Определение № 943 от 27.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4821/2024 г.

Производството е образувано по частна касационна жалба от „Арома Риъл Естейт“ АД, чрез адвокат Д. И. – Т., срещу определение № 2233/11.09.2024г. на Апелативен съд – София по ч.гр.д.№1676/2024г., с което е потвърдено определението на първостепенния Софийски градски съд за прекратяване на делото и изпращането му по подсъдност на Административен съд – София град. В жалбата са наведени доводи за неправилност на определението поради погрешна правна квалификация на предявените искове, като такива по ЗОДОВ, вместо по чл.59 от ЗЗД вр. чл.89 от ЗДДС и чл.86 от ЗЗД. Твърди се, че първоначално определената от съда правна квалификация съответства на изложените в исковата молба фактически твърдения, като въззивният съд е възприел бланкетно изводите на първата инстанция в обжалваното определение. Сочи се още, че прекратяването на производството и изпращането му за разглеждане по недопустим иск препятства правото на защита на страната, тъй като произнасянето на административния съд би било недопустимо. Отправено е искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото на първостепенния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Ответникът Столична община с писмен отговор, чрез главен юрисконсулт Т. Л., оспорва жалбата. Излага, че определението е правилно, постановено при съобразяване на материалния закон. Сочи, че при идентични фактически твърдения, петчленен състав на ВАС и ВКС е квалифицирал спора като претенция за вреда, а не за неоснователно обогатяване. С оглед на това, въззивният съд е определил правилно правната квалификация на предявения иск, респ. компетентния за разглеждането му съд. По същество претендира за потвърждаване на обжалваното определение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съставът на Върховен касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Представено е и изложение на основанията за допускане на касационно обжалване. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпрос за приложение на принципа за диспозитивното начало: Може ли съдът по свой почин да променя предмета на правния спор и вида на търсената от ищеца защита, съответно да извършва преквалификация на предявения иск, при ясно заявен петитум и предмет на исковата молба? Твърди се противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС в решение №19/30.05.2011г. по гр.д.№262/2010г. на ІІ г.о.; решение №125/15.07.2013г. по гр.д.№14/2013г. на ІІ г.о.; решение №16/24.03.2011г. по т.д.№354/2010г. на І т.о.; решение №528/11.06.2010г. по гр.д.№1218/2009г. на І г.о.; решение №306/29.06.2011г. по гр.д.№961/2010г. на І г.о. Направено е искане за допускане на обжалването и в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК поради недопустимост на определението, тъй като съдът служебно е преквалифицирал предявения от ищеца иск за парично вземане, подлежащ на разглеждане от гражданския съд в такъв по ЗОДОВ, подлежащ на разглеждане по специален ред пред административния съд. Навежда се довод за несъответствие между заявеното от ищеца субективно право или правоотношение, индивидуализирано с основанието и заявения петитум, и произнасянето на въззивния съд. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното: Въззивният съд е потвърдил изцяло определение №3386/08.03.2024г. по гр.д.№2444/2022г. на Софийски градски съд, с което производството по делото е прекратено и същото изпратено по подсъдност на Административен съд – София град. За да постанови този резултат съдът приел, че първостепенният съд бил сезиран с искова молба от „Арома Риъл Естейт“ АД срещу Столична община за заплащане на сумата от 45 850,29лв., представляваща ДДС върху определеното на ищеца обезщетение за отчужден недвижим имот в размер на 229 251,44лв., присъдено с решение по адм.д.№7110/2019г. на АССГ, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата молба – 10.03.2022г. до окончателното плащане, както и на сумата от 9 310,16лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва за периода от 10.03.2020г. до 10.03.2022г. Съдът приел, че изложените в исковата молба твърдения са за претърпени от ищцовото дружество вреди от неизплатено в цялост обезщетение за извършеното отчуждаване на собствения му недвижим имот, представляващо незаконосъобразно бездействие на ответника (административен орган), произтичащи от неговата административна дейност. С оглед на това приел, че правната квалификация на предявения иск е чл.1 от ЗОДОВ и същият подлежи на разглеждане от административните съдилища. Позовал се и на правилото на чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, според което исковете по чл.1 от същия закон се разглеждат по установения в АПК ред, както и на постановеното в този смисъл определение по дело №14/2023г., постановено от петчленен състав на ВАС и ВКС. По тези съображения въззивният съд потвърдил обжалваното определение. Съставът на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по следните съображения: Не е налице соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК – недопустимост на обжалваното определение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, съдебните актове са недопустими, когато съдът е излязъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с поисканото от ищеца; когато се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран в нарушение на диспозитивното начало; при участие на ненадлежна страна или при разглеждане на вече разрешен с влязло в сила решение спор между страните по същия предмет и основание. В конкретния случай, съдът се е произнесъл в рамките на предмета, с който е бил сезиран. В качеството си въззивна инстанция, съдът е направил проверка за законосъобразност на обжалваното прекратително определение; определената от първостепенния съд правна квалификация на предявените искове и процесуалният ред, по който същите подлежат на разглеждане. Извършената проверка е в правомощията на въззивния съд, при произнасянето му по частна жалба срещу преграждащо определение на първостепенния съд (ТР №6/2017г. на ОСГТК на ВКС). Поставеният в изложението въпрос („Може ли съдът по свой почин да променя предмета на правния спор и вида на търсената от ищеца защита, съответно да извършва преквалификация на предявения иск, при ясно заявен петитум и предмет на исковата молба“) е свързан със задължението на съдилищата да определят правната квалификация на иска. По него е налице формирана съдебна практика – решение №74/07.02.2025г. по гр.д.№4911/2023г. на ВКС, ІV г.о. и посочените в него актове на ВКС, както и посочените от жалбоподателя решения. Според същата, съдът е длъжен да даде защита санкция, като съобрази принципите за диспозитивност и равноправие. Страната е тази, която излага фактическите си твърдения в исковата молба, които представляват основанието на иска и формулира петитум, който определя вида и съдържанието на търсената защита. Правната квалификация на предявените искове се дава от съда, който е обвързан от наведените фактически твърдения, а не от правните доводи на страната. Сочената от ищеца квалификация (вреда или неоснователно обогатяване) или приложимата според него материално правна норма, не обвързват съда. Задължение на последния е да подведе фактическите твърдения, с които е сезиран под приложимата материалноправна норма и да определи правното основание на предявения иск. В практиката е разяснено още, че правилата за отговорност за вреди по ЗОДОВ са специални по отношение на общите правила на ЗЗД, като разграничителният критерий за приложимия правен ред е основния характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите (ТП № 2 /19.05.2015 г. по т.д. № 2 /2014 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегии на ВАС). Обжалваното определение е постановено в съответствие с посочените разрешения. Въззивният съд, макар и необстоятелствено, е обсъдил наведените в жалбата оплаквания, извел е правната квалификация на предявените искове, като е съобразил изложените от ищцовото дружество твърдения и дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия се твърди да са настъпили вредите – административен орган, при или по повод изпълнение на административна дейност (отчуждаване на недвижим имот за общинска нужда). Съобразил е и разпоредбата на чл.1, ал.2 от ЗОДОВ, според която исковете по ал. 1 се разглеждат по реда, установен в Административнопроцесуалния кодекс. Поставеният въпрос е свързан с оплакванията на жалбоподателя за неправилност на обжалваното определение, поради което по отношение на него не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване, а именно да е разрешен в противоречие с формираната съдебна практика. В заключение, касационното обжалване на въззивното определение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК и направеното искане „Арома Риъл Естейт“ АД следва да бъде осъдено да заплати на Столична община сумата от 100лв. юрисконсултско възнаграждение за защитата пред касационната инстанция – в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП от 100 лв. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,