Определение № 2739 от 22.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 1170/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. – трето лице-помагач на ответника ЗК „Лев Инс“ АД, чрез пълномощника му адв. Д. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 152/15.02.2024 г., постановено по в. гр. д. № 2080/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 1 състав, с което при частична отмяна на решение № 29/28.02.2023 г., постановено по гр. д. № 88/2022 г. по описа на ОС-Видин, е уважен предявеният от Д. В. Ф. срещу ЗК „Лев Инс“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на сумата от 80000 лв. за причинените ѝ неимуществени вреди - вследствие на настъпило на 14.11.2018 г. ПТП, ведно със законната лихва от 14.10.2020 г. до окончателното ѝ заплащане. Касаторът навежда правни доводи за неправилност на въззивното решение, тъй като при постановяването му апелативният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело до необоснованост на решението и до незаконосъобразно приложение на материалния закон (чл. 51, ал. 1 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД), а именно при определяне на заместващото обезщетение за причинените неимуществени вреди не са съобразени всички факти, релевантни за приложението на уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост; при произнасяне по правонамаляващото материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (пострадалата е притежавала субективни представи за правнорелевантното обстоятелство, че делинквентът е управлявал процесния лек автомобил след употреба на алкохол, респ. че е била пътник в този автомобил без правилно поставен предпазен колан) е достигнал до неправилни фактически изводи. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни въпроса: 1. „Следва ли да се намали размерът на обезщетението за претърпени вреди от настъпило ПТП при наличие на собствено неправомерно поведение на пострадалото лице?” (не се твърди този материалноправен въпрос да е разрешен в противоречие с конкретна задължителна практика на ВКС или ВС или на казуална практика на ВКС) и 2. „Следва ли решението на съда, който определя размер на обезщетение за причинени неимуществени вреди, да бъде съобразено с принципа на справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД?” (твърди се, от една страна, че този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната съдебна практика – тълкувателните разяснения по т. 11 от ППВС № 4/1968 г., а от друга, че правният отговор ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Ответникът по касационната жалба Д. В. Ф. е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Ответникът по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и главна страна, на която касаторът е трето лице-помагач – ЗК „Лев Инс“ АД, не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че съобразно приетите в първоинстанционното производство за безспорни обстоятелства, свързани с основанието на предявените осъдителни искове (правопораждащите спорните материални права юридически факти – твърдения деликт и обстоятелството, че ответният застраховател е обезпечавал през релевантния период деликтната отговорност на водача на процесния лек автомобил чрез действителен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите), спорът по въззивното дело се съсредоточавал върху факта дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на заместващото обезщетение, както и дали е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, респ. каква е неговата степен, ако е налице такова. Спорен бил и фактът от кой момент се дължи претендираната законна лихва върху присъдените обезщетения. При анализиране на събраните по делото доказателствени средства и способите за установяване на причинно-следствените връзки между явленията и фактите в обективната действителност, вкл. и приетата от първоинстанционния съд като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ апелативният съд е приел за установена следната динамика (механизъм) на процесното ПТП: на 21.08.2020 г., около 5,30 ч. в [населено място] по [улица]лек автомобил „АудиА4“, управляван от алкохолно повлияния с 1,04 % 0 Г. И. Г. с още трима пътници се е движил със скорост около 111 км/ч, при максимално разрешена от 50 км/ч. В момента, в който е излизал от ляв завой, автомобилът е загубил сцепление с пътя, като той е поднесъл вляво, напуснал платното за движение и се е ударил в разделителното метално заграждение, след което е променил траекторията си и със странично плъзгане с дължина от 32 м. се е отклонил вдясно, удряйки се в областта на задната дясна врата в масивен метален стълб за улично осветление, находящ се на десния тротоар. Процесното ПТП е настъпило в тъмната част от денонощието при ясно, сухо и топло време с добра видимост. Причината за транспортното произшествие представлява движението с превишена скорост и неадекватните действия на водача с органите за управление на автомобила, породени от неопитността и алкохолното му повлияване. Тялото на пострадалата, която е седяла на задната дясна седалка, е последвало промяната на движението на ударения автомобил и в него се е породила значителна по размер преносна инерционна сила, насочена към пътника на задната дясна седалка. Траекторията на тялото ѝ е била в посока наляво - към задната лява врата, а от последвалата ротация на автомобила след удара в стълба тялото е придобило стремеж да се завърти на седалката надясно, по посока на часовата стрелка, а вследствие на породилото се кориолисово ускорение и центробежни сили е възможно дясната част на главата да се наклони и удари в задна дясна врата или облицовката над нея. Въз основа на изложените в САТЕ фактически изводи въззивният съд е обосновал своето фактическо съждение, че при това движение поставеният предпазен колан не би помогнал и пострадалата би получила удар в дясната част на главата - при завъртане на автомобила коланът няма възпиращо действие, тъй като върху тялото действа центробежна сила и главата се удря във вътрешните части на купето. Съобразявайки констатациите на приетата от първоинстанционния съд СМЕ, апелативният съд е приел за установено, че, пострадалата е постъпила в болничното заведение в 06,30 ч. с диагноза „Мозъчно сътресение“; анамнеза: няма ясен спомен за случилото се. След извършените медицински изследвания било констатирано, че на Д. Ф. са причинени следните увреждания: закрита черепно-мозъчна травма, контузия с разкъсно-контузна рана на дясна лицева половина и хематом на дясна орбита, изпадане в безсъзнателно състояние с ретроградна амнезия, малки кръвоизливи под твърдата мозъчна обвивка в лява челна област и дясна тилна област (хронични субдурални хематоми), без да са повишили вътречерепното налягане, единични глиозни фокуси, което е дала основание да се приеме, че е налице посттравматична дифузна аксонална увреда (11.09.2020 г.). В конкретния случай е настъпила увреда на ниво клетка с микроскопичен характер, без да е проявен мозъчен оток или дислокация, като за тримесечен период мозъчните кръвоизливи са се резорбирали напълно. Налице са единични глиозни фокуси в мозъчния паренхим, които няма да се възстановят, но към момента липсват органични увреждания или заплашващи здравето и живота усложнения. Доминиращи били нарушенията в емоционално отношение. Въпреки че за 3-месечен период е настъпила пълна резорбция на мозъчните кръвоизливи, травматичните увреждания на проводните пътища не се възстановяват, а настъпва разрастване на неспецифична глиозна тъкан в бялото мозъчно вещество. Това се осъществява в хода на оздравителния период. Пострадалата е частично възстановена, но не е препоръчително да упражнява тежки спортове. Необходимо е регулярно следене на състоянието ѝ и осигуряване на ненатоварване във физическо и психично естество. Апелативният съд е приел, че и СМЕ също е достигнала до фактическия извод, че в конкретния случай (при силен удар, със скорост на движение 80-100 км/час) дори при използване на предпазен колан главата на пострадалата може да се отметне встрани, тъй като тази част от тялото не е била фиксирана. Счел е, че съгласно заключението на СПЕ, приета в първоинстанционното производство, в резултат от преживяното ПТП у ищцата като последици са налични когнитивни дефицити, посттравматичен синдром и социално поведенчески симптоми от тревожно депресивно естество – пострадалата страда от протрахирана реакция на стрес и разстройство в адаптацията, тревожно депресивно разстройство (Ф 41.2 по МКБ-Х), посттравматична церебрастения, като отчетената реакция на тежък стрес и разстройство в адаптацията са в пряка връзка с преживяното ПТП. Анализирайки свидетелските показания, въззивният съд е приел за установено, че след катастрофата ищцата се оплаквала, че не вижда с едното око и че трудно фокусира с другото - едното око било почти извадено от орбитата. Появили се проблеми с паметта, била забравила близките моменти преди катастрофата, не помнела какво се е случило. В болницата не могла да се досети за имената на своите приятели, дошли на посещение и ги питала за имената им. При възстановителния процес за нея се грижили баща ѝ и неговата майка (нейната майка била починала четири месеца преди катастрофата). Ищцата спяла почти по цял ден, не можела да пази равновесие, наложило се да я учат да ходи. Не можела да яде нищо освен супи и сокове. Била с поставен катетър и памперси. Имала силни болки в главата, което налагало да взима болкоуспокояващи. След изписването ѝ от болничното заведение се налагало два месеца нейните близки да се грижат за нея вкъщи. Преди инцидента пострадалата тренирала самбо и джудо в продължение на около 5 години – за нейните спортни успехи била награждавана със златни, сребърни и бронзови медали от състезания. Именно преди инцидента била на тренировки в националния отбор, защото била републикански шампион на България. След инцидента се опитала за кратко да тренира, но било преценено, че тези спортни дейности не са подходящи. След извършване на първия ядреномагнитен резонанс нейният личен лекар констатирал, че минимум 6 месеца не трябва да практикува какъвто и да е спорт - поради риск от травми тя престанала да спортува. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти при определяне на справедливия размер на дължимото от застрахователя заместващо обезщетение за причинените на ищцата неимуществени вреди въззивният съд е съобразил начина на извършването на противоправното деяние, претърпените от пострадалата негативни емоционални и физиологични изживявания, периода за възстановяване, нейната възраст, причинените ѝ неудобства и дискомфорт при социални контакти, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие - втората половина на 2020 г., както и високия нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ). Изяснил е, че, тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение е заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Въззивният съд е приел, че заместващото обезщетение на пострадалата за причинените ѝ от противоправното поведение на делинквента неимуществени вреди е в размер на 80 000 лв., изяснявайки, че заместващото обезщетение представлява парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му болки и страдания. Въз основа на тези правни съждения и при конкретната преценка на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие - втората половина на 2020 г., и на наложилите се морални норми в обществото, механизма на причиняване на увреждането и съдебната практика, апелативният съд е счел, че справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания (телесни и психични увреждания, изразяващи се в съчетана лицева и черепно-мозъчна травма - мозъчно сътресение с изпадане в мозъчна кома, мозъчна контузия с малки кръвоизливи в черепна кухина, травматичен интрацеребеларен хематом, с последвало от тях усложнение - посттравматичен церебрастенен синдром и остра реакция на стрес, продължила и прераснала в протрахирана депресивна реакция с разстройство в адаптацията), на пострадалата на 15-годишна възраст при настъпване на процесното застрахователно събитие, възлиза на сумата от 80000 лв. При определяне на този размер е съобразено и обстоятелството, че причинените травматични увреждания ще се отразят негативно върху целия живот на пострадалата – няколко дни тя е била в безсъзнателно състояние, с влошено зрение, нарушение на вестибуларния апарат, невъзможност да се обслужва сама в бита, с нарушения на паметта. Тя ще продължи през целия си живот да страда от причинените травми, тъй като уврежданията на нервните клетки с последващото разрастване на глиозни възелчета са необратими – това обстоятелство обуславя влошаване на паметта и затруднена професионална и житейска реализация. Пострадалата следва да следи регулярно за здравословното си състояние и да избягва натоварвания от физическо и психическо естество. Вследствие на релевантния пътен инцидент тя е прекратила успешната си състезателна кариера по самбо и джудо, тъй като тренировките и състезанията са съпроводени с неизбежен риск от сътресение на мозъка. Апелативният съд, при съобразяване с опитните правила, е взел предвид и правнорелевантния факт, че инцидентът и лечението на предизвиканите травми са причина за психическата потиснатост на ищцата - тези негативни преживявания са намерили израз първоначално в състояние „посттравматичен церебрастенен синдром и остра реакция на стрес“, а впоследствие се е задълбочило в „протрахирана депресивна реакция с разстройство в адаптацията“. При разглеждане на своевременно релевираните от ответника материалноправните възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата апелативният съд е съобразил практиката на ВКС, съобразно която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение и да бъде установен по категоричен начин – чрез пълно и главно доказване от страната. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Изяснил е, че само по себе си обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без правилно поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД - необходимо е да бъде установено по несъмнен начин, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. В конкретния случай не било доказано, нито че ищцата е пътувала по време на процесното ПТП без поставен предпазен колан, нито че ако тя не е изпълнила това своя правно задължение, то е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. Въззивният съд е приел, че с оглед механизма на произшествието, на естеството и тежестта на телесните увреждания поставен предпазен колан не би бил ефективен за предотвратяването им или за получаването на по-леки увреждания. В този смисъл, възприел е изцяло категоричните фактически изводи, до които са достигнали приетите САТЕ и СМЕ - те допускали възможността травмата да е настъпила и при поставен предпазен колан. С оглед на така приетите за изяснени правнорелевантни факти въззивният съд е счел, че дори и хипотетично да се допусне нарушение на правната норма, уредена в чл. 137а ЗДвП, обективно то не е в причинно-следствена връзка с вредните последици, поради което не е налице съпричиняване на вредоносния резултат. По отношение на второто наведено правонамаляващо материалноправно възражение за съпричиняване от рисковото поведение на ищцата – пътувала е като пътник в процесния в автомобил, управляван от делинквента след употреба на алкохол, апелативният съд е счел, че в процеса на доказване не е установено несъмнено правнорелевантното обстоятелство, че ищцата е възприела обстоятелството, че водачът на лекия автомобил е употребил алкохол преди да седне зад волана. Не бил доказан фактът, че той очевидно е бил повлиян от употребения алкохол и това обстоятелство да е било известно на пострадалата. Нещо повече, при обясненията на този водач – третото лице-помагач на ответника, дадени по реда на чл. 176 ГПК, той е заявил, че е употребил алкохол в [населено място], но не се е чувствал повлиян от алкохола, поради което е ходел уверено. Следователно, макар и от събраните по делото доказателства да се изяснявало, че делинквентът е бил в състоянието на алкохолно опиянение при концентрация на алкохол в кръвта от около 1 промила, с оглед на неговите обяснения - че не е проявил външни белези, от които да проличи пияното му състояние, въззивният съд е приел, че липсват данни, че концентрацията на алкохол в кръвта е довела до видимите типични признаци на алкохолно опиянение, включително и при седнало положение, поради което в процеса на доказване не е било установено по несъмнен начин, че пострадалата, която не е познавала водача преди инцидента, е знаела и се е съгласила да пътува в автомобил, управляван от него след употреба на алкохол. При така изяснените правнорелевантни обстоятелства и изложените правни доводи апелативният съд е счел за неоснователно и второто наведено от ответника частично материалноправно възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на заместващо обезщетение за причинените на пострадалата от процесното ПТП неимуществени вреди в размера от 80000 лв., ведно със законната лихва от предявяване на т. нар. застрахователна претенция пред ответното застрахователно дружество - 13.01.2021 г., до окончателното заплащане на главното парично притезание. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От една страна, първият материален въпрос не е правен, тъй като в него се предпоставя отговора му при въвеждане от касатора на факти, които не са приети за установени от въззивния съд, а именно че в пряка причинно-следствена връзка с твърдяното от ответника противоправно или рисково поведение пострадалата е допринесла в единния съвкупен причинен процес между явленията и фактите в обективната действителност за настъпване на релевантния вредоносен резултат. От друга страна, този въпрос не отговаря и на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – не се твърди той да е разрешен в противоречие с конкретна задължителна практика на ВКС или ВС или на казуална практика на ВКС. По същество с него се навежда довод за необоснованост на въззивното решение. Дали при преценка на конкретното казуално участие в процесното ПТП на водача на лекия автомобил и пострадалия пътник въззивният съд неправилно е приел за установено, че в процеса на доказване на е изяснено правнорелевантното обстоятелство ищцата да е пътувала като пътник в процесния автомобил без поставен предпазен колан, като това противоправно поведение да е в пряка причинно-следствена връзка с причинените ѝ травматични увреждания, респ. дали тя е притежавала субективни представи, че делинквентът – водач на лекия автомобил, е бил под въздействието на алкохол, но въпреки това е формирала решение да пътува в този автомобил, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Само за пълнота трябва да се изясни, че обясненията на страните, вкл. и на подпомагащата, които удостоверяват изгодни за тях обстоятелства, но не са подкрепени с други доказателствени средства, не са годни да установят в процеса на доказване твърдения от тях факт, вкл. че ищцата е притежавала субективни представи, че делинквентът-трето лице помагач, който е бил водач на процесния лек автомобил, е бил в състояние на алкохолно опиянение. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по втория материалноправен въпрос, тъй като по приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива тълкувателните постановки в ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Това понятие не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на заместващото обезщетение, а в обстоятелствената част на решението, в която е изяснена правосъдната воля на съда, следва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. При определяне на обема на имуществената отговорност на застрахователя за причинените на пострадалата при настъпване на процесното ПТП неимуществени вреди въззивният съд се е съобразил с указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и е преценил специфичните за делото обстоятелства, имащи значение за правилното приложение на чл. 52 ЗЗД – възрастта на пострадалата и нейното здравословно състояние преди пътния инцидент (млад човек, в отлично физическо и психическо състояние); характера и степента на причинените увреждания (тежки, които са повлияли върху когнитивните способности на пострадалата, което обстоятелство ще доведе до затруднена житейска и професионална реализация; тези увреждания са я възпрепятствали да продължи да се занимава професионално със спорт, в който е имала високи постижения на републикански първенства); продължителността и интензитета на търпените болки и страдания, част от които продължават и към настоящия момент; негативното отражение на инцидента върху живота на пострадалата и нейната психика. Апелативният съд е съобразил и общественото разбиране за справедливост към датата на настъпването на вредата, отчитайки конкретните икономически условия в страната, ориентир за което са съответните нива на застрахователно покритие. Въз основа на този съвкупен анализ на правнорелевантните факти, относими към определяне на размера на заместващото обезщетение, апелативният съд е счел, че справедливото обезщетение за причинените на ищеца при ПТП неимуществени вреди възлиза на 80000 лв. От друга страна, при формирана задължителна за правосъдните органи практика произнасянето от настоящия състав на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД не би допринесло за нейната промяна или за осъвременяване на тълкуването на тази материалноправна норма, респ. за развитие на правото - разпоредбата, която урежда този класически правен институт, е ясна и непротиворечива. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото пред касационната инстанция, действително извършените процесуални действия, размера на защитавания материален интерес, положените усилия от процесуалния представител на ищцата адв. Т. Р. Н. от ХАК - при изготвяне и подаване на отговора на касационната жалба, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА и при съобразяване на задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и приложение на правото на ЕС, дадени с решението по дело С-438/22 на СЕС, в полза на този адвокат трябва да се присъди адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред ВКС в размер на сумата от 4000 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд