Определение № 423 от 22.07.2015 г. на ВКС по т. д. № 1388/2015 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.2 ГПК, образувано по частната касационна жалба на [фирма] – [населено място], против Определение №838 от 25.03.2015г.., постановено по в.ч.гр.д.№969/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. VІІІ с-в, с което е потвърдено определение от 24.11.2014г. по т.д.№2836/13г. по описа на СГС, VІ-ти, 15 с-в. В частната жалба на [фирма], подадена чрез назначения особен представител на дружеството – адвокат И. Ю., се поддържа, че атакуваното определение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Оспорва се извода на въззивния състав, че особеният представител на дружеството е имал възможност да се запознае с доказателствата, които установяват направените от ищеца разноски. Твърди се, че частният касатор не е получил препис от молбата за присъждане на разноски от 10.06.2014г., както и че първоинстанционният съд не е докладвал тази молба в съдебното заседание на 11.06.2014г., с което страната е била лишена от възможността да направи възражение за прекомерност на разходите за адвокатска защита. Като обосноваващ допускане на касационното обжалване, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е поставен следния процесуален въпрос: „при положение, че искането за присъждане на разноски е направено с писмена молба, депозирана в деня, предхождащ последното съдебно заседание, с която е представен договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл.80 ГПК, препис от тази молба не е връчен на ответника и същата не е докладвана в съдебното заседание, предоставена ли е била гарантирана от закона възможност на другата страна да се запознае с исканията и доводите на насрещната страна и да изрази становище в тази връзка и представена ли е равна възможност на страните да упражнят предоставените им права”. Поддържа се, че поставеният въпрос е относим за спора и че е решен в противоречие с практиката на ВКС – предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Същевременно се сочи, че поставеният въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационна предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, тъй като при лишаване от възможност на страната да възрази за прекомерността на разноските „ се нарушават гарантираните от закона права, съгласно нормите на чл.8 ал.3 и чл.9 ГПК”. С частната касационна жалба се иска допускане на касационно обжалване на въззивното определение, неговата отмяна и изменение на решението по т.д.№2836/13г. по описа на СГС, VІ-ти, 15 с-в., като се намалят присъдените на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение от 2 000лв. на 300лв. Ответникът по частната касационната жалба А. М. Я., както и третото лице-помагач В. С. Б. не са взели становище по жалбата в срока по чл.276 ал.1 ГПК. В., ТК, ІІ-ро т.о., след като обсъди оплакванията в частната жалба, намира следното: С определение от 24.11.2014г. по т.д.№2836/13г. по описа на СГС, VІ-ти, 15 с-в. е оставено без уважение искането на особения представител на [фирма] за изменение на решението от 4.09.2014г. в частта му относно разноските. С обжалваното пред касационната инстанция определение №838 от 25.03.2015г.., постановено по в.ч.гр.д.№969/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. VІІІ с-в, въззивният състав е потвърдил определението, постановено по т.д.№2836/13г. на СГС. Видно от мотивите към обжалваното определение, въззивният състав е приел, че макар и присъдените разноски на ищеца да са прекомерни, възражението по чл.78 ал.5 ГПК е несвоевременно и не може да бъде разгледано по същество. Изложени са аргументи, че дружеството [фирма] е било редовно представлявано в заседанието на 11.06.2014г. и че особеният представител на дружеството е имал възможност да се запознае с доказателствата, които установяват направените от ищеца разноски. Посочено е, че съдът не прилага служебно разпоредбата на чл.78 ал.5 ГПК и че възражението за прекомерност не е заявено до приключване на последното по делото съдебно заседание. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Поставеният въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, свързан с това дали при посочените конкретни обстоятелства е била предоставена на [фирма] възможност да се запознае с исканията и доводите на насрещната страна и да изрази становище относно претендираните разноски, е въпрос за преценка на фактите и обоснованост на изводите на въззивния съд относно тези факти. Обстоятелствата – дали особеният представител на [фирма] адвокат И. Ю. е могъл да се запознае с депозираната на 10.06.2014г. молба на А. Я. / дали особеният представител е имал възможност за достъп до делото в деловодството/, както дали в самото заседание на 11.06.2014г. адвокат Ю. е могъл да се запознае със същата молба, са обстоятелства, обуславящи фактическа, а не правна възможност. В случая отсъства общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК, а именно - въпросът от значение за спора да е материалноправен или процесуалноправен, а не фактически. Отговорът на поставения в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпрос предпоставя проверка на правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка и за обсъждането на доказателствата, което е ирелевантно за допускането на касационното обжалване, в какъвто смисъл са разясненията в т.1 от ТР №1 от 19.02.2010г., ВКС, ОСГТК. Преценката за правилността на въззивния акт може да бъде предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му. Липсата на общата предпоставка за достъп до касация обуславя липсата на необходимост от обсъждане на конкретните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Независимо от горното и за пълнота на изложението следва да се посочи, че представените от частния жалбоподател две решения по чл.290 ГПК, не установяват твърдението, че въззивният съд е решил въпрос в противоречие с практиката на ВКС. Трайна е съдебната практика, че възражението по чл.78 ал.5 ГПК може да бъде направено най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Констатираните в приложените решения / решение №196 от 26.06.2014г. по гр.д.№6686/2013г. на ВКС, ІV-то г.о, и решение №157 от 30.03.2012г. по гр.д.№209/2011г. на В., І-во г.о./ нарушения на правото на защита са свързани с неизпълнение от страна на съда на конкретни процесуални норми- съответно чл.99 ГПК /отм./ и чл.142 ал.2 ГПК за разлика от настоящия случай, при който частният касатор обосновава тезата за нарушаване на принципа на равенството на страните, посочен в чл.9 от ГПК без да сочи нарушение от съда на конкретна процесуална норма. По изложените по-горе съображения ВКС-Търговска колегия, състав на ІІ-ро т.о.