакването за недопустимост обосновава с твърдението, че първоинстанционният съд, в нарушение на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е отказал да спре производството по делото поради наличието на преюдициален, според него, спор – висящото производство за проверка за законосъобразност на решение № СП-5 от 28.03.2019 г. (решение СП-5) на Комисията за енергийно и водно регулиране, което е в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на Върховен касационен съд. Неправилността на акта е мотивирана с това, че: Въззивният съд погрешно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от м. юли 2015г. върху механизма за заплащане на производители от ВяЕЦ и неправилно е приложил последствията от отмяната на решение СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР /“решение СП-1“/; Неоснователно е отказал да се произнесе по валидността на решение СП-5 по реда на чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК; Не е взел предвид съществуващата до момента на промените практика между дружеството и ответника за прилагане и на двете преференциални цени, определени с точки 8 и 9 на решение Ц-10, както е уредно в чл. 18, ал. 4 от договора; Не е обсъдил аргументите на жалбоподателя, че отказът за плащане от страна на ответника се обосновава само и единствено с тълкуванието на НЕК; Игнорирал е факта на неизпълнение на договорното задължение на ответника по договора за изкупуване на електрическа енергия; Не са изложени подробни мотиви за отхвърлянето на исковете. Като значими за допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 2 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Преюдициален ли е по смисъла на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка; 2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл. 17, ал. 2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на акта; 3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл. 17, ал. 2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно (ex lege) правомощие на съда; 4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл. 17, ал. 2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение; 5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на ИАА дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му; 6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно-правния спор“. По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а за всички останали въпроси – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Като релевантна за първия въпрос практика, освен цитираното в самата касационна жалба Тълкувателно решение № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на Върховен касационен съд, са посочени също: определение № 410 от 27.09.2019 г. по ч. т. д. № 1813/2019 г. на I т. о., определение № 10 от 06.01.2021 г. по ч. т. д. № 2479/2020 г. на II т. о., определение № 40 от 18.01.2018 г. по ч. т. д. № 2586/2017 г. на I т. о., определение № 340 от 22.07.2019 г. по ч. т. д. № 1250/2019 г. на I т. о., определение № 456 от 03.08.2015 г. по ч. т. д. № 1826/2015 г. на II т. о., и определение № 25 от 10.0912013 г. по ч. гр. д. № 795/2012 г. на IV г. о. Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответникът по касация – „Енерго-Про Продажби” АД, [населено място] и третото лице-помагач на същия – „Национална Електрическа Компания ЕАД, [населено място] – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна, по съображения в депозирани по делото писмени отговори, съответно от 06.04.2023 г. и от 11.04.2023 г. Ответникът претендира присъждане на разноски за настоящото производство съобразно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяване на обжалваното решение Варненски апелативен съд е приел за безспорно по делото: качеството на ищеца на производител на електрическа енергия от ВяЕЦ с обща инсталирана мощност от 4 000 kWh, присъединена към електроразпределителната мрежа на основание договор № 91- ДУА-2141/29.08.2006-3002/24.01.2006-4005-ВГ-04.03.2008; наличието на сключен договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник № 91 от 17.02.2010 г., по силата на който „Е. ОН България Продажби“ АД се е задължило да изкупува произведената електрическа енергия от „ВГ-6“ ЕООД; през м. ноември 2018 г. централата е достигнала 2 000 kWh нетно специфично производство (НСП), а през м. декември 2018 г. е работила над НСП от 2 000 kWh като е достигнала и пълни годишни ефективни 2 250 часа. Като спорен по делото въззивният съд е преценил въпроса – как се определя цената на произведената електрическа енергия от възобновяем енергиен източник – ВяЕЦ, работеща до и над 2 250 часа в рамките на едногодишен период, при нетно специфично производство над 2 000 кВтч до 2 300 кВтч, респективно дали една централа може да попадне последователно в две ценови категории, определени в т. 1. 7 и т. 1. 8 от решение № СП-1/31.07.2015 г., след изменението на разпоредбата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ и приемане на решение № СП-1/31.07.2015 г. на КЕВР. След задълбочен анализ на относимата за случая правна уредба въззивният съд е приел, че заплащането на произведена електрическа енергия от възобновяем източник по преференциални цени се осъществява не съобразно фактически произведените количества до един от двата прага на достигнато нетно специфично производство на електрическа енергия, а съобразно технологичната годност за работа на обекта през календарната година до 2250 часа и над 2250 часа съобразно зонирането в две ветрови зони по силата на Решение № Ц-13/28.06.2006г. на ДКЕВР. Позовавайки се на мотивите за приемане на ЗИД на ЗЕ /ДВ, бр.56/24.07.2015г., в сила от 24.07.2015г./, с който е изменена нормата на чл. 31, ал. 5 ЗЕВИ, е счел, че целта на законодателя е да се създадат условия да бъдат изкупувани по преференциални цени само количествата електрическа енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР, респ. да се постигне баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени по начин, изключващ възможността за неоснователно обогатяване на последните. С оглед на изложеното, съдебният състав е счел възраженията на дружеството-производител за едновременно приложение на две преференциални ценови категории за календарната година, съответно при работа на електрическата централа до и над 2 250 ефективни часа, за неоснователно, като е възприел разрешението за приложение на преференциалната цена за производство на електрическа енергия до достигане на 2 250 годишни ефективни часа – 188.29 лв./ МWh и след този период – по цена за излишък на балансиращия пазар. Поради това и съобразно конкретната фактическа обстановка е формирал извод, че произведената от ищеца през м. ноември и м. декември 2018 г. електрическа енергия му е надлежно заплатена по цени за излишък на балансиращия пазар, поради което и исковете са неоснователни. Като неоснователно въззивният съд е преценил оплакването, че производството по делото е следвало да бъде спряно с оглед обжалването на Решение № СП-5/28.03.2019 г. на КЕВР за установяване на нетното специфично производство на електрическа енергия, взето след отмяна на т.1.7. от Решение № СП-1/31.07.2015г., като подробно е аргументирал становището си с предварителната изпълняемост на същото. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Безспорно, два от поставените от касатора въпроси (въпрос № 1 и № 6), т. е. въпросите, свързани с наличието на основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, са обуславящи за изхода на конкретното дело, доколкото решаването им има значение за допустимостта на обжалвания акт. По отношение на тях обаче не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (за първия въпрос), съответно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – за последния въпрос. Цитираните от касатора определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат характер на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, разяснен в т. 2 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Що се отнася до определението по ч. гр. д. № 795/2012 г. на ВКС, IV г. о., касаещо заплащане на обезщетение за фактически отработено време над нормалната месечна продължителност, същото е неотносима практика. Релевантна практика за посочените въпроси са служебно известните на настоящия състав актове на ВКС – определение № 597 от 30.09.2019 г. ч. т. д. № 1628/2019 г., определение № 241 от 28.05.2021 г. по ч. т. д. № 985/2021 г., определение № 236 от 27.05.2021г. ч. т. д. № 429/2021 г. на II т. о., определение № № 60 293 от 01.08.2021 г. по ч. т. д. № 926/2021 г. на I т. о., определение № 60 275 от 21.07.2021 г. по ч. т. д. № 595/2021 г. на I т. о. и определение № 60 429 от 22.11.2021 г. по ч. т. д. № 1251/2021 г. на II т. о. решение № 60130/31.01.2022 г. по т. д. № 1681/2020 г. на ІІ т. о., решение № 60073/16.11.2021 г. по т. д. № 1184/2020 г. на I т. о., решение № 60185/16.08.2022 г. по т. д. № 2108/2020 г. на І т. о. и др. В тези актове се приема, че когато по силата на закона е предвидено предварително изпълнение на индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, през спорния период следва да се зачетат правните последици, към които същият е насочен. Съществуването на посочената практика изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а съответствието на действията на въззивния съд с тази практика изключва и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Следователно, доколкото не са били налице предпоставките за спиране на производството по делото, постановеното по него решение не е недопустимо съгласно разясненията в Тълкувателно решение № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до останалите въпроси в изложението, свързани с приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, същите не могат да обосноват допускане на касационния контрол, тъй като не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Отсъствието на обуславящ за изхода на делото характер произтича от обстоятелството, че въззивният съд изобщо не се е произнасял по приложението на чл. 17, ал. 2 ГПК, каквото е твърдението и на самия касатор, заявено като изрично оплакване в касационната жалба. Ето защо, не подлежи на преценка поддържаното за тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация „Енерго-Про Продажби” АД, [населено място] разноски за настоящото производство в размер на сумата 24 564 лв. – адвокатско възнаграждение (с включен ДДС), чието уговаряне и заплащане по банков път се установява от представените по делото доказателства – договор за правна защита и съдействие № 23728 от 24.03.2023 г.; фактура № 24802 от 24.03.2023 г. и платежно нареждане от 04.04.2023 г. до „Първа Инвестиционна Банка”. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК