Определение № 137 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1465/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Контракт сити“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 216 от 16.04.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в.т.д. № 976 по описа на съда за 2024 г., с което след отмяна на първоинстанционно решение № 1436 от 14.04.2021 г., постановено от Софийски градски съд по т.д. № 2131 по описа на съда за 2023 г. касаторът е осъден на основание чл. 79 ЗЗД вр. с чл. 51 ТЗ да заплати на „Матапан“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] сумата 70 449 лв., представляваща възнаграждение за посредничество при закупуване на недвижим имот - ПИ с идентификатор 68134.40.90.1617 с площ от 3 575 кв.м., находящ се в [населено място], район – Младост, местност „ЖГ Камбаните - Младост 4“, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда - 16.11.2023 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушения на материалния закон и съществени процесуални правила. По отношение на първото основание за неправилност се излага, че в нарушение на чл. 8 и чл. 21, чл. 13, чл. 14 и чл. 20 ЗЗД въззивният съд е приел, че е налице договорна обвързаност между страните в производството и е тълкувал несъществуващ договор. Излагат се подробни съображения, съгласно които решаващият извод на въззивния съд се основава на два имейла, получаването на които от насрещната страна не е било установено. Изтъква се, че липсва изразена насрещна и съвпадаща воля на страните за съгласие и постигнато такова както за обвързването им в договор, така и за съществените елементи на който и да било договор, включително неформален - страни, предмет, вид и размер на насрещни престации, неустойки при неизпълнение, начин за прекратяване. С оглед на това се твърди, че с въззивното решение е допуснато нарушение на чл. 8, чл. 21, чл. 13 и чл. 14 ЗЗД, както и на чл. 49-чл. 51 ТЗ. Допълва се, че обжалваното решение е постановено в противоречие и с чл. 20 ЗЗД. В тази връзка се посочва, че апелативният съд чрез тълкуване приема наличието и основни елементи на неформалния договор по чл. 49-51 ТЗ. Като аргумент се изтъква, че константната и непротиворечива практика на ВКС по въпросите за тълкуването на договори приема, че на тълкуване подлежи не предполагаемата воля на страните, а тяхната обща воля, каквато според касатора в случая липсва. На второ място се посочва, че обжалваното решение е постановено в нарушение на нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 ГПК, която изключва възможността със свидетелски показания да се установява договор на стойност по-голяма от 5 000 лв. Сочи се, че в случая въззивният съд на основание свидетелски показания е приел съществуването на договорно отношение между страните по делото за посреднически услуги на стойност 70 449 лв., т.е. - много над посочената сума от 5 000 лв. В допълнение се твърди неправилност на обжалваното решение и поради необсъждането на всички доводи и възражения на ответника в съдебното производство, наведени в отговора на исковата молба, както и необсъждането на свързаните с тях доказателства, съгласно изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК. Иска се отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго решение по съществото на спора, с което да се отхвърли изцяло предявеният срещу касатора иск, претендират се разноски за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото: 1/ Налице ли е договор за посредничество по чл. 49 ТЗ, по който се дължи възнаграждение съгласно чл. 51 ТЗ, ако действието на посредника се изчерпва единствено и само с организиране на среща /свързване на страните/, без да има друго фактическо действие, което да подпомага и съдейства за реализиране сделка за покупко-продажба на недвижим имот и да създава условия за сключване на договор? 2/ Фактическото действие на посредник, изразяващо се единствено до организиране на среща между страни по сделка за покупко-продажба на недвижим имот, съществено и достатъчно ли е, за да се приеме, че е изпълнено задължение за посредничество или е несъществено и недостатъчно за изпълнение по договора за посредничество? По двата поставени въпроса се твърди противоречие с решение № 1406 от 7.1.1994 г. по гр.д. 390/93 г. на ВС, 5 гр.о., решение № 54/10.09.2010 г. по т.д. № 267/2009 г. на II т.о. на ВКС и решение № 37/27.04.2012 г. по т.д.№ 1143/2010 г. на I т.о. на ВКС. 3/ При неформалните договори за посредничество по чл. 49-51 ТЗ необходимо ли е съглашателство, воля за обвързване и създаване на правна връзка между страните или е достатъчно, макар да липсва такава, посредникът да е осъществил връзка между страните по продажбена сделка, за да се приеме, че е налице посреднически договор, по който се дължи възнаграждение? 4/ „Може ли да се приема, че има неформален договор за посредничество чрез тълкуване, ако страните не са постигнали съглашателство за предмета на договора, насрещните престации на страните, включително задълженията на посредника и размера на дължимото се възнаграждение?“ По въпроси № 3 и № 4 се твърди противоречие с: определение № 690 от 21.10.2010 г. на ВКС по т.д. №328/2010 г. на I т.о., решение № 113 от 24.04.2025 г. на ВКС по к.т.д. № 725/2024 г., решение № 133/2021 г. по гр.д. № 3595/2019 г. на ВКС, III г.о., решение № 122/2019 г. по гр.д. № 3238/2018 г. на ВКС, IV г.о., решение № 64/2019 г. по гр.д. № 350/2019 г. на ВКС II г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 856/2009 г. на IV г.о., решение № 155 от 25.01.2010 г. по т.д. № 260/2009 г. на ВКС I т.о. 5/ Ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК приложимо ли е, когато спорът е за наличието на договорни отношения, установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева? Може ли със свидетелски показания да се установи облигационна връзка, съглашателство и наличие на еднопосочна, обща воля на страните по посреднически договор? По въпроса се твърди противоречие с решение № 546 по гр.д. № 856/2009 г. на IV ГО и с решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. № 167/2011 г. на ВКС, IV ГО. 6/ Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението да разгледа и да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, както и относно правнорелевантните факти в тяхната взаимна връзка с оглед възраженията и доводите на страните, с кои от доказателствата се установява осъществяването на всеки факт от значение за спорното право? По въпроса се твърди противоречие с решение № 66 от 20.07.2021 г. на ВКС по гр.дело № 3338/2020 г., решение № 161 от 04.10.2016 г. по търг.д. № 2220/2015 г. на ВКС, решение № 222 от 27.03.2018 г. по търг.д. № 505/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 331 от 04.07.2011 г. на ВКС по гр.дело № 1649/2010 г., IV г.о, решение № 149 от 03.07.2012 г. на ВКС по гр.дело № 1084/2011 г., III г.о., решение № 115 от 30.04.2013 г. на ВКС по т.д. № 805/2011 г., II т.о. Ответникът по касация „Матапан“ ЕООД в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е приел следното: „Матапан“ ЕООД е предявил срещу „Контракт сити“ ООД иск за заплащане на сумата 70 449 лв., представляваща възнаграждение за възложено посредничество при закупуване от ответника на процесния недвижим имот, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда - 16.11.2023 г. до окончателното й плащане; ищецът е предявил претенция за заплащане на възнаграждение за възложени и осъществени услуги, като посредник за закупуване на недвижим имот. В тази връзка съдът е уточнил, че договорът за посредничество е търговска сделка по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 4 ТЗ, като се касае за дейност, осъществявана по занятие от търговец, който е специализиран в осъществяване на определени сделки. Съдът е тълкувал нормата на чл. 49 ТЗ, в която е дадена легалната дефиниция за търговското посредничество, заключавайки, че то представлява чисто фактическа дейност, която се изразява в оказано съдействие за сключване на определени търговски сделки. Подчертано е следното относно договора за посредничество: същият е неформален и следва да се отличава от комисионния договор; при него посредникът дължи свързване на страните по една бъдеща сделка, като в тази сделка той не участва пряко, нито има задължения по нея за извършване на каквито и да са други правни или фактически действия; възнаграждението на посредника е поставено под условие от реализирането на тази сделка, за която той е свързал страните - то би му се дължало само ако сделката е реализирана. Съдът се е позовал на безспорната съдебна практика, а именно - определение № 383 от 25.05.2011 г. по т.д. № 689/2010 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 1406 от 7.1.1994 г. по гр.д. 390/93 г., на ВКС, 5 гр.о., решение № 155 от 25.01.2010 г. по т.д. № 260/2009 г. на ВКС, Първо т.о., съгласно която с оглед осъществяване на целената сделка на търговския посредник се дължи възнаграждение, ако посредникът е свързал страните. Допълва се, че ключовото задължение на посредника е свързването, осъществяването на контакт между страните - продавач и купувач с оглед на факта, че предмет на договора за посредничество не е извършване на определена работа, а постигането на определен резултат - свързване на страните и сключване на сделка. Въззивният състав не е споделил твърдението на въззивника /сега ответник по касация/, че между „Матапан“ ЕООД и „Контракт сити“ ООД е налице сключен писмен договор за посредничество, аргументирайки се с факта, че по делото не са събрани доказателства, от които ясно и недвусмислено да се направи извод, че страните са постигнали писмено съгласие за възлагане и осъществяване на посреднически услуги. Апелативният съд е приел, че от друга страна от събраните по делото доказателства - разменени имейли, както и свидетелските показания на свидетеля Н. Г. може да се направи обоснован извод, че „Матапан“ ЕООД е осъществило посреднически услуги, вследствие на които страните по сделката са осъществили контакт и след проведени преговори, на част от които е участвал и представителя на „Матапан“ ЕООД - О. Б., се е стигнало до сключване на сделка за покупко-продажба на процесния недвижим имот, обективиран в конкретен и описан в мотивите на съда нотариален акт при цена от 7 040 988 лв. без ДДС. Излагайки посоченото въззивният съд е обобщил следното: търговското посредничество представлява чисто фактическа дейност, която се изразява в оказано съдействие за сключване на определени търговски сделки, в случая покупко-продажба; договорът е неформален и по него посредникът дължи свързване на страните по една бъдеща сделка. С оглед на това съдът е заключил, че поради естеството си на неформален договор, за неговото установяване са допустими всички доказателствени средства, включително и свидетелски показания. Апелативният съд не е споделил становището на първоинстанционния съд, че свидетелски показания са недопустими, тъй като се цели установяване на договор на стойност по-голяма от 5 000 лв. Цитирал е съдържанието на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3, предл. 2 ГПК, като е достигнал до извода, че посоченото ограничение по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не е приложимо когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. Допълнено е, че ако страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата при които е сключен, както и за това, каква е била действителната обща воля на страните. Направено е уточнението, че при изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва обстоятелствата, при които е сключен договорът, характера на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, като в този смисъл въззивният съд е цитирал и следната практика на ВКС: решение № 546 по гр.д. № 856/2009 г. на IV ГО, решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр.д. 167/2011 г. на ВКС, IV ГО. Посочено е, че в случая се цели установяване със свидетелските показания на извършените фактически действия по осъществяване на посредническите услуги, предоставени от страна на „Матапан“ ЕООД и от които се е възползвало „Контракт сити“ ООД. Допълнено е, че действията, извършени от страна на „Матапан“ ЕООД като посредник на „Контракт сити“ ООД са довели до свързване на страните и сключване на сделка с продавача на посочения имот и за цитираната цена, поради което съдът е приел, че свидетелски показания за установяване на тези обстоятелства са допустими. В конкретния случай съдът е приел показанията на свидетеля Н. Г. за безпристрастни, непосредствени, точни и кореспондиращи с другите събрани по делото доказателства. В тази връзка същите са кредитирани изцяло с оглед на факта, че свидетелят е непосредствен участник в проведените срещи. От друга страна съдът не е кредитирал показанията на свидетелката В. Изворска поради факта, че тя не е пряк участник в проведените срещи, а задачите й са възлагани от нейния пряк ръководител Т. С.. Освен това съдът е отчел и възможната заинтересованост на свидетелката от изхода на спора, тъй като същата е служител на ответното дружество „Контракт сити“ ООД. С оглед на така изложеното съдът е счел, че за предоставените посреднически услуги се дължи заплащане според уговореното между страните, а ако не е уговорено такова, то се дължи възнаграждение в обичайния размер. От данните по делото съдът е приел за установено, че сделката е реализирана, но няма данни конкретно възнаграждение да е било уговаряно в определен размер. С оглед показанията на свидетеля Н. Г. съдът е приел, че обичайният размер за този вид посредничество е между два и три процента от стойността на сделката, като се е позовал на същите свидетелски показания, съгласно които за предоставеното от негова страна посредничество по конкретната сделка свидетелят е получил три процента. Така дадените свидетелски показания съдът е кредитирал изцяло поради факта, че свидетелят осъществява дейност в същата област, като същевременно не е заинтересован от изхода на спора и възприятията му са преки и непосредствени. В конкретния случай съдът е посочил, че стойността на сделката е в размер на 7 040 988 лв. без ДДС, с оглед на което обичайното възнаграждение би следвало да е в размер на 211 229 лв., но е уточнил, че не може да присъди повече от това, което е поискано от ищеца - в случая претенцията е в размер на 70 449 лв., с оглед което я е уважил в пълния предявен размер. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Първите два въпроса на касатора, обобщени и смислово сведени до това дали осъществяването на връзка и организиране срещу между страните по продажбената сделка съставляват достатъчно условие за дължимост на посредническо възнаграждение, може да бъдат приети за годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите не е налице поддържаният критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с цитираната практика на ВКС. Първото от посочените от касатора решения е в смисъл, противен на поддържания от него – прието е, че предмет на договора е постигане на определен резултат – свързване на страните и подпомагането им да сключат договори с изричното посочване, че е достатъчно сключването на договора да е резултат от това, че посредникът е свързал страните по него /в какъвто смисъл е и приетото от въззивния съд в обжалваното решение/. Същото по същество е прието и във второто от цитираните решения, постановено по дело, по което касационно обжалване е допуснато по въпроса включва ли се в задължението на посредника изискването да съблюдава интересите на страните, като ги информира относно обстоятелства, които биха могли да повлияят върху техните волеизявления при сключване на сделката и/или на нейното съдържание, или задължението му се изчерпва със свързването на двете страни и създаването на условия за сключване на договор между тях. В същото решение в обобщение също е прието, че конкретните параметри на сделката подлежат на договаряне между страните по нея, а в задълженията на посредника се включва само намиране на клиенти за конкретната стока и предоставяне на информация за същата, но не и проучването на техническите изисквания на съответния пазар, които той налага към стоката поради съобразяването с действащото на този пазар законодателство. Третото от решенията на ВКС е неотносимо към случая, доколкото не съдържа отговор на поставените въпроси по същество, а третира недопустимостта на съдебно решение, постановено по непредявен, вместо по предявения иск. Третият и четвъртият от въпросите на касатора са несъответни на действителните изводи на въззивния съд, обективирани в мотивите му и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Като е приел, че процесното посредничество действително се заключава в осъществяването на чисто фактическа дейност по свързването на страните, в каквато насока е цитирал и практика на върховната съдебна инстанция, въззивният съд в същото време нито е приемал, че в случаите, като процесния не е необходимо съгласие между страните, нито пък че такова в конкретния случа няма, както това предполагат въпросите на касатора и обосновката им. Последните в случая просто изразяват несъгласието на касатора с крайните изводи на съда, обусловили изхода на спора във въззивната инстанция, поради което и са относими само към правилността на обжалваното решение, но не и към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване. Същото се отнася и до петия въпрос на касатора. Съдът изрично е цитирал в мотивите си ограниченията на посочената във въпроса норма на процесуалния закон, но също така нарочно е приел, като е цитирал и практика на касационната съдебна инстанция в изложения смисъл, че в случая свидетелски показания са допустими не за установяване наличието на съществуващо договорно отношение, а за изясняване смисъла на постигнатите договорености, обстоятелствата, при които е сключен договорът, характера на преговорите, разменената кореспонденция и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му и в крайна сметка - че в случая се цели установяване със свидетелските показания на извършените фактически действия по осъществяване на процесните посреднически услуги, предоставени от страна на ищеца, и от които се е възползвал ответника – касатор. Във втората си част същият въпрос е и изцяло относим към правилността на конкретните крайни изводи на съда, обусловили изхода на спора, съответно – към правилността и на въззивното решение, схващана като основание за касирането му /чл. 281, т. 3 от ГПК/, но не и към наличието или не на основание за допускане на касационно обжалване – единствен предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Шестият въпрос на касатора в края му /частта относно това с кои от доказателствата се установява осъществяването на всеки факт от значение за спорното право/, въобще не може да бъде квалифициран като правен такъв – по тълкуването на правна норма, институт и/или принцип на правото като абстрактни правила за поведение на правните субекти, поради което и не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. В останалата му част по отношение на въпроса не е налице претендираното противоречие с практиката на ВКС. Според т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27. 12. 1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 година, където се сочи, че решението се отменя и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. С оглед изложеното не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези господстващи в задължителната за съдилищата практиката на ВС постановки са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – срв. пр. определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр. д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г. о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о. и в случая изложените от въззивния съд мотиви и обективираните в тях изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция са съобразени с посочената задължителна и казуална практика на ВС и ВКС. При този изход на делото касаторът няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на установеното като заплатено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение