Определение № 186 от 29.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 5021/2021 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 913/26.07.2021 г. по в. гр. д. № 1149/2021 г. Софийският апелативен съд е потвърдил решение № 262046/29.12.2020 г. по гр. д. № 2885/2020 г. на Софийския градски съд в частта, с която Столичната община е осъдена на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на Б. П. П. сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от увреждане на здравето, настъпило на 13.06.2019 г. в гр. София, ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане, както и сумата 1 482 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от същото увреждане, от които 725 лева - разходи за лечение, и 757 лева - разходи по договор от 22.05.2019 г. за организирано пътуване, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 06.03.2020 г.

Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е уважен иск за обезщетение за неимуществени вреди, е подал ответникът, който се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответницата по касация - ищца по делото, е получен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че на 13.06.2019 г. ищцата и св. Л. П.-Р. се връщали от пазара „Красно село“, като се движели по десния тротоар на бул. "Гоце Делчев" в посока към Южния парк. Малко преди спирката на автобус № 73 ищцата изведнъж изпищяла и се подпряла на свидетелката. Двете останали малко на място, след което с куцукане, подпирайки се на свидетелката, ищцата стигнала до спирката на автобуса. На мястото свидетелката видяла липсваща част от плочка на тротоара, като самата плочка се клатела. На мястото на липсващата част се била образувала дупка с дълбочина около 5 см, в която ищцата стъпила с левия си крак. Изпитвала много силна болка и не можела да се придвижва сама. С автобуса отишли в поликлиниката до пазара „Красно село“, където се намирал кабинетът на личния лекар на ищцата. Междувременно се обадили на съпруга на ищцата и когато той дошъл, свидетелката си тръгнала.

От представените по делото медицински документи и заключението на медицинската експертиза, изготвено от вещото лице д-р М. М., е установено, че ищцата е получила закрито счупване на лявата петна кост, което представлява нарушение във функцията на левия долен крайник за период, по-дълъг от 30 дни. По спешност било проведено болнично лечение, включващо оперативно наместване на счупването и фиксация с два канюлирани винта, гипсова имобилизация за срок от 45 дни, медикаментозна терапия и ненатоварване на крайника за около 70 дни, в който период ищцата е следвало да използва при ходене помощни средства - патерици. След сваляне на имобилизиращата шина ищцата продължила с рехабилитация и постепенно натоварване на крайника до функционалното му възстановяване. През м. октомври 2019 г. остеосинтезният материал е премахнат.

По делото е установено, че механизмът на травмата е свързан с откъсване на задно-горната част на костта с част от инсерцията на ахилесовото сухожилие, като причината е падане върху петата или рязко стъпване върху нея с разгъната колянна става и поставено ходило в дорзи-флексия /потънала надолу пета и вдигнати нагоре пръсти, когато при ходене петата, която първа поема тежестта при нормална походка, пропадне/. При тази позиция настъпва рязко рефлекторно съкращаване на триглавия мускул и счупване на костта по описания начин. Анализирайки данните от медицинския преглед, представените документи и патоморфологията на счупването, експертът е заключил, че фрактурата е в причинна връзка с настъпилия инцидент, като при разпита в съдебно заседание е посочил, че според него по-вероятен е вторият възможен механизъм за получаване на травмата - пропадане на петата с посочените последици. При устното излагане на заключението експертът е посочил, че при счупвания като настъпилото оперативното лечение е спешно поради опасността от некрозиране на кожата, върху която отчупеният фрагмент оказва голям натиск. Следоперативно пък се образува голям оток. Поради това претърпелите подобно счупване не е препоръчително да пътуват и въобще да бъдат в изправено положение.

Експертът е установил още, че при проведения преглед не е диагностицирал ищцата да страда от заболявания, които да са свързани с настъпилия инцидент. Ищцата е заявила, че приема медикаменти за хипертонична болест на сърцето и има прекаран инсулт през 2017 г., но експертът не е установил връзка между тези факти и инцидента.

Установено е, че в острия период след травмата ищцата е изпитвала много силни болки поради натиска на фрагмента върху кожата, нарастващия хематом и отока. Сходни по интензитет болки е търпяла и непосредствено след извършената операция по наместване на счупването. За период от около 70 дни е търпяла и страдания, свързани с невъзможността да стъпва на левия си крак, необходимостта да ползва патерици, затруднения, свързани с личния тоалет. Болки е търпяла и по време на проведената рехабилитация. Към момента на проведения от вещото лице преглед ищцата е изцяло възстановена от травмата, като в бъдеще не се очакват трайни последици, които да повлияят на състоянието ѝ. Претърпените от ищцата болки и страдания в резултат на увреждането са установени и от съпруга ѝ М. П., разпитан по делото като свидетел.

Въз основа на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищцата е претърпяла травма на тротоар, който е общинска собственост, задължението за поддържане на който съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП е на общината. Възраженията на ответника, че не са доказани увреждания на тротоарната настилка, съдът приел за неоснователни, тъй като те са установени с гласни доказателства от свидетел - очевидец, а дали са изисквали незабавен ремонт е въпрос, който е ирелевантен по делото. За неоснователни са приети и възраженията, че травмата не е получена при стъпване в дупката на тротоара, а по друг механизъм, тъй като със заключението на вещото лице е установено, че при посочения от него механизъм такова счупване може да настъпи и то се потвърждава от показанията на свидетелката, която е видяла липсваща част от плочка на тротоара, като самата плочка се клатела, била се образувала дупка с дълбочина около 5 см, свидетелката е установила и пропадането на крака на пострадалата в нея. Съдът е посочил и това, че ако увреждането е можело да настъпи и по друг начин, то това е следвало да се установи чрез пълно и главно доказване, за да се изключат други хипотетични възможности за настъпване на вредите по начин, различен от твърдения от ищцата. Възраженията, че не следва да се кредитира заключението на медицинската експертиза, тъй като не са били назначени допълнителни медицински изследвания, също са счетени за неоснователни по съображения, че представената медицинска документация е била достатъчна за изводите на вещото лице, а и то е извършило преглед на пострадалата. По тези съображения въззивният съд е приел, че са налице условията на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община за претърпените от ищцата вреди от непозволено увреждане.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид тежестта на травматичното увреждане, продължителността на възстановителния период и причинените на ищцата болки и страдания. В тази насока съдът е съобразил, че към датата на увреждането ищцата е била на 76 години, нарушението на функцията на левия долен крайник е било за период, по-дълъг от 30 дни, болничното лечение е включвало оперативно наместване на счупването и фиксация с два канюлирани винта, гипсовата имобилизация е била за 45 дни, проведена е медокаментозна терапия и ненатоварване на крайника за около 70 дни, в който период ищцата е следвало да използва помощни средства при ходене, а след сваляне на имобилизиращата шина е продължила с рехабилитация и постепенно натоварване на крайника до функционалното му възстановяване, като през м. октомври 2019 г. е премахнат остеосинтезният материал. Въз основа на тези обстоятелства въззивният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:

1. Допустимо ли е първоинстанционният и въззивният съд да мотивират решенията си по същество на спора, като за определени факти и обстоятелства се съди единствено и само от свидетелски показания; следва ли решаващият по същество съд да кредитира изцяло показанията на свидетел, който дава сведения за косвени факти, т. е. той не е пряк очевидец и/или пряко запознат със събитията;

2. Може ли правната норма на чл. 164, ал. 1 ГПК да бъде приложена и към института на извъндоговорната отговорност, след като еднакви са правопораждащите факти и еднакви са целите на двата института на отговорността в гражданското ни законодателство;

3. Как следва да бъде определен справедливият размер на обезщетението, когато за неимуществените вреди /болки, страдания, дискомфорт/ на пострадалия се съди единствено и само на базата на свидетелски показания;

4. В светлината на новото постановено решение по реда на чл. 290 ГПК /решение № 196/03.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о./ следва ли решаващите по същество правния спор съдебни състави при наведени от ответника възражения относно доходите на пострадалото лице да изследват тези факти и да мотивират присъденото обезщетение, като ги вземат предвид като минимална справедлива основа на обезщетението;

5. Следва ли решаващият по същество правен спор съд при относително еднакви показатели /като възраст, получена травма и еднородни последици от нея и относителна неизменчивост на социално-икономическите условия в страната/ да се ръководи от вече присъдени размери на обезщетения; следва ли да се създаде единна рамкова база, която относително да определя вида на получената травма и размера на присъденото обезщетение, в която съдът да варира при отчитане на всяка специфика на конкретния случай.

По въпроси №№ 1, 2 и 3 касаторът се позовава на решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, на решения на състави на Софийския апелативен съд, Софийския градски съд, Софийския районен съд и други районни съдилища като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставяйки тези въпроси, касаторът прави разграничение между договорната и извъндоговорната отговорност и допустимите за установяването им доказателства. Твърди, че доказването на причинно-следствената връзка като един от елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане е в тежест на ищеца, както и че неправилно въззивният съд е разкъсал тази връзка на спорна и безспорна между страните част. Твърди, че в случая е допуснато един и същи свидетел да дава показания относно механизма на травмата и относно болките и страданията по време на възстановителния период, още повече като се има предвид, че липсват данни свидетелят да е бил във връзка с ищцата по време на възстановителния период - обстоятелства, които не са отчетени от съда в двете инстанции. Допуснато е също така обстоятелствата, относими към размера на обезщетението, определяно съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, да бъдат установени единствено и само със свидетелски показания.

Мотивирани по този начин, въпросите не кореспондират с данните по делото. Въпроси, свързани с договорната отговорност, не са били част от предмета на спора, по тях въззивният съд не се е произнасял и не е имал задължение да се произнесе. Съдът в обжалваното решение не е приел нещо различно от твърдяното от касатора, че при претенция за обезщетение на вреди от непозволено увреждане доказването на причинно-следствената връзка между деянието и настъпването на вредите е в тежест на ищеца. Процесуалният закон не предвижда забрана един и същи свидетел да дава показания относно механизма на травмата и относно болките и страданията по време на възстановителния период, стига този свидетел да има възприятия за правнорелевантните факти. Такава хипотеза в случая обаче не е налице, тъй като двете групи факти са установени не от един и същи, а от различни свидетели. Така, показания относно механизма на настъпване на увреждането е дала свидетелката, която е придружавала ищцата по време на инцидента, а показания относно болките и страданията, претърпени от ищцата по време на възстановителния период, е дал нейният съпруг. Видно от мотивите към обжалваното решение, обстоятелствата, относими към размера на обезщетението, не са установени единствено и само със свидетелски показания, както твърди касаторът, а и с експертното заключение на вещото лице, изготвило медицинската експертиза. Като поставени в несъответствие с данните по делото, тези въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Не се установява да е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

В решение № 183/30.06.2017 г. по гр. д. № 4028/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о., е посочено, че съдът следва да прецени показанията на свидетел, който е присъствал при настъпването на увреждането, като обсъди изложеното от него и го съпостави с всички останали относими обстоятелства, установени с другите доказателства по делото; следва да съобрази дали дадените показания съдържат или не вътрешни противоречия и противоречия с останалите доказателства или кореспондират с тях и да направи изводите си дали, доколко и кои от релевантните факти от механизма на настъпването на увреждането свидетелят е възприел непосредствено със сетивата си или прави логически съждения за настъпването им предвид впечатленията му от други възприети от него обстоятелства.

С решение № 163/03.02.2021 г. по гр. д. № 123/2020 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., е прието, че въззивният съд следва да формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните по предвидения в ГПК ред доказателства, като изложи мотиви въз основа на кои доказателства и защо намира определени факти за установени, а други за неосъществили се; заключението на вещото лице също трябва да бъде обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото, а не изолирано; съдът не е длъжен да го възприема дори и когато страната не е направила възражения, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му, като независимо дали го възприема или не следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.

Не се установява обжалваното решение да противоречи на посочената практика. В нея, както и във въззивното решение, при липса на нормативна пречка от чл. 164, ал. 1 ГПК, показанията на свидетели са приети за допустимо средство за доказване на начина на получаване на увреждането. Свидетелката П.-Р. е била очевидец на инцидента, т. е. възприела е непосредствено релевантните факти от механизма на настъпването на увреждането, като преценката на показанията ѝ е извършена в съответствие с установеното от цитираната съдебна практика, а именно чрез съпоставка със заключението на медицинската експертиза, в което е обяснен начинът на получаване на подобна травма, като изложеният от вещото лице механизъм напълно съответства на установеното от свидетелката. Експертното заключение е прието от въззивния съд за обосновано и годно доказателствено средство, независимо че не са били назначени допълнителни медицински изследвания, тъй като е счетено, че представената медицинска документация е била достатъчна за изводите на вещото лице, а и то е извършило преглед на пострадалата. Следователно, въззивният съд е основал решаващите си изводи на съвкупната преценка на всички относими за правнорелевантните факти доказателства, като не са били налице основания за отхвърляне нито на свидетелските показания като недостоверни, нито на заключението на медицинската експертиза като необосновано. Същият извод следва да се направи и за решаващите изводи на въззивния съд по отношение на претърпените от ищцата болки и страдания, които са установени от експертните изводи на вещото лице и от съобщените от св. П. факти, и които съдът, съобразно принципа по чл. 52 ЗЗД за справедливост, е взел предвид при определяне на размера на обезщетението.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК изисква въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Касаторът не е представил и не се е позовал на такива актове. Позоваването на решения на съдилищата не отговаря на актуалната редакция на поддържаното основание съобразно публикацията в ДВ, бр. 86/2017 г.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси и съответствието на въззивното решение на тази практика изключва възможността касационното обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а и касаторът не е обосновал съобразно указанията, дадени с т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС с какво произнасянето от ВКС по поставените въпроси би допринесло за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

По въпроси №№ 4 и 5 касаторът се позовава на решение № 196/03.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о. Поставя и въпроса: при определяне на справедливия размер на обезщетение за неимуществени вреди следва ли съдът да събира информация и да изследва месечните доходи на пострадалото лице, като сочи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Въпросът относно доходите на пострадалото лице не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд при определяне размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди. Такъв въпрос не е бил поставен от ответника по иска, сега касатор, в отговора на исковата молба и в хода на съдебното дирене пред първоинстанционния съд. Едва в писмените бележки процесуалният му представител е изразил становище, че по делото не са налични данни към момента на инцидента ищцата да е трудово ангажирана, поради което размерът на обезщетението не следва да надвишава размера на три минимални месечни трудови възнаграждения, а във въззивната жалба е посочил, че първоинстанционният съд не е оценил и съобразил статуса и доходите на ищцата, но не е поискал събиране на доказателства в тази насока; поддържал е, че обезщетението не следва да надвишава размера на три брутни заплати /пенсии/. При това положение и при липса на доказателства въззивният съд не е изложил, а и не е бил длъжен да изложи съображения дали доходите на пострадалата са част от обстоятелствата, релевантни за определяне на справедливия размер на обезщетението. Ето защо тези въпроси не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това в решение № 196/03.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о., този въпрос не е разгледан, поради което и не може да се извърши съпоставка с обжалваното решение като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В посоченото решение не е разгледан и въпросът следва ли при относително еднакви показатели решаващият съд да се ръководи от вече присъдени обезщетения. Следва да се посочи и това, че е възможно травматичното увреждане да е от същия вид, но продължителността на времето, през което пострадалият е изпитвал болки, страдания и дискомфорт, може да е различна, различно може да е и проведеното лечение, обездвижването може да е в различен период с оглед възрастта и здравословното състояние на пострадалия като цяло, поради което не е възможно уеднаквяването на съдебната практика да стане чрез създаване на единна рамкова база при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди. Що се отнася до другото поддържано основание - това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, същото не е мотивирано така, както е разяснено в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно - то не е постановено в нарушение на материалния закон, нито при постановяването му е била приложена отменена правна норма. От прочита на решението не може да се стигне до извода, че законът е приложен в неговия обратен смисъл. Събраните по делото доказателства, включително и относимите към размера на присъденото обезщетение, са обсъдени и анализирани според установените в ГПК правила и са изложени съображения за правните последици на установените по делото релевантни за спора обстоятелства, като не може да се приеме, че решението е явно необосновано или че размерът на обезщетението е неоправдано завишен.

Ответницата по касация не е претендирала присъждане на разноски по водене на делото във Върховния касационен съд и не е представила доказателства да е сторила такива.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.