Определение № 708 от 21.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 1899/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК вр. чл. 295 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Мира-Ел“ ООД, [населено място], Г. област и И. Г. Д. – П. срещу решение № 31 от 9.03.2023 г., поправено с решение № 12 от 22.01.2024 г., по в. т. д. № 175/2022 г. на Великотърновски апелативен съд. „Мира-Ел“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 82 от 29.05.2018 г. по т. д. № 98/2017 г. на Габровски окръжен съд е обявена свръхзадължеността на „Мира-Ел“ ООД, определена е началната дата на свръхзадължеността – 22.11.2016 г., открито е производство по несъстоятелност на длъжника, наложени са обща възбрана и запор върху имуществото му, назначен е временен синдик, определено е възнаграждението му и е свикано първо събрание на кредиторите на „Мира-Ел“ ООД. Касационният жалбоподател „Мира-Ел“ ООД поддържа, че атакуваното решение на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответницата по обсъдената касационна жалба И. Г. Д.-П. изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от длъжника част, респ. – за неоснователност на касационната жалба. Касационната жалбоподателка И. Д.-П. обжалва въззивното решение в частите, с които е отхвърлено искането й за откриване на производство по несъстоятелност на „Мира Ел“ ООД на основание неплатежоспособност и е определена начална дата на свръхзадължеността – 22.11.2016 г. Твърди, че атакуваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Поддържа, че са налице основанията за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „Мира-Ел“ ООД не е депозирал отговор на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на основанията за допускане на касационно обжалване, прие следното: Касационните жалби са процесуално допустими – подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок за обжалване. Великотърновски апелативен съд се е произнесъл на основание чл. 294, ал. 1 ГПК след отмяна на решение № 220 от 12.08.2019 г. по в. т. д. № 238/2018 г. на Великотърновски апелативен съд и връщане на делото за ново разглеждане. За да постанови обжалваното решение, решаващият състав е приел, че И. Д.-П. е кредитор на „Мира-Ел“ ООД и притежава изискуемо парично вземане към длъжника по търговска сделка – за възнаграждение по договор от 7.07.2009 г. с предмет предоставяне на информация и консултиране за източници на инвестиционно кредитиране и изготвяне на инвестиционен проект за кандидатстване за безвъзмездна финансова помощ по проект „Руслова МВЕЦ „Д.““, [населено място], поради което е установена активната й материалноправна легитимация в производството. Във въззивното решение е извършен анализ на финансово-икономическото състояние на ответното по молбата по чл. 625 ТЗ търговско дружество. Въззивният съд въз основа на приетите заключения на съдебно-икономическите експертизи е приел, че към 31.12.2014 г. коефициентът на обща ликвидност на търговеца ответник по молбата по чл. 625 ТЗ е бил над единица, а към края на 2013 г. и 2015 г. е близо до единица, като след 2016 г. до 25.11.2022 г. коефициентът на обща ликвидност е под единица. В решението е отразено, че със сключването от длъжника на два договора за изработване на уеб сайтове и абонаментно обслужване и с оглед приходите от тази дейност в края на 2022 г. и до 31.01.2023 г. коефициентът на обща ликвидност е над 2, което надвишава препоръчителните стойности в границите на 1 – 1,5. Решаващият състав е посочил, че същото се отнася и до коефициентите на бърза, незабавна и абсолютна ликвидност, които до 2015 г. са над приетите стойности, а след 2016 г. до 25.11.2022 г. – стойността им възлиза на 0,1154 /под приетите за съответния коефициент стойности/, като сключването на споменатите договори променя показателите и те нарастват над 2. В решението е изложено, че след продажбата по реда на принудителното изпълнение на нетекущите активи на предприятието /земя, сгради, съоръжения/ през 2016 г., структурата на активите се състои от парични средства и вземания, в диапазона между 3000 и 6000 лв. до м. 11.2022 г., 59 000 лв. в края на 2022 г. и 49 000 лв. към 31.01.2023 г. Въззивният съд е приел, че предприятието няма дълготрайни материални активи и материални запаси, като след продажбата на нетекущите ДМА то не може да генерира приходи и на практика е преустановило дейност. Установил е, че от 2014 г. насетне дружеството е на загуба, натрупана до 72 000 лв. през 2017 г., константна величина до 25.11.2022 г. Подчертал е, че според установените в експертните заключения коефициенти на финансова автономност и обща задлъжнялост за целия изследван период дружеството работи с привлечен капитал, като е поставено в голяма степен на зависимост от своите кредитори. Решаващият състав е изложил съображения, че за да се открие производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност, следва затрудненото състояние на предприятието да е трайно и налично към датата на приключване на съдебното дирене. Посочил е, че в случая предпоставките на чл. 608, ал. 1 ТЗ не са налице, поради което по отношение на ответното дружество не може да се открие производство по несъстоятелност поради неплатежоспособност. В тази връзка е съобразил промяната в икономическото състояние на търговеца вследствие сключените договори за изработка на уеб сайт и абонаментно обслужване, по които са постъпили парични средства, съответно стойността на коефициентите на ликвидност към края на 2022 г. и към 31.01.2023 г. е над 2. Приел е, че икономическото състояние на дружеството е променено, то може да обслужва изискуемите си задължения, което изключва наличие на неплатежоспособност. С оглед заявените от молителката основания за откриване на производство по несъстоятелност на ответния търговец съдът е извършил и преценка дали дружеството е свръхзадължено, а именно дали имуществото на търговското дружество е достатъчно, за да покрие паричните му задължения – чл. 742, ал. 1 ТЗ. Посочил е, че от значение за обективирането на състоянието на свръхзадълженост, макар и не само, е показателят „собствен капитал“, участващ в коефициентите на финансова автономност и задлъжнялост. Възпроизвел е експертния анализ на динамиката в собствения капитал при ответника, който от 105 000 лв. през 2012 г. е намалял с 68,57 % към 25.11.2022 г. на 33 000 лв., а в края на 2022 г. и към 31.01.2023 г. се е увеличил на 82 000 лв. Посочил е, че коефициентите на финансова автономност и обща задлъжнялост сочат силна зависимост на предприятието от привлечения капитал, като първият варира за целия изследван период между 0,02 и 0,055, а към края на 2022 г. и към 31.01.2023 г. се завишава на 0,13 - значително под допустимата стойност, а вторият - при препоръчителни стойности от 0,33 – 0,5 за изследвания период варира между 45,03 и 11,12, като след 2016 г. е константна величина – 18,18, а в края на 2022 г. и към 31.01.2023 г. е съответно 7,44 и 7,32. При съобразяване, че след 2016 г. предприятието няма никакви нетекущи активи, чрез които да упражнява търговска дейност, а в края на 2022 г. и към 31.01.2023 г. активите му се състоят от налични парични средства по банкова сметка – съответно 59 000 лв. и 49 000 лв., докато паричните задължения на дружеството са значителни по размер - 600 000 лв., съдът е направил извод, че кредиторите нямат приемлива обезпеченост от имуществото на дружеството. По повод сключените през 2022 г. договори за изработка на уеб сайтове и абонаментно обслужване, от които търговецът е реализирал приходи, съдът е заключил, че на фона на упражняваната дейност през целия анализиран период това се явява инцидентна дейност, от която макар и да са реализирани приходи, се генерират и нови задължения - за трудови възнаграждения, данъци, осигуровки. Отчел е, че падежът на дълга на дружеството към „П. Сървис“ ЕООД, възлизащ на сумата от 569 210, 72 лв., е в края на 2023 г. С оглед на това в обжалвания акт е направен извод, че за целия изследван период дружеството е оперирало предимно с привлечен капитал, поставено е в трайна и изключителна зависимост от кредиторите си, като липсата на постоянна, стабилна и доходоносна дейност го е поставила в ситуация да не може да генерира приходи за погасяване на задълженията си, постъпилите такива в края на анализирания период са незначителни спрямо задълженията, поради което следва да се приеме, че е налице свръхзадълженост по смисъла на чл. 742, ал. 1 ТЗ. При съпоставка на имуществото и паричните задължения на търговеца съдът е приел, че състоянието на свръхзадълженост се установява след продажбата на всички активи на дружеството, свързани с основната му дейност, с постановление за възлагане от 22.11.2016 г., след което са останали непогасени задълженията към молителката и към „П. Сървис“ ЕООД. По тези съображения е заключил, че решението на окръжния съд за отхвърляне на молбата по чл. 625 ТЗ следва да бъде отменено, и вместо него да бъде постановено друго, с което бъде обявена свръхзадължеността на „Мира-Ел“ ООД с начална дата 22.11.2016 г., като бъде открито производство по несъстоятелност по отношение на длъжника. По касационната жалба на „Мира-Ел“ ООД: В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът „Мира-Ел“ ООД поставя следните въпроси във връзка с обосноваване искането за допускане на касационно обжалване: „1. Допустимо ли е да се приемат за недоказани оспорванията за неавтентичност и антидатираност на документи, ако не е откривана процедура по чл. 193 ГПК, въпреки че искания за откриване на процедура по чл. 193 ГПК са правени и пред първите две съдебни инстанции?; 2. Длъжен ли е въззивният съд да открие производство по чл. 193 ГПК, когато прецени, че е оспорена автентичността на частен документ и първоинстанционният съд също не е открил такова производство?; 3. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички направени от страните доказателствени искания и съответно да обоснове недопускането на посочените от страните доказателствени искания?; 4. Извършва ли въззивният съд съществено процесуално нарушение като не допуска допълнителна или повторна експертиза, която е поискана в същото съдебно заседание, в което се изслушва заключението на вещото лице и от дадените отговори в заключението и в устните обяснения на вещото лице се установяват непълноти и/или противоречия?; 5. Извършва ли въззивният съд съществено процесуално нарушение, когато при формулиране на въпросите по допуснатата експертиза е видно, че същият има предварително убеждение по делото и се е произнесъл по въпрос по съществото на спора преди постановяване на крайния съдебен акт?; 6. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички правнорелевантни твърдения на страните, всички относими и допустими доказателства, поотделно и съвкупно (в тяхната взаимна връзка и зависимост) с останалия доказателствен материал?; 7. Длъжен ли е да мотивира решението си, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните?; 8. Когато по делото са приети разноречиви доказателства, въззивният съд дължи ли обосноваване в мотивите защо и на кои вярва, кои възприема и кои не?“ В изложението на основанията за достъп до касация касаторът прави позоваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Твърди, че въпросите по т. 1, 2, 3, 6, 7 и 8 са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпросите по т. 1, 2 и 3 – на ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и на постановени от ВКС решения по гр. д. № 871/2012 г., III г. о., гр. д. № 4426/2014 г., III г. о. и т. д. № 2637/2015 г., II т. о., по въпросите по т. 6 и 7 – на противоречие с формирана практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК, а именно с решения по гр. д. № 862/2011 г., IV г. о., гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о., гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., гр. д. № 1100/2012 г., IV г. о., гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о. и др. и на въпроса по т. 8 – на противоречие с решение по гр. д. № 2631/2016 г. на ВКС, III г. о. Касаторът „Мира-Ел“ ООД поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за достъп до касация, тъй като в противоречие с практиката на ВКС съдът не е установил икономическото състояние на длъжника към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция и неправилно е определил началната дата на свръхзадължеността на търговеца. В тази връзка въвежда и въпроса „Към кой момент и въз основа на какви критерии следва да се прецени обективното икономическо състояние, съответно състоянието на неплатежоспособност/свръхзадълженост на търговското дружество?“ с твърдения, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решения по т. д. № 4356/2013 г., II т. о., т. д. № 4254/2013 г., I т. о., т. д. № 685/2012 г., II т. о., т. д. № 284/2016 г., II т. о., т. д. № 785/2017 г., I т. о. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ответния по молбата по чл. 625 ТЗ търговец. Съгласно разпоредбата на чл. 295, ал. 1 ГПК касационното обжалване след отмяна по чл. 293, ал. 3 ГПК на първоначалното решение може да се основе само на нарушения, допуснати от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и при наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 96 от 6.07.2022 г. по т. д. № 2738/2019 г. на ВКС, I т. о. е отменено решение № 220 от 12.08.2019 г. по в. т. д. № 238/2018 г. на Великотърновски апелативен съд и делото е върнато на същия апелативен съд за ново разглеждане от друг състав. Съгласно разпоредбата на чл. 294, ал. 1 ГПК указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото. В отменителното решение на ВКС е прието, че сключеният между молителката като изпълнител и ответното дружество като възложител консултантски договор от 07.07.2009 г. следва да се определи като търговска сделка, съобразно въведения от законодателя в чл. 286, ал. 1 ТЗ субективен критерий, тъй като е сключен от ответното търговско дружество при осъществяване на дейността му по занятие и не е опровергана презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ. Касационният съд е споделил изводите на въззивната инстанция, че не е доказано оспорването на истинността на процесния договор, като е изтъкнал, че ответникът не ангажира доказателства във връзка с авторството на подписа на представляващия дружеството. Изложено е, че ответникът не е оспорил съставения на 15.08.2009 г. двустранен протокол за приемане на работата на изпълнителя от възложителя, като по делото е установено, че за авансовото плащане на сумата 1400 лв. на изпълнителя е съставен разходен касов ордер от 1.09.2009 г. и тази сума е осчетоводена от дружеството. С оглед уговореното от страните, че падежът на задължението за заплащане на останалата част от възнаграждението настъпва в срок до 10 календарни дни след последното плащане от ДФЗ и данните за извършено последно плащане от фонда в полза на дружеството на 8.10.2013 г., касационната инстанция е приела, че вземането на молителката за останалата част от възнаграждение в размер на 26000 лв. е станало изискуемо на 28.10.2013 г. и не е погасено по давност, тъй като молбата по чл. 625 ТЗ е подадена на 16.11.2017 г. Формиран е извод, че молителката има качеството на кредитор на ответното дружество с изискуемо парично вземане за възнаграждение в размер на сумата 26 000 лв., както и за неустойка за забавеното му заплащане, произтичащи от консултантския договор - търговска сделка и следва да й се признае активна легитимация за подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност на ответното дружество и на двете поддържани основания – неплатежоспособност и свръхзадълженост. В отменителното решение на ВКС е прието, че изводите на въззивния съд, че е недоказано състояние на неплатежоспособност или свръхзадълженост са неправилни. Изложено е, че въззивният съд не е изпълнил правомощията си да обсъди подробно писменото заключение и обясненията на вещото лице, че неправилно при изготвянето на СИЕ не са взети предвид задълженията на дружеството към молителката и съдът е отказал да уважи искането на дружеството за допускане на повторна експертиза за изследване на финансово-икономическото му състояние. Дадени са указания при новото разглеждане на делото от въззивния съд с оглед изминалия значителен период от време след изготвяне на експертното заключение през 2019 г. и установеното публикуване в ТР на ГФО на дружеството за 2020 г. да се извърши ново изследване на действителното финансово–икономическо състояние на длъжника чрез назначаване на повторна СИЕ. С оглед дадените от касационния съд задължителни указания, с които въззивният съд се е съобразил при повторното разглеждане на делото, не са налице предпоставките по чл. 295, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението за допускане на касационно обжалване. Тези въпроси касаят приложението на чл. 193 ГПК и са въведени във връзка с доводи, че въззивният съд неправилно е отказал да открие производство по оспорване на истинността на представените от молителката договор за консултантска услуга, приемо-предавателен протокол и разходен касов ордер, както и не е назначил съдебно-графическа експертиза във връзка с оспорването. Посочените доказателства са за установяване качеството на молителката на кредитор на ответника с изискуемо вземане за възнаграждение по договор за консултантска услуга – търговска сделка. В отменителното решение ВКС е признал това качество на И. Д.-П., съответно активната й легитимация по молбата по чл. 625 ТЗ. Касационната инстанция се е произнесла, че ответникът не е доказал твърденията си за неистинност на договора, приемо-предавателният протокол не е оспорен от ответника, а отразеното в РКО съответства на счетоводните записвания при търговеца. Поради това отказът на въззивния съд да открие производство по оспорване на документите, както и изводите в обжалваното решение, че молителката е носител на изискуемо вземане за възнаграждение по процесната търговска сделка – договор за консултантска услуга, работата по който е извършена от изпълнителката и приета от възложителя, напълно кореспондират с указанията в отменителното решение на ВКС. Тези указания изключват възможността при новото разглеждане на делото въззивния съд да преразглежда въпроса дали молителката е активно легитимирана по молбата за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника. В този смисъл касационното обжалване не следва да се допуска и по въпросите по т. 6 – т. 8 от изложението на касатора „Мира-Ел“ ООД, тъй като те се отнасят до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, но са поставени единствено във връзка с визираните писмени доказателства и възраженията на длъжника за тяхната неистинност. Съобразяването на въззивния съд с указанията по тълкуване и прилагане на закова в решението по чл. 290 ГПК на ВКС изключва извода за обоснован достъп до касация и по въпросите по т. 3-5 от изложението на касатора търговско дружество, които касаят задължението на въззивния съд в производството по искане за откриване на производство по несъстоятелност да допусне допълнителна експертиза. Тези процесуални въпроси са въведени във връзка с оплаквания, че постановилият обжалваното решение състав на апелативния съд е отказал чрез поставяне на задачи на допуснатата съдебно-икономическа експертиза да изследва отразяването на задължението по договора за консултантска услуга на страните в счетоводството на длъжника през 2009 г./годината на сключването му/, както и да събере експертиза за релевантните за финансово-икономическото състояние на търговеца показатели, без включване на вземането на молителката към ответника. При отказа за допускане на експертиза по посочените въпроси въззивният съд е процедирал при съобразяване с акта на ВКС, в който наред с признаването, че молителката е носител на изискуемо вземане към ответника по договора за консултантска услуга, е посочено, че при предходното разглеждане на делото при анализа на икономическото състояние на търговеца неправилно не е взето предвид задължението към И. Д.-П.. Неоснователни са и доводите на касатора „Мира-Ел“ ООД във връзка с последния въведен въпрос за отклонение от практиката на ВКС, на която е направено изрично позоваване и в отменителното решение на ВКС, че въззивният съд трябва да установи икономическото състояние на длъжника и състоянието му на неплатежоспособност/свръхзадълженост към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция, като съобрази всички конкретни факти, относими към икономическото състояние на търговеца към посочения момент и извърши цялостен анализ на посочените в експертизата коефициенти на ликвидност и автономност. В обжалваното въззивно решение решаващият състав въз основа на заключенията на СИЕ е извършил подробен анализ на активите и пасивите на длъжника, съответно на стойността и структурата им, за да извърши преценка дали предприятието има достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните/текущи задължения, както и дали са налице данни за свръхзадълженост по смисъла на чл. 742 ТЗ. Тъй като въпросът е поставен във връзка с доводите, че при изследване дали търговецът е свръхзадължен съдът не е отчел извършено плащане от „Еко Инвест-2008“ ЕООД по договора от 1.11.2022 г. в размер на 6000 лв. с оглед неотразяването му в експертното заключение, то следва да се изтъкне, че изводът за свръхзадълженост на търговеца е направен при съобразяване на коефициентите на финансова автономност и задлъжнялост на дружеството за изследвания период, както и на обстоятелствата, че дружеството няма нетекущи активи, чрез които да упражнява търговска дейност, текущите му активи към края на януари 2023 г. се състоят от налични по банкова сметка парични средства – 49 000 лв., а паричните му задължения му са значителни по размер – 600 000 лв. Следователно, дори и да бе взето предвид плащането през януари 2023 г. на сумата от 6 000 лв. по сключения от дружеството договор /съответно увеличаването на паричните средства, изчерпващи активите на дружеството на 55 000 лв./, то същото не би могло да се отрази на крайния извод за свръхзадълженост на търговеца с оглед размера на паричните задължения на дружеството и трайната и изключителна зависимост на предприятието от кредиторите му. Настоящият състав намира, че не се е осъществило и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. При аргументиране на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК касаторът поставя последния въпрос, във връзка с който вече бяха изложени съображения. Що се отнася до доводите за неправилно определяне на началната дата на свръхзадължеността, трябва да се отбележи, че действително в мотивите на въззивния акт за начална дата на състоянието, основание за откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, наред с датата 22.11.2016 г. е посочена и датата 26.11.2016 г. Не съществува съмнение обаче досежно приетата от съда начална дата на състоянието, както и несъответствие на диспозитива на формираната в мотивите воля на съда, доколкото съдът е изложил аргументи, че свързва началната дата с продажбата на активите на дружеството, осъществена с постановление за възлагане от 22.11.2016 г., и ясно е посочил, че след отмяната на първоинстанционния акт следва да се постанови решение за обявяване свръхзадължеността на дружеството с начална дата 22.11.2016 г. По касационната жалба на И. Г. Д.-П.: С оглед бланкетно въведените от касационната жалбоподателка предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно и недопустимо. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Не може да се приеме, че съществува вероятност и за недопустимост на обжалваното въззивно решение с оглед осъществената проверка при предходното разглеждане на делото от ВКС и липсата на твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на молбата по чл. 625 ТЗ, както и за десезиране на съда. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касаторката И. Д.-П. са въведени следните въпроси: „1. Кои от показателите за ликвидност са определящи за състоянието на неплатежоспособност? При финансови показатели за обща и бърза ликвидност изцяло в препоръчителните граници за финансово стабилно предприятие следва ли въз основа на показателите за абсолютна и незабавна ликвидност, съдът да прави извод за състояние на неплатежоспособност?; 2. Началната дата на неплатежоспособност следва ли да се определи с оглед последното извършено плащане на длъжника към определен кредитор или с оглед цялостното икономическо състояние на длъжника?; 3. Как следва да процедира съдът при определяне на началната дата на неплатежоспособност в случаите, при които вземанията на молителя, който иска да бъде открито производство по несъстоятелност, не са осчетоводени от длъжника и не са намерили отражение в обявените годишни отчети? Следва ли съдът по служебен почин да назначи експертиза за определяне на съотношението между пасиви и активи към датата, на която тези неосчетоводени, но безспорно установени вземания са станали изискуеми?; 4. При определяне на началната дата на неплатежоспособност следва ли съдът да изследва дали към датата на падежа на паричните задължения на дружеството длъжник имуществото му е достатъчно, за да покрие тези задължения, и ако отговорът е отрицателен, то за начална дата на неплатежоспособност да бъде определена именно датата на падежа на паричните вземания, които по размер надвишават активите?; 5. Различни ли са критериите за определяне на началната дата на свръхзадълженост от тези за определяне на началната дата на неплатежоспособност?; 6. Длъжен ли е съдът по служебен почин да събере доказателства относно това коя е най-ранната дата, към която е съществувало състоянието на неплатежоспособност? Нарушение на правилото на чл. 621а ТЗ ли е ограничаването на предмета на доказване със замяна на въпросите на страната с въпроси, които не са релевантни за доказване на твърдяната от молителя дата?; 7. При извършване на анализ на цялостното финансово и икономическо състояние на търговеца с цел да бъде определена началната дата на неплатежоспособност съдът следва ли да вземе предвид също така и кога е настъпила изискуемостта на вземанията на молителите, и как тези вземания се отразяват на това финансово и икономическо състояние, след като същите не са били осчетоводени и не са намерили отражение в счетоводните регистри?; 8. Простото съотношение на краткотрайните активи и краткосрочните задължения, залегнало в изчислението на коефициентите за обща и бърза ликвидност на длъжника достатъчно ли е за преценка на състоянието му на платежоспособност или от значение е и ликвидността на тези активи?“. Касационната жалбоподателка излага доводи, че въпросите по т. 1-7 от изложението са разрешени в противоречие с решения на ВКС по т. д. № 1565/2014 г., I т. о. и т. д. № 915/2009 г., II т. о., а въпросът по т. 8 – в противоречие с решения на ВКС по т. д. № 685/2012 г. и т. д. № 284/2016 г. Сочи, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Настоящият състав намира, че касационното обжалване по жалбата на И. Д.-П. не може да се допусне по въведените въпроси. В голямата си част, а именно питанията по т. 2, 3, 4, 5, 6 и 7 не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода по конкретното дело. Тези въпроси се отнасят до определянето на началната дата на неплатежоспособността и не са съобразени с правната воля на въззивния съд, който е отрекъл търговецът да е неплатежоспособен, съответно въобще не се е произнасял по началната дата на неплатежоспособността. В обжалваното решение е прието, че меродавно за откриването на производството по несъстоятелност е икономическото състояние на предприятието на длъжника към момента на приключване на съдебното дирене, като в случая не се установява към този момент дружеството да е неплатежоспособно, тъй като с оглед сключените от него договори през 2022 г. и приходите по тях коефициентите на ликвидност са нараснали и са над 2, съответно над препоръчителните стойности. Въззивният съд не е изразил становище и по въпроса дали критериите за определяне на началната дата на свръхзадълженост и на неплатежоспособност са различни. Що се отнася до частта от въпроса по т. 5 относно определянето на началната дата на свръхзадължеността, то тя е релевантна и покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касаторът не сочи практика на ВКС, на която произнасянето на въззивния съд да противоречи. Не е обосновано и значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото критериите за свръхзадълженост следват ясно от разпоредбата на чл. 742 ТЗ. Въззивният съд е съобразил предвидените в чл. 742 ТЗ критерии и събраните по делото доказателства, въз основа на които е приел за доказано, че длъжникът е в състояние на свръхзадълженост и това състояние е трайно. Доколкото въпросът може да бъде отнесен до момента, към който трябва да се изследва съотношението между парично оценимото имущество и паричните задължения на търговеца, съответно да се определи началната дата на свръхзадължеността, то той е свързан с конкретните твърдения на страните и фактите по делото, които са различни за всеки отделен случай. Поради това въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а правилността на преценката на въззивния съд може да бъде проверена едва след допускането на касационния контрол. Произнасянето на съда по първия и последния въпрос от изложението е съобразено с указанията на касационната инстанция в отменителното решение, базирано на последователната практика на ВКС, че неплатежоспособността се определя въз основа на преценката на цялостното икономическо състояние на търговското дружество – длъжник, посредством коефициентите на ликвидност и финансова автономност/задлъжнялост, чрез които се установява обективната трайна неспособност на длъжника да погасява своите краткосрочни /текущи/ задължения с краткотрайните /текущи/ активи; по правило коефициентът на обща ликвидност се явява основен показател за състоянието на неплатежоспособност при действителна ликвидност на всички елементи от краткотрайните активи, участващи при формирането му; коефициентите на финансова автономност/задлъжнялост са помощни и лошите им стойности при добри показатели на ликвидност не сочат на наличие на състояние на неплатежоспособност на търговеца, а са единствено индиция за евентуално настъпване на това състояние в бъдеще; простото съотношение на актива и пасива, залегнало в изчислението на коефициентите на ликвидност на дружеството, е недостатъчно за преценка на състоянието му на платежоспособност; от значение е и реализируемостта на актива, неговата ликвидност. За да счете, че ответното дружество към момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция не е неплатежоспособно по смисъла на легалната дефиниция на чл. 608, ал. 1 ТЗ въззивният съд е съобразил анализа на икономическото му състояние в събраните заключения на икономическата експертиза, отчел е визираните в практиката показателите на ликвидност, като е направил извод, че търговецът има достатъчно налични краткотрайни активи, с които да посрещне краткосрочните/текущите си задължения. Следва да се изтъкне, че краткотрайните активи на търговеца към края на 2022 г. и 31.01.2023 г. се състоят от налични парични средства по банкова сметка, поради което въпрос № 9 за значението на ликвидността на краткотрайните активи на търговеца при преценката за неплатежоспособност не съответства на установеното по делото и не се явява обуславящ решаващите изводи на въззивния съд. Касационното обжалване на въззивното решение в атакуваната от молителката И. Д.-П. част не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като тя не е обосновала нито една от изяснените проявни форми на очевидната неправилност, а се е позовала на това основание само бланкетно. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска по подадените касационни жалби на „Мира-Ел“ ООД и на И. Г. Д. – П.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение