Определение № 575 от 24.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 1789/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу Решение № 674/06.06.2024 г. по в.гр.д. № 3401/2023 г. на Апелативен съд-София, с което е отменено Решение № 4653/27.08.2023 г. по гр.д. № 9333/2022 г. на Софийски градски съд в обжалваната осъдителна част и вместо него е постановено отхвърляне на предявения от касатора срещу М. В. Г. иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1 КЗ (отм.).

В касационната жалба е наведен довод за неправилност на обжалваното решение по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК поради съществено нарушение на процесуалната норма на чл. 223, ал. 2 ГПК. Касаторът поддържа, че в качеството си на застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ е бил осъден в предходен процес да плати обезщетение на увреденото от пътно-транспортно произшествие лице, като решението по прекия иск е постановено при участието на ответника Г. като негов помагач. Привличането на помагача е било мотивирано от обстоятелството, че той е управлявал увреждащия автомобил със забранена концентрация на алкохол в кръвта, но този факт според касатора не е бил част от предмета на доказване по прекия иск и поради това с обжалвания акт съдът неправилно е приел за обвързващи мотивите на предходното решение относно недоказаната употреба на алкохол от делинквента. Наред с това касаторът сочи, че институтът на помагача е уреден в полза, а не във вреда на подпомаганата страна, както и че според граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК само подпомагащата страна е адресат на забраната да оспорва установеното в мотивите освен при зле возен процес, като с оглед императивния характер на нормата разширителното й тълкуване е недопустимо. Едностранната обвързаност от мотивите на решението (само на помагача) касаторът извежда и от обстоятелството, че при липса на обратен иск подпомаганата страна не би могла да се защити срещу констатациите на съда поради необжалваемост на мотивите. За неправилен касаторът сочи и извода на съда, че решението по регресния иск, предявен в отделно производство, следва да е идентично с решението, което би било постановено, ако беше предявен обратен иск. Допълва, че в настоящия процес е провел пълно доказване на концентрацията на алкохол в кръвта на виновния водач над допустимата по закон норма.

Касаторът се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност поради прилагане на разпоредбата на чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК в смисъл, обратен на съдържащото се в нея правило. Наред с това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени и три процесуални въпроса, свързани с приложението на чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК, които според касатора са решени в противоречие с практиката на ВКС и чийто отговор е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК).

Ответникът по касационната жалба М. В. Г. счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Според него въззивното решение не е в противоречие с практиката на ВКС по посочените от касатора въпроси, нито е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона или на правилата на формалната логика, установимо от мотивите към акта. При тези съображения ответникът моли да не бъде допускано касационно обжалване, а евентуално излага становище за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен от ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ ЛЕВ ИНС“ АД срещу М. В. Г. иск с правно основание чл. 274, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ (отм.) за сумата от 62 667,53 лв., представляваща регресно вземане за платеното от ищеца застрахователно обезщетение за вредите, причинени на трето лице от застрахования ответник при управление на МПС с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма, ведно с платената лихва върху това обезщетение.

Първоинстанционният съд е приел за установено, че на процесната дата в резултат от виновно и противоправно поведение на ответника като водач на лек автомобил, застрахован при касатора по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, е настъпило пътно-транспортно произшествие; в причинна връзка със събитието са причинени неимуществени и имуществени вреди на трето лице, за чието заплащане касаторът е осъден с влязло в сила решение, постановено и спрямо делинквента като негов помагач; застрахователят е платил присъденото в негова тежест обезщетение, ведно със законна лихва; според изслушаната в производството по регресния иск експертиза ответникът е управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е уважил предявения иск.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че на основание чл. 223, ал. 2 ГПК със задължителна за съда и страните сила е установено, че не се е осъществил фактът на управление на моторното превозно средство от ответника с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма. Изводът е направен след преценка, че това обстоятелство е било въведено като правопораждащо за претенцията на увреденото лице по прекия иск, както и че съдът по този иск е формирал извод за неговата недоказаност.

При тези данни настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице поддържаните основания по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване.

Според константната съдебна практика очевидно неправилно е това решение, което е постановено при тежко и видимо от самия акт/от мотивите към него нарушение на материалния или процесуалния закон или на правилата на формалната логика, чието установяване е възможно, без да се извършва анализ на данните по делото и на събраните в хода му доказателства (например прилагане на отменен закон или прилагане на закон в противоположния му смисъл, нарушаване на основни съдопроизводствени принципи или формиране на изводи в явно противоречие с правилата на формалната логика).

В настоящия случай касаторът поддържа очевидна неправилност поради тежко нарушение на процесуалната разпоредба на чл. 223, ал. 2 ГПК, като счита, че същата е приложена в противоположния й смисъл. Тази констатация почива на предпоставката, че управлението на автомобила от делинквента със забранена концентрация на алкохол в кръвта е факт, невъведен като правопораждащ в производството по прекия иск. В обжалваното решение обаче съдът е формирал обратна теза – че фактът е бил въведен в производството по прекия иск като правопораждащ претенцията на увреденото лице и именно поради това приетото относно него се явява обвързващо. Следователно от мотивите на съдебния акт не е видимо нарушение, изразяващо се в прилагане на разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК в хипотеза, която не покрива фактическия й състав. Не е налице видим порок и във връзка с възприетото от съда, че установителната сила на мотивите обвързва и подпомагащата, и подпомаганата страна. Смисълът, вложен в нормата и разяснен еднозначно и от съдебната практика, и от правната теория, е същият (например Решение № 60167/02.02.2022 г. по т.д. № 2490/2020 г., на ВКС, ТК, І т.о., според което „що се касае до вътрешните отношения между подпомаганата и подпомагащата страна, за тях важи задължителната сила на мотивите …. (която) обвързва по задължителен начин страните и съда, пред който е висящо следващото по време дело - между подпомагаща и подпомагана страна, да приемат, че съдържащите се в мотивите на решението по предходното дело … изводи за фактите и преюдициалните правоотношения, релевантни за правоотношението, което е предмет на постановеното решение, са се осъществили така, както се сочи в мотивите“). Поради изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззвното решение.

Следващите основания, въведени от касатора – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, изискват като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС този въпрос трябва да е включен в предмета на спора (без да е необходимо да е обхванат от силата на пресъдено нещо), да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело и да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК. При преценката относно това дали въпросът е обуславящ, се изхожда от значението му за формиране на решаващата воля на въззивния съд, без обаче да се изследва дали тази воля е формирана правилно. Тоест отговорът на въпроса не трябва да произтича от конкретните събрани по делото доказателства (които се преценяват само във фазата на вече допуснато касационно обжалване), а следва да може да бъде даден абстрактно, без оглед конкретиката на делото.

Поставените от касатора въпроси са следните:

1. Предвид разпоредбата на чл. 223, ал. 2 ГПК подпомаганата/привличащата страна също ли е обвързана от установеното в мотивите на съдебния акт в отношенията й с третото лице помагач или единствено обвързан е помагачът? Дали обвързващата сила е еднопосочна само по отношение на третото лице или обхваща и насрещните отношения на подпомаганата/привличащата страна към третото лице?

2. Доколкото разпоредбата на чл. 223, ал. 2, изр. 1 ГПК е предвидена като защитаваща интересите на подпомаганата/привличащата страна, налице ли е съответна насрещност с цел охраняване интересите на третото лице помагач?

3. Подпомаганата/привличащата страна обвързана ли е с установеното в мотивите на решението, ако същото не е било част от предмета на делото, предвид разпоредбата на чл. 223 ГПК?

Първият въпрос е обусловил решението на въззивния съд, тъй като то е основано на правния извод за обвързаност на ищеца от установеното в мотивите към решението, постановено в производството по прекия иск, в което той е имал качеството на подпомагана страна. Въпросът кореспондира с наведения касационен довод по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК и отговорът му е възможно да бъде даден абстрактно, а не след анализ на доказателства по конкретното дело. Следователно този въпрос покрива общият селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Спрямо него не са осъществени обаче допълнителните критерии, на които се позовава касаторът, а именно – въпросът да е решен в противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК) и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

По основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът не сочи конкретна практика, на която счита, че даденият от въззвния съд отговор противоречи, а извод за противоречие не може да се направи от служебно известната на съда практика, каквато е обективираната например в цитираното по-горе Решение № 60167/02.02.2022 г. по т.д. № 2490/2020 г., на ВКС, ТК, І т.о – с него в отговор на поставения правен въпрос се обобщава, че задължителната сила на мотивите обвързва страните, т.е. и подпомаганата, и подпомагащата, както и съда, разглеждащ делото между тях. Именно поради възприемане на тази правна теза въззивният съд е зачел установената в мотивите на решението по прекия иск недоказаност на факта на управление на автомобила от делинквента със забранена от закона концентрация на алкохол в кръвта.

Допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК пък предполага разглеждането на правния въпрос да допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия (значение за точното прилагане на закона), за създаване на практика по прилагане на непълни, неясни или противоречиви закони или за осъвременяване на тази практика предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (значение за развитие на правото), в какъвто смисъл са разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТТК на ВКС. В случая нито една от изброените хипотези не е налице, тъй като нормата на чл. 223, ал. 2 ГПК не е неясна или непълна, нито е противоречива предвид еднозначното й тълкуване от практиката и теорията, а същевременно няма изменение в регулираните от нея обществени отношения или в законодателството, което да налага промяна на тълкуването й.

Вторият поставен от касатора въпрос не може да бъде свързан с мотивите, при които въззивният съд е постановил решението си. Апелативният съд е приел, че установителната сила на мотивите важи както за помагача, така и за подпомагащата от него страна, изхождайки от функцията на института на помагача (да се избегне нуждата от повторно доказване), както и от преценката, че решението по втория процес не може да е различно от решението, което би било постановено в рамките на предявен в предходния процес обратен иск (при липса на новоосъществили се факти). Съдът обаче не се е аргументирал с нуждата за „насрещност“ в защитаваните от нормата интереси (този на помагача и този на подпомаганата страна) и въобще не е поставял акцент върху защитата на интересите на подмомагащата страна. Поради това въпросът няма характер на правен.

Същите съображения настоящият състав споделя и за третия въпрос. Както беше посочено, въззивният съд е счел, че според изложените към решението по прекия иск мотиви управлението на автомобила от делинквента със забранена концентрация на алкохол в кръвта е въведено от увреденото лице като правопораждащ факт, по който е извършвано доказване. Следователно зададеният от касатора въпрос не кореспондира с формирания от съда извод, тъй като предполага обратната хипотеза – съдът да е приел един факт за невключен в предмета на доказване по предходния процес и въпреки това да е приложил установителната сила на мотивите на постановеното по него решение. Поради изложеното въпросът не се явява обуславящ извода на съда и не покрива основния критерий за селектиране на касационните жалби.

Доколкото според мотивите на съда по прекия иск употребата на алкохол е приета за недоказана поради непровеждане на пълно доказване, релевантен би бил въпросът относно обвързаността на подпомаганата страна от мотивите към решението относно факти, приети за установени чрез приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест. Такъв въпрос обаче не е зададен от касатора, а и не може да бъде служебно формулиран, защото няма касационен довод, свързан с него.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,