Определение № 99 от 10.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 441/2011 г.

Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.т.1,2 и 3 ГПК по повод постъпили касационни жалби и от двете страни- от Г. П. П. от [населено място], пълнолетен към момента на подаване на касационната жалба, чрез адвокат, П. К., с вх.№239 от 12.01.2011 год. на Софийския апелативен съд, подадена по пощата с пощенско клеймо от 10.01.2011 год. и от [фирма], [населено място] чрез юрисконсулт И. И., срещу решение №916 от 29.11.2010 год. по гр.д.№552/2010 год. на Софийския апелативен съд, ГО, 8 състав, с което, след частична отмяна на решение №1407 от 31.03.2010 го. по гр.д.№3601/2008 год. на Софийския градски съд, І-4, състав, по реда на чл.258 и сл.ГПК е отхвърлен предявеният от Г. П. П., като непълнолетен със съгласие на баща си П. П., срещу [фирма] иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за сумата над 15 000 лв. до пълния предявен размер от сумата 36 000 лв., представляваща претендирано обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, в резултата на настъпило ПТП, виновно причинено от водач, за чийто автомобил има сключена задължителна застраховка „гражданска отговорност”. Първоинстанционното решение е оставено в сила в обжалваната част, а именно в частта, с която искът за обезщетение за претърпените от ищеца неимуществените вреди е уважен за сумата над 6000 лв. до 15 000 лв., както и в частта, с която е уважен искът за обезщетение за претърпените от него имуществени вреди за сумата 194 лв. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от страни активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, с изключение в частта, с която съдът се е произнесъл по обезщетението за причинените имуществени вреди, поради което са процесуално допустими. В частта, с която Софийският апелативен съд е оставил в сила решението на Софийския градски съд, в частта, с която последният е уважил искът с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за сумата 194 лв., обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди от претърпяното ПТП, обжалваното въззивно решение не подлежи на касационен контрол. Независимо, че касационната жалба на [фирма] е постъпила в съда на 21.12.2010 год., към нея следва да се приложат обективните критерии за необжалваемост, въведени с нормата на чл.280, ал.2, ГПК /ДВ бр.100/21.12.2010 год./, която към тази дата вече е била влязла в сила. Съобразно нея не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. за граждански дела и до 10 000 лв. за търговски дела. Претендираното обезщетение за причинените имуществени вреди за сумата 194 лв. е под обжалваемия минимум и за двата вида дела, поради което е без значение търговският характер на делото. І. По касационната жалба на ищеца Г. П.. Касаторът твърди, че обжалваното решение в отхвърлителната част е неправилно, постановено в нарушение на чл.52 ЗЗД, без да са съобразени конкретните обективно съществуващи факти от значение за определяне на действително справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Навежда и довода, че въззивният съд неправилно в нарушение на чл.78, ал.6 и чл.83, т.4 ГПК го е осъдил да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част на иска /чл.78, ал.3, във вр. с ал.8 ГПК/. Подържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК. Сочи като значим за изхода на делото въпрос, неправилно посочен като „съществен”, която дума в редакцията на чл.280, ал.1 ГПК (изм. и доп., ДВ, бр. 50 от 2008 г., в сила от 1.03.2008 г.) е обявена за противоконституционна с решение №4 на КС от 2009 год., нуждата от уеднаквяване на съдебната практика и прилагането на еднакви критерии по прилагане на принципа на справедливостта при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Като такъв въпрос подържа и произнасянето по твърдяното противоречие в разпоредбите на чл.78, ал.3, ал.8 във вр. с ал.6 и чл.83, т.4 ГПК. Ответникът [фирма] не взема становище по касационната жалба. Обжалваното въззивно решение по касационната жалба на Г. П. не следва да се допуска до касационен контрол. Посочените като значими за изхода на делото въпроси не представляват общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, а именно с тях да е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил правните и изводи на съда. Изработването и прилагане от съдилишата на еднакви критерии при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди е невъзможно. С нормата на чл.52 ЗЗД законодателят е предоставил в този случай съдът да определя размера на дължимото обезщетение по справедливост, именно защото за определяне и възмездяване на претърпените неимуществени вреди не може да има еднакъв обективен критерии, за разлика от обезщетението за претърпените имуществени вреди. Причинените неимуществени вреди не могат да бъдат поправяни, а могат само да бъдат възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага. Тази заместваща облага във всеки отделен случай е различна, зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане, поради което за определяне на дължимото обезщетение за тях не може да бъдат въведени предварително общи критерии за оценяване на уврежданията. Такива са и дадените с т.11 на ППВС 4-68 указания, поради което обжалваното решение не е постановено в противоречие с тях. Вторият поставен въпрос за твърдяното в жалбата противоречие между нормите на чл. 78, ал.3, във вр. с ал.8 и тези на чл.78, ал.6 във вр.с чл.83, т.4 ГПК също не представлява основание за достъп до касация. Твърдяното противоречие между тези норми не съществува. В чл.83, ал.1 т.1-5 ГПК е предвидена възможността в изрично изброените хипотези ищецът да се освобождава от внасяне на държавна такса и разноски. Под „разноски” в този смисъл законът има пред вид разноските, направени за извършване на определени процесуални действия като например, призоваване, обнародване, възнаграждения за свидетели и др. Невъзможността да се заплатят тези разноски би била пречка ищците в хипотезите на чл.83, ал.1,т.1-5 ГПК да упражнят правото си на защита, поради което посочените категории лица се освобождават от тях. Тези разноски не включват разноските, направени за заплащане на адвокатски хонорар от ответника, които ищецът на основание чл.78, ал.3 ГПК дължи на ответника, съобразно изхода по делото. Независимо че ищецът е освободен от заплащане на държавна такса и разноски по смисъла на чл.78,ал.6 във вр. с чл.83, ал.1 ГПК, той дължи разноските, определени съобразно вече упражнените процесуални права. В чл.78, ал.3 ГПК е намерил израз правилото, че отговорността за разноските се понася от страната, срещу която е постановено решението. То е санкция за неоснователно предизвикания правен спор, а не пречка за предявяване на иска и упражняване на правото на защита от ищеца, освободен от заплащане на такси и разноски. Правилото за дължимостта на разноските съразмерно уважената част на иска е намерило конкретен израз в нормата на чл.78, ал.7 ГПК, съгласно която лицето, получило правна помощ, дължи разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. Липсата на противоречие между посочените норми изключва и наличието на подържания допълнителен критерии за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1,т.3 ГПК ІІ. По касационната жалба на ответника [фирма] Касаторът твърди, че обжалваното от него решение, в частта, с която е присъдено обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди за разликата над 6000 лв., е недопустимо, евентуално неправилно, постановено в нарушение на чл.51, ал.2, чл.52 и чл.55 ЗЗД по отношение прилагането на критерия за справедливост. Счита, че в нарушение на чл.235, ал.3 ГПК съдът не е отчел изплатеното от застрахователя на 05.11.2008 год. обезщетение в размер на 6 000 лв., направено по повод молба на ищеца за доброволното му заплащане. Подържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1,т.1,2 и 3 ГПК като формулира следните правни въпроси:1/ „Следва ли да бъде отчетена /приспадната/ от съда изплатената от застрахователя по задължителна застраховка „гражданска отговорност” сума, внесената от него извънсъдебно, в хода на делото, по банкова сметка на пострадалото лице, когато последното не е съгласно с размера на определеното обезщетение, но не го е върнал на застрахователя”; 2.„Платежно нареждане, издадено от застрахователя, достатъчно ли е да удостовери извършено от него плащане в съответствие с чл.305 ТЗ и 3. „Допустим ли е иск на увреденото лице срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на МПС за обезщетение за вреди, при условие, че застрахователят е изплатил обезщетение за същите вреди извънсъдебно в хода на делото по банкова сметка, с размера на което увреденото лице не е съгласен, но не го е върнал на застрахователя?”. По третия поставен въпрос обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол, защото подържаното основание за недопустимост на обжалваното решение не е налице. Соченото основание за недопустимост на предявения иск не се обхваща от основанията за евентуалното обезсилване на постановеното решение по такъв иск по смисъла на чл.270, ал.3 ГПК. По първите два въпроса, обаче, обжалваното от [фирма] решение в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.226, ал.1 ГПК за сумата над 6 000 лв., присъдено обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, ще следва да бъде допуснато до касационен контрол, като по въпрос №1 на основание чл.280, ал.1,т.3 ГПК, поради значението му за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, тъй като липсва изрична правна норма, уреждаща плащане чрез откриване на увреденото лице на безсрочен влог, както и съдебна практика по този въпрос. По въпрос №2 обжалваното въззивно решение в посочената по-горе част ще следва да се допусне до касация на основание чл.280, ал.1,т.1 ГПК. В тази си част то е постановено в противоречие с трайно установената практиката на ВКС, включително и задължителна такава, че със заверяване сметката на кредитора, плащането се смята осъществено, а издаденото от застрахователя платежно нареждане е достатъчно да удостовери предприетото от последния плащане- вж.приложените Решение №50 от 02.04.2009 год. по т.д.№485/2008 год. на ВКС, ІІ Т.О. и Решение №29 от 07.05.2009 год. по т.д.№535/2008 год. на ВКС, ІІ Т.О., както и служебно известните решение №141 от 02.11.2010 год. по т.д.№199/2010 год. на ВКС, І Т.О. и решение №50 от 02.04.2009 год. по т.д.485/2008 год. на ВКС, ІІ Т.О. Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд