Определение № 268 от 19.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 2296/2014 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], приподписана от процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 35 от 12.03.2014г. по в. т. дело № 28/2014г. на Русенски окръжен съд, търговска колегия, с което е потвърдено решение № 2024 от 29.11.2013г. по гр. дело № 2792/2010г. на Районен съд Русе в частта, с която е признато за установено съществуването на вземане на [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] към [фирма], [населено място] за сумите 9 033.33 лв. общо главница, от които 1 530 лв., дължими по Декларация от 22.11.2011г., 4 928.57 лв., дължими по договор за наем от 01.04.2011г. и 2 574.76 лв., дължими по договор за наем от 24.02.2012г., заедно със законната лихва, считано от 07.12.2012г. до окончателното изплащане, 706.80 лв. - лихва за забава върху задълженията по посочената декларация, както и за 1 103.29 лв. - общо договорна неустойка по договорите за наем. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът [фирма] /в несъстоятелност/, [населено място] чрез синдик М. Т. Б. и процесуален представител адв. И. Х. Д. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК /изм. ДВ, бр. 100/21.12.2010г., в сила от 21.12.2010г./. Съобразно посочената императивна разпоредба не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 10 000 лв. – за търговски дела. Обжалваното решение е въззивно и с него съдът е потвърдил първоинстанционния съдебен акт в частта, с която са уважени предявените искове по реда на чл. 422 ГПК за признаване за установено на вземането на ищеца към ответника за сумите 9 033.33 лв. общо главница, от които 1 530 лв., дължими по Декларация от 22.11.2011г., 4 928.57 лв., дължими по договор за наем от 01.04.2011г. и 2 574.76 лв., дължими по договор за наем от 24.02.2012г., заедно със законната лихва, считано от 07.12.2012г. до окончателното изплащане, 706.80 лв. - лихва за забава върху задълженията по посочената декларация, както и за 1 103.29 лв. - общо договорна неустойка по договорите за наем. В настоящия случай се касае за търговско дело – искове по търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 1 ТЗ – договор за наем на недвижим имот за търговска цел /дворна част с открит басейн, навес, от пристройка А – санитарен възел с обща площ 920 кв. м., със задължение наемателят да си служи с наетия имот по следния начин: плувен комплекс с питейно заведение с развлекателна цел/. Всеки от предявените искове е под определения минимален размер за касационно обжалване 10 000 лв. и касационната жалба е подадена на 16.04.2014г., поради което не се прилага старият процесуален ред, предвиден в § 25 от ПЗР на ЗИДГПК /ДВ, бр. 100/2010г./ за касационни жалби, постъпили до 21.12.2010г. Въз основа на изложените съображения се налага извод за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат, а същият трябва да заплати на ответника /ищец в първоинстанционното производство/ направените от последния разноски за касационното производство в размер 830 лв. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение