Определение № 1987 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4400/2022 г.

Производството e по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 3968 от 25.08.2022 г., подадена от М. Д. Б. и приподписана от адвокат Ц. З. от АК – В. срещу въззивно Решение № 169 от 14.07.2022 г. по в.гр.д.№ 138/2022 г. на Окръжен съд – Шумен.

Ответникът по касация Община Хитрино е депозирал отговор чрез адвокат Б. Г. от АК – Ш., като възразява, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски.

Жалбата, като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, отговаряща на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочена срещу решение, подлежащо на касационно обжалване, е процесуално допустима.

По искането за допускане на касационно обжалване,Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 19 от 12.01.2022 г. по гр.д.№ 643/2021 г. на Районен съд - Шумен, с което е отхвърлен предявеният от М. Д. Б. срещу Община Хитрино иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК да се признае за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на поземлен имот № * в кв. 29, с площ от 480 кв.м., при граници: от север – улица, от изток – улица, от запад – парцел ** и от юг – парцел № *, който представлявал част от УПИ (307), кв. 29 по плана на [населено място], с площ от 1 190 кв.м., при граници: от север - [улица], изток - [улица], юг – УПИ , УПИ **, запад – [улица].

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 107, т. V, дело № 3523 от 17.11.1994 г. на нотариус при ШРС ищецът М. Д. Б., В. С. Б. и Х. Д. Б. (тримата - наследници на Д. Х. Б., а ищецът - единствен наследник на другите двама) са признати за собственици на описания в исковата молба недвижим имот на основание чл. 9 ЗВСОНИ. С акт за завземане на недвижим имот за държавен, от наследодателя на ищеца е одържавен, на основание Указ № 54 на Президиума на НС от 05.02.1952 г., склад за зърно с капацитет 225 тона със застроена площ 180 кв.м. и незастроена 300 кв.м., кв. 18, п-л III, при граници: улица, Е. П., П. Н. и шосе за Коларовград. За одържавения сграден фонд ищецът е обезщетен по реда на ЗОСОИ съгласно Решение № XXVIII-856 от 20.07.1998 г. на Областен управител на Област Варна.

Със Заповед № 797 от 08.12.1981 г., имот пл. № *, включен в парцел * от кв. 31 (идентичен с процесния, съобразно заключението на вещото лице по изслушаната в първоинстанционното производство СТЕ) е отчужден на основание чл. 95 и чл. 96 вр. чл. 63, ал. 1 ЗТСУ и чл. 263, ал. 3 ППЗТСУ въз основа на мотивирано предложение на Комисията по чл. 265 ППЗТСУ с протокол от 28.04.1981 г. в полза на държавата - за „Младежки дом” съгласно предвиденото в застроителния и регулационен план. Имота е оценен и е определено обезщетение на наследниците В. С., Х. Б. и М. Б.. На 10.05.1984 г. е издадено разрешение за строеж, а с протокол от 11.11.1984 г. са определени строителна линия и ниво за сграда на младежки дом. Според показанията на разпитания в първоинстанционното производство свидетел, строителството започнало през 1984 г. и завършило през 1987 г.

Съгласно СТЕ имотът е записван в действащите планове на населеното място, като пл.№ *, парцел **, в кв. 18 по плана от 1947 г.; пл.№ *, парцел и , кв. 31 по плана от 1964 г., след чието изменение през 1981 г. е отреден за парцел ** за „Младежки дом”. По плана от 1984 г. е имот пл.№ *, включен в УПИ * – „Читалище, битов комбинат, търговия, младежки дом и озеленяване“, кв. 29, а според последното изменение от 2009 г. за имот с пл.№ * е отреден *-„КОО“, в кв. 29. Описаният в нотариалния акт на ищеца имот представлява част от УПИ **, кв. 29, описан в Акт за общинска собственост № 82 от 26.06.1998 г. и е идентичен с описания в Заповед № 795 от 08.12.1981 г., като е застроен със сграда „Младежки дом“, чийто груб строеж е извършен в периода 1984 г. - 1985 г. (извод основан и на Заповед № 17 от 26.11.1987 г. за проверка на покривната изолация, съдържанието на която сочи, че към тази дата грубият строеж е завършен). Последната открита (сред строителните книжа, съхранявани в Община Хитрино) Заповед № 20 от 07.06.1989 г. е за монтаж на електросъоръжения в зала „Знаме на мира”. Строежът бил замразен през 1990 г. поради липса на средства. Съгласно удостоверение № 278 от 04.04.2013 г. сградата е заварен строеж по смисъла на § 21 от ЗР на ЗУТ („Когато във връзка с устройството на територията се държи сметка за заварени строежи, се имат предвид законните строежи“). Ищецът не е оспорил твърдението на ответника за продължаващото владение на имота и към настоящия момент.

От правна страна е прието, че, съобразно ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (както е в случая), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. Всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Съобразно ЗВСОНИ и приетото в ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ВС, ОСГК, предпоставките за възстановяване на собствеността са: към момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ; имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени; собствениците да не са били обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен недвижим имот. В решението е посочено, че не се възстановява собствеността по отношение на отчужден незастроен имот, който след отчуждаването му е застроен, освен върху останалата незастроена част, ако тя може да се обособи като самостоятелен обект на собственост. В т. 1 на ТР № 6/2006 г. на ВКС, ОСГК, във връзка с въведеното ново основание за възстановяване на собствеността и върху имоти, които са незаконно отнети или отчуждени не по установения ред, са дадени разяснения в смисъл, че разпоредбата на чл. 2, ал. 2 от закона в тази хипотеза с оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ не третира всички строежи като незаконни, а само онези, които са извършени без надлежни строителни книжа или след 25.02.1992 г. Новото строителство е пречка за реституирането, освен ако от незастроената част може да се обособи самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията, в какъвто смисъл са т. 1 и т. 2 на ТР № 1/1995 г. на ВС, ОСГК. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС (Решение № 567 от 21.06.2010 г. по гр.д.№ 1112/2009 г., I г.о.) за хипотеза, при която имот, претендиран за реституция по реда на ЗВСОНИ с оглед измененията на чл. 2, ал. 2 (обн., ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г.) към датата на влизане на изменението в сила не съществува като отделна кадастрална единица, бил е предназначен за обществено обслужване и предназначението му е било реализирано, като е прието, че при реституция по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ следва да са налице предпоставките, визирани в чл. 2, ал. 3 от закона, в който смисъл е и т. 1 на ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК. Ако след отчуждаването на имота същият е застроен или върху него са осъществени благоустройствени мероприятия, предназначението му дотолкова е променено, че той вече не съществува реално до размерите, в които е отчужден. В подобна хипотеза, ако част от имота не е застроена или не е заета от съответното обществено благоустройствено мероприятие, правото на собственост може да бъде възстановено реално, само ако тази част може да бъде обособена като самостоятелен обект на собственост съобразно нормативите за устройство на територията.

В настоящия случай имотът е застроен със сграда „Младежки дом” и предвид размера на оставащата, незаета част (видно от представените документи и изготвеното заключение по СТЕ), както и предвид обслужващото предназначение на терена, върху който е изградена постройката за обществено благоустройствено мероприятие, не може да се приеме, че съществува част, годна да бъде обособена като самостоятелен обект на правото на собственост.

Изложено е още, че дори да бяха налице всички предпоставки за реституиране на процесния имот, основателно се явява възражението на ответната страна за изтекла в нейна полза придобивна давност. Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от влизане в сила на тази разпоредба - 22.11.1997 г. Ответната страна е застроила имота от 1984 г. до 1987 г. и продължава да го владее и към настоящия момент. Прекъсване на давността би представлявало едва предявяване на иска за собственост, който в случая е предявен на 05.03.2021 г. До тази дата е изтекъл десетгодишният период на заявеното от ответника като евентуално придобивно основание.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Има ли действие ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВС по отношение на лицата с вече издадени документи за собственост по чл. 9 ЗВСОНИ към момента на неговото постановяване или действието му се ограничава само спрямо лицата с неприключили производства по издаване на документи за собственост към датата на постановяването му?“.

Поддържа се и наличието на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на конкретен правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В случая, по поставения от касатора въпрос за правното действие на тълкувателните решения, е налице задължителна практика на ВКС – т. 1 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК и ТР № 3 от 28.03.2023 г по тълк.д.№ 3/2020 г. на ВКС, ОСГТК. Със задължителна сила е разяснено, че тълкувателно решение, с което ОСГКТК на ВКС уеднаквява съдебната практика се различава от съдебните решения, постановени по индивидуални правни спорове по специфичното си съдържание и правни последици. По съдържание тълкувателното решение е акт на колективен орган на ВКС - общо събрание на гражданска и/или търговска колегии на ВКС, с който се тълкува материалноправна или процесуалноправна разпоредба. Извършеното тълкуване не е дейност по създаване на ново правило, тъй като неговата цел е да открие точния смисъл на нормата, да реализира визирания в чл. 124 от Конституцията на Република България резултат - осигуряване еднакво приложение на законите от съдилищата, като изясни, как е следвало да се разбира съдържанието на създадения от законодателя нормативен текст. Задължителните тълкувателни актове не съставляват правила за поведение, а само изясняват действителното съдържание на правна норма, по чието прилагане има противоречия или неясноти. Съдържанието на тълкуваната разпоредба се счита такова, каквото е изяснено със задължителното тълкуване, още от момента на приемането й, в който смисъл задължителното тълкуване има ретроактивно действие. Даденото с тълкувателен акт тълкуване на правната норма е задължително за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове (чл. 130, ал. 2 ЗСВ). Те трябва да я прилагат в смисъла, посочен в тълкувателния акт и ако тълкуваната норма не е отменена или съществено изменена, нямат право да влагат в нея различен смисъл. Правните субекти, които не са адресати на задължителната сила на тълкувателните актове, също могат да изискват от съответния орган да съобрази решението си с тях, а ако не стори това - да оспорят постановените в нарушение на задължителното тълкуване актове по установения за това ред. Същевременно следва да се подчертаят и постановките на ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които съдържащата се в нотариалния акт по чл. 587 ГПК (аналогичен на чл. 483 ГПК /отм./) констатация за принадлежността на правото на собственост представлява правен извод на нотариуса. Тази констатация нито поражда права, нито се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно принадлежността на удостовереното с нотариалния акт право на собственост. Представеният в настоящия случай с исковата молба нотариален акт е издаден на основание чл. 483 ГПК /отм./, поради което по отношение на него са приложими разясненията по т. 1 от ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, което е съобразено от въззивния съд. В тази ситуация съдилищата не се явяват обвързани да приемат за съответна на действителното правно положение направената от нотариуса констатация за правото на собственост, а с оглед заявените с отговора на исковата молба възражения са били длъжни да извършат собствена преценка дали по отношение на процесния имот са осъществени предпоставките за реституция в приложното поле на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, съдържанието на които е разяснено именно с ТР № 1/1995 г. на ВС, ОСГК и ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК.

Отнесени към конкретния случай, тези принципни постановки налагат извод, че с нотариален акт № 107, т. V, дело № 3523 от 17.11.1994 г. на нотариус при РС – Шумен не са придобити права, наред с което извършването на преценка дали по отношение на процесния имот са налице предпоставките за реституирането му по смисъла на ТР № 1/1995 г. и ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ОСГК не постига като резултат отнемане на придобити права (в който смисъл е обосновката на касатора във връзка с поставения правен въпрос). Въззивният акт се явява съобразен със задължителната съдебна практика, което изключва допускане на обжалването както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, поради което допускане не може да се постанови и в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК.

С оглед настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация направените разноски за защита пред ВКС, а именно сумата 1 440 лева – заплатено по банков път адвокатско възнаграждение с включен ДДС (съгласно ДПЗС от 10.11.2022 г.).

По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия