Определение № 121 от 09.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1101/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Йобекс България“ ООД,София обжалва решение № 272 от 29.01.2020 г. по гр.д. № 2361/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1480 от 01.03.2019 г., постановено по гр.д. № 2503/2016 г. на Софийски градски съд, I-1 състав, в частта, с която дружеството – жалбоподател е осъдено да заплати на С. П. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 110 500 лв. – главница по договор за заем от 11.10.2011 г., ведно със законната лихва от 29.02.2016 г. до изплащането на сумата, на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата 1 500 лв. – част от възнаградителна лихва, дължима по договора за заем от 11.10.2011 г. за периода от 29.02.2013 г. до 01.12.2013 г., на основание чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД сумата 1 500 лв. – част от лихва за забава, дължима върху главницата по договора за заем от 11.10.2011 г. за периода 02.12.2013 г. до 26.02.2016 г.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон. Счита, че в нарушение на материалния закон е прието превеждането на парите по сметка Освен това бил допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По отношение на оспорването на договора твърди, че е налице нарушение на правилата на доказателствена тежест. Основанието, на което бил сключен определен договор, не можело да се презумира, а следвало да се докаже. Счита, че липсва обсъждане на заключението на вещото лице съобразно изискванията на закона. Липсвали мотиви относно преводите и тегленията от дружеството от ищеца.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси за допускане на касационно обжалване:

1.Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на целия фактически и доказателствен материал по делото и да формира свои собствени фактически и правни изводи? - противоречие с т. 19 от ТР № 1/ 4.01.2001г. по тълк. гр. дело №1/2000г. на ОСГК на ВКС; решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016г. на ВКС, II ГО; решение № 169 от 02.10.2017г. по т.д. № 1672/2016 г. на ВКС, I ТО; решение № 8 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1953/2018г. на ВКС, III ГО: решение № 155 от 18.12.2017 г. по т. д. № 2382/2016г. на ВКС, II ТО и др.

2. При иск с правно основание чл. 240 от ЗЗД какви са елементите на фактическия състав, които следва са бъдат установени в процеса и чия е доказателствената тежест за тяхното установяване? Може ли да се презюмира, че при предаване на парична сума, е налице заемно правоотношение? Освобождава ли се ищецът от доказване па основанието на предаване на сумите, когато това предаване е установено по делото? - противоречие с решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018г. на ВКС, IV ГО; решение № 192 от 07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014г. на ВКС, III ГО; решение № 52 от 22.05.2009 г. по търг. д. № 695/2008 г. ВКС, I ГО; решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на ВКС, III ГО; решение № 274 от 19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, IV ГО и др.

3.При наличие на доказателства за евентуално признаване на дълга как следва да се преценява същото? - противоречие с решение № 136 от 06.11.2015 г. по т.д. № 2483/2014 г. на ВКС, II ТО; решение № 97 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 417/2010 г. на ВКС, IV ГО и др.

4.При инвокирано възражение от ответника, че ищецът не е притежавал налични парични средства, които да предостави в заем, подлежи ли на преценка и доказване фактът дали към момента на превеждане на исковата сума ищецът е имал достатъчно свободни средства и чия е тежестта на доказване? - противоречие с решение № 12 от 31.01.2019 г. по гр. д. № 2000/2018 г. на ВКС, IV ГО. По този въпрос се поддържа и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По отношение на последния въпрос обосновава допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, а именно, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че в задължителната практика на Върховния административен, съд било прието, че на изследване подлежи обстоятелството за наличие на парични средства у заемодателя.

Ответникът по касационната жалба – С. П. не е заявил становище по същата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Въззивният съд изцяло е потвърдил решението на първата инстанция на основание чл. 240 ,ал. 1 ЗЗД за сумата 110 500 лв главница по договор за заем от 11.10.2011 г. ведно със законната лихва от 29.02.2016 г. до изплащането на сумата, на основание чл. 240 ,ал. 2от ЗЗД сумата 1 500 лв част от възнаградителна лихва дължима по договора за заем от 11.10.2011 г. за периода от 29.2.2013 г. до 1.12.2013 г. на основание чл. 86, ал.1, изр. 1 от ЗЗД сумата от 1500 лв част от лихва за забава, дължима върху главницата по договора за заем от 11.1.2011 г. за периода от 2.12.2013 г. до 26.2.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 сумата от 8 802,29 лв. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните - С. П. /ищец в първоинстанционното производство/ и „Йобекс България“ ООД /ответник в първоинстанционното производство/ бил сключен договор за паричен заем. Приел е, че С. П. и „Йобекс България“ ООД са сключили договор на 11.10.2011 г., като П. е поел задължение да даде в заем сумата от 111 000 лв, чрез превеждането й по посочена банкова сметка, срещу насрещно парично задължение- предоставеният заем да бъде върнат до 31.12.2011 г. с уговорената клауза на чл. 4, ал.1 от договора възнаградителна лихва. Предвид реалността на договора за заем въззивният съд приема, че страните са сключили валиден договор за заем, в писмена форма, като е обективирано съгласието на дружеството чрез неговия представител Л. С.. По отношение на писмените добавки върху договора е прието, че оспорването е несвоевременно, след настъпване на преклузиите съобразно чл. 133 от ГПК и при липса на основания по чл. 147 от ГПК. Прието е, че с решение от 11.10.211 г., по протокол от Общото събрание на съдружниците, е възложено на управителя сключването на договора. Прието е ,че задължението за предаване на заетата сума, произтичащо от договора е преведена на няколко пъти. Представеният двустранен договор от 11.10.2011 г. обективира само обещание за заем по смисъла на чл. 241 от ЗЗД. Но е установено, че с пет платежни нареждания в срока на договора, уговорената съгласно договора, с 500 лв по-малко, е преведена безкасово с посочено основание „финансиране от съдружник“. Така е уточнено, че заемът е целеви. Обсъден е характерът на дружеството с ограничена отговорност, като е прието, че то съчетава признаци на персоналните и капиталовите дружества, налице е задължение за съдействие съгласно чл. 14 от ТЗ на съдружника и поради това и това основание е посочено, но не променя целта на преведените парични средства. Освен това като свидетелство за волята на съдружника при превод на сумата е и възприета от въззивния съд и декларация до БНБ, съставена от ищеца, в която е посочено, че се финансира съдружник с цел доизграждане на производствена база и стартиране на производство. Тази цел имала сходство с допълнителните парични вноски, така както са регламентирани в чл. 134 от ТЗ. Представянето на декларацията пред държавен орган, позволявала изясняване волята на съдружника. Освен това с протокол от 28.2.2012 г. и 20.3.2012 г. за взети решения от Общо събрание на съдружниците на ответното дружество се установявало, че е налице признание, че съдружникът е предоставил в заем 111 000 лв в изпълнение на договора от 11.10.2011 г. Обсъдено и кредитирано за установените в него факти е и заключението на вещото лице, съгласно което в края на счетоводната 2011 г. по сметка 499/1 партида 1 С. П., салдото е общо 111 177,18 лв – сбор от процесния заем и възнаградителна лихва до този момент 687 лв. през 2012 г. е осчетоводен още един предоставен заем от този съдружник 97 750 лв като в края на тази счетоводна година крайното салдо е общо 208 250 лв. След връщане на 97 750 лв в края на 2013 г. крайното салдо е 110 500 лв. През 2014 г. са осчетоводени още две плащания от 80 000 лв. Осчетоводените вкл. „връщане на финансиране“ в размер на 20 000 лв, но крайното кредитно салдо по сметка 499 „други кредитори“ е в размер на 195 750 лв, към края на 2016 г. крайното салдо е 195 750 лв включваща сумата 110 500 лв. Освен това е обсъдено обстоятелството, че през 2015 г. ищецът е престанал да бъде управител на дружеството и да има влияние върху осчетоводяването. Но липсвало сторниране на посочените суми. Така съдът е обсъдил възражението на ответника за „съмнение относно действителността на договора. Обсъдени са движението по сметка „Каса“, видовете и срочността на стопанските операции и тегления. При съвкупния анализ на доказателствата включително признанията, възззивният съд е направил извод, че сумите са предадени на дружеството, установил е предаването, че е с цел заем. Освен това тегленията на суми означавали заплащане на разходи. Установено е, че липсва връщане на заетата сума.

Съобразно предвиденото от законодателя, на основание чл. 280 от ГПК може да се допусне касационно обжалване и служебно когато е налице вероятност съдебното решение да е нищожно – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК и когато е налице вероятност съдебното решение да е недопустимо – основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК. В случая не се установяват тези основания за допускане касационно обжалване. Освен тези предпоставки, законодателят е предвидил, че допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК – касационният жалбоподател да е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешен от въззивния съд, който е включен в предмета на делото, от значение за решението по конкретното дело, за решаващата воля на съда и е обусловил изхода на делото. Задължение на касатора е да посочи правния въпрос, от значение за изхода на конкретното дело като общо основание за допускане на решението до касационно обжалване. Едновременно с това, сочените от касатора въпроси, следва да отговарят на допълнителните основания, предвидени от законодателя в чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Преценката на Върховния касационен съд за допускане на решението до касационно обжалване се прави въз основа на изложеното от касатора с оглед посочените от законодателя критерии.

По отношение на посочените от касатора въпроси, настоящият съдебен състав намира, че въпроси от 1 - 3 са включени в предмета на делото и са обусловили извода на съда при постановяване на обжалваното решение. Поради това е налице общото основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Но в случая липсва допълнителното сочено основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, така както е мотивирано от дружеството-касатор, противоречие с цитираната константна практика на ВКС. С оглед разясненията в Тълкувателно решение № 1 от 19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. 1/09 г. допускането до касационно обжалване предполага посочване на правен въпрос, който е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната или константната практика на ВКС.

По отношение на първия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е направил пълен и всеобхватен анализ на доказателствата, изхождайки от твърденията на страните в процеса, с оглед развитите доводи и възражения. Изцяло в съответствие с разясненията в т. 19 от ТР 1/2001 г. въззивният съд е разрешил спора между страните, установявайки самостоятелно фактите по делото и достигайки до правните изводи, които е изложил в мотивите на съдебното решение. Липсва отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 2 от ТР 1/ 9.12.2013 г. по тълк.д. 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в множество други решения, представляващи константната практика на ВКС.

По отношение на втория поставен правен въпрос. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е очертал всички елементи на фактическия състав на сключване на договор за заем, точно е разпределил доказателствената тежест и съобразно същата е установил наличието на вземане за ищеца спрямо ответника, именно на соченото основание. По отношение на последния подвъпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е изложил точни мотиви защо приема, с оглед на съвкупния анализ на доказателствата, именно наличие на договор за заем, с реално предаване на сумите след анализ и на заключението на вещото лице, както и наличието на признание, изразено в решение на Общото събрание на съдружниците. Липсва нарушение на тълкуването на чл. 240 от ЗЗД, така както е обективирано в множество решения, включително и посочените от касатора.

По отношение на третия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд, както вече бе посочено е обсъдил точно защо приема наличие на признание на факта на наличие на задължение по договор за заем, но не е основал решението само на едно доказателство и само на прризнание на иска. Основал е решението си на установяване волята на страните чрез всички обективирани от тях действия, реалното преминаване на сумите от ищеца към ответника. Това налага извод, че посоченият трети поставен правен въпрос, не е разрешен в противоречие с посочената практика, израз на която са решение № 262 от 2.11.2017 г. по гр.д. 676/17 г. ВКС, ГК и решение № 109 от 7.9.2011 г. по т.д. 465/10 г., ВКС, 2 ТО и много други.

По отношение на четвъртия поставен правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че наличието на парични средства за заемодателя е въведено с възражението на ответника в процеса, но е извън предмета на делото. В този смисъл този правен въпрос не е включен в предмета на делото и не може да съставлява общо основание за допускане касационно обжалване. Нормата на чл. 240 от ЗЗД, на която е основан искът, предвижда именно наличие на преминаване на собствеността върху парични средства. А не наличие на парични средства и преминаване на собствеността върху тях. Поради това, не може да се приеме, че въпросът представлява общо основание за допускане касационно обжалване. Цитираната практика на ВАС, изразена в посочените решения, е свързана със съвсем различен предмет, при приложение на законови норми, изискващи установяване на основание за притежание на сумите, които са дадени в заем. Предвид разликата в предметите не може да се анализира практиката на ВАС. От друга страна, последната не може да е допълнително основание за допускане касационно обжалване.

Поради липса на общо основание за допускане касационно обжалване, не следва да се обсъжда допълнително посоченото основание по този въпрос – чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 от ГПК.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че по подадената от „Йобекс България“ ООД касационна жалба не са налице основания за допускане до касационно обжалване.

Върховният касационен съд на Р България