Определение № 3042 от 12.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 266/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба от С. Р. Х., действаща чрез адв. С. С. от АК – Б., срещу въззивно решение № 967 от 24.08.2023 г. по в. гр. д. № 468/2023 г. на ОС – Бургас. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е необосновано и неправилно поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване в приложното поле на чл. 281, т.3 ГПК. С изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал. 1, и т. 3 и ал.2, предложение трето ГПК. Ответната страна в касационното производство А. Н. А. чрез адв. А. Т. от АК – Б. е депозирала писмено становище по касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК, в което са изложени съображения за неоснователността ѝ. Претендира се разноски. Ответната страна в касационното производство Е. Н. Х. не е взела становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение, в резултат на частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстационното решение, са отхвърлени предявените от С. Р. Х. срещу Е. Н. Х. и А. Н. А., установителен иск за собственост по чл.124 ГПК за признаване за установено между страните, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху 1/ двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ от 35 кв.м., находяща се в землището на [населено място], извън регулационния плана на cъщия град, построена върху общински поземлен имот с пл.№ * пo кадастрална карта на ЗЗП „П. ш.", [населено място] с площ на поземления имот от 895кв.м., при граници: път и имoти с пл.№ № *, * и *, придобита в режим на СИО по време на брака ѝ с Н. М. К., и 2/ върху описания поземлен имот с пл.№ *, отхвърлено е искането на основание чл.537, ал.2 от ГПК да се отмени нотар. акт № 191, том III, peг.№ 3041, нот.д. № 485/2013г. на нотариус Б. Д., рег.№ * в частта относно 1/2 ид.ч. от правото на собственост върху същата гореописана двуетажна масивна жилищна сграда, отхвърлен е и предявения от С. Р. Х. срещу Е. Н. Х. и А. Н. А., иск с правно основание чл.124 от ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗС за признаване на установено в отношенията между страните, че С. Р. Х. е придобила чрез давностно владение правото на собственост върху поземлен имот с пл.№ * пo кадастрална карта на ЗЗП „П. ш.", в землището на [населено място], с площ на поземления имот от 895 кв.м., при граници: път и имoти с пл.№№ *, * и *. Съответно ищцата е осъдена да плати на ответницата А. Н. А. общо 75 лв. разноски за двете инстанции. Съдът е приел за безспорно установено, че процесният поземлен имот е същият като този, за който на 26.11.1980 г. е сключен в обикновената писмена форма договор между наследници на Г. Т. Х. и Н. М. К.. За този договор, доколкото не е бил сключен в изискуемата съгласно чл.18 ЗЗД форма за действителност, съдът е приел да не е годен да прехвърли вещни права, поради което Н. М. К. и С. Р. Х. не са придобили собствеността върху поземления имот, предмет на договора. За същия поземлен имот е установено, че правото на собственост спрямо него е било възстановено на община Айтос, за което е издаден и акт за общинска собственост от 15.12.2014 г., и който през 2015 г. с договор за покупко – продажба с община Айтос, е бил придобит от Н. М. К.. За построената в имота сграда въззивният съд е приел, че същата е построена най-късно до 1990 г., към който момент земята не е била собственост нито на К., нито на неговата тогавашна съпруга С. Х. /т.е. ищцата/, като и земята не е била придобита от тях и по давност, дори, противно на забраните по ЗСГ, ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ, да се приеме, земята е можело да се придобие по давност и че те са я владеели, тъй като не е изтекъл десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. По тези съображения въззивният съд, е отрекъл възможността построената в имота сграда по силата на приращението /чл.92 от ЗС/ да е станала собственост на К. и съпругата му С. Х. като придобита от тях по време на брака им в СИО, и предявеният иск на това основание за признаване ищцата за собственик на 1/ 2 ид.част от къщата е неоснователен и подлежи на отхвърляне, за разлика от решението на първоинстанционния съд за уважаването на този иск. Това е обусловило и частична отмяна на първоинстанционното решение по този иск и неговото отхвърляне. По другите искове на С. Х., въззивният съд е приел, че същите правилно са били отхвърлени с първоинстанционното решение. За неоснователно е прието твърдението на ищцата, че е придобила по давност имота от купуването му и построяването на сградата в него от преди 1990 г. Обсъдени са показанията на разпитаните по делото свидетели В., В., П. и Х., от които е прието за безспорно установено, че ищцата и дъщеря й Е. Х. са започнали да владеят процесния имот около 2015 г. Съпоставяйки показанията на свидетелите, въззивният съд се е обосновал защо няма да кредитира показанията на първите трима от посочените свидетели за установяване на владение от ищцата върху процесния имот преди 2015 г., и защо ще кредитира за този период само тези на свид.Х. като логични, последователни, непротиворечиви и подкрепени от събраните писмени доказателства, и от които е направил извод, че до преди 2015 г. ищцата и дъщерята Е. Х. не са имали достъп до процесния имот, а от 2015 г. нататък до постановяване на решението, не е изтекъл изискуемият по чл.79, ал.1 ЗС 10 годишен период, поради което твърдението на ищцата за осъществяване на 10 годишно давностно владение е недоказано. По преценката дали има основание за допускане на касационното обжалване, настоящият касационен състав намира следното: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1, т.1 до т.3 ГПК, както и при хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение, независимо от наличие или липса на формулирани правни въпроси (ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС ). С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени въпроси, по които се твърди въззивното решение да противоречи на сочена практика на ВКС-основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а именно: 1/ Длъжен ли е съдът обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение по всички доводи, изложени от страните? - противоречие с ППВС 1/1953 г., ППВС 7/1965 г., ППВС 1/1985 г. и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. 2/ Приложим ли е института на придобивната давност за частен поземлен имот, за който няма данни да е отнеман фактически от лице придобило владението по частен писмен документ, въпреки забраната на чл. 86 ЗС, прилагат ли се правилата за имоти по § 4 ЗСПЗЗ и приложима ли е нормата на чл. 5, ал.2 ЗВСОНИ и ако е установено, че същия не е следвало да е предмет на реституция и владението му не е отнемано реално от държавата? – противоречие с практиката на ВКС обективирана в Решение № 942/24.02.2009 г. по гр.д. № 2967/2008 г. на IV г.о., Решение № 109/25.05.2016 г. по гр.д. № 356/2016 г. на I г.о., Решение № 249/94.07.2011 г. по гр.д. № 621/2010 г.на I г.о., Решение № 488/19.12.2011 г. по гр.д. № 1403/2010 г. на I г.о. и Решение № 88/17.07.2015 г. по гр.д. № 6225/2014 г. на I г.о. 3 /Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на доказателствата по делото или следва да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, а когато не кредитира някое от тях или ги приема да недостоверни следва ли да изложи мотиви за това? – противоречие с Решение № 24/28.01.2010 г. по т.д.№ 47744/2008 г., І т.о на ВКС, Решение № 75/20.06.2016 г. по т.д.1608/2015 г. на ВКС, Решение № 65/30.07.2014 г. по т.д.№ 1656/2013 г. на І т.о. на ВКС 4 / Може ли да се придобие собственост върху сграда построена в частен имот на трето лице и действа ли принципа на приращението чл. 92 ЗС, спрямо лицата построили сградата, ако се установи придобивна давност върху същия имот в тяхна полза в периода на построяването ѝ? - по този въпрос изрично се сочи, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК 5/ Какви трябва да бъдат критериите за установяване на корпус и анимус на бившите съпрузи? Може ли да се прилага по аналогия утвърдената практика, когато наследствената вещ се владее от един от наследниците, то тя се държи за останалите. Налице ли е презумпцията по чл. 69 ЗС, когато съвладението е започнало по време на брака, след неговото прекратяване?- противоречие с ТР № 1/6.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 97/19.10.2020 г. по гр.д.№ 325/2020 г. на ВКС, І г.о., определение № 62/22.02.2021 г. по гр.д.№ 3041/2020 г. на ВКС, І г.о. За въпросите в тази група се сочи и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по поставените въпроси, по следните съображения: По свързаните въпроси № 1 и № 3, константната практика на ВКС, обективирана включително в посочените от жалбоподателя задължителни актове на ВС/ВКС и такива по чл. 290 ГПК, приема, че въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения, като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Относимите и допустими гласните доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и ценени с останалия относим доказателствен материал по делото, а при противоречие между тях съдът по вътрешно убеждение преценява тяхната достоверност, с оглед на самите показания и останалите доказателства по делото, и да се мотивира на кои свидетели дава вяра и защо, кои изключва и защо, какво възприема или не за установено от тях. В случая съдът не се е отклонил от тази практика, защото е изложил собствени мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивните жалби на страните оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, подложил е на оценка свидетелските показания и събраните писмени доказателства.Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл.12, чл.172, чл. 235, ал.2, чл.236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства-този въпрос касае правилността на решението и не се разглежда във фазата по чл.288 ГПК. Няма основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване по тези въпроси. Въпрос № 2 не покрива изискванията за правен въпрос, защото е изведен на база твърдение за факти, каквито не са били въведени от страните в предмета на доказване и не са били обсъждани от въззивния съд, поради което е необуславящ. Също така въпросът предполага по делото да е прието за установено, че имотът не е следвало да е предмет на реституция и владението му не е отнемано реално от държавата, а в случая такива изводи въззивният съд не е правил. Липсата на правен въпрос препятства преценката за противоречие с посочената практика на ВКС. Въпрос № 4 също е некоректно поставен, защото не кореспондира с мотивите на въззивния съд и се явява необуславящ. Противно на насочеността на въпроса, въззивният съд е формирал извод, че ищцата и бившият й съпруг не са придобили по давност имота, върху който е била построена процесната сграда, до момента на изграждане на сградата най-късно до 1990 г., а правилността на този извод на въззивния съд не може да се преценява в настоящата фаза по чл.288 ГПК, защото изисква преценка на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът не е обосновал наличието и на специалната предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито такава е налице. По приложението на чл.92 ЗС е налице изобилна и непротиворечива съдебна практика, за която не се установява основание за промяна. Въпрос № 5, аналогично на предходния, също не кореспондира с мотивите на въззивния съд и се явява необуславящ. Въпросът е поставен при некоректно интерпретиране мотивите на въззивния съд, защото последният не е признавал на ищцата качеството владелец/съвладелец на процесния имот преди 2015 г. Липсата на правен въпрос препятства преценката за наличие на специфичните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, като това по т.3 и не е обосновано, а и двете основания за селекция по т.1 и т.3 не могат да са налице едновременно. Не е налице и сочената от касаторите очевидна неправилност по смисъла на това понятие, изяснено в практиката на ВКС- не се констатира приложение на закона в обратен смисъл, нито прилагане на несъществуваща или отменена правна норма предвид приетите за установени от въззивния съд факти, не се констатира и нарушение на основни начала на гражданския процес или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи за очевидна неправилност представляват оплаквания за неправилност на решаващите изводи на съда по чл. 281, т.3 от ГПК, а касационните основания по чл.281, т.3 ГПК са извън приложното поле на производството по чл. 288 от ГПК. С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. Ответните страни не са поискали присъждане на разноски в касационното производство. Констатира се допусната техническа грешка във въззивното решение относно само посочения номер на първоинстанционното дело, по което е постановено обжалваното първоинстанционно решение. Всички други елементи на първоинстанционното решение – номер, дата, страни, предмет, съответстват на възпроизвеждането им във въззивното решение, и не поставят под съмнение кой точно съдебен акт е бил подложен на въззивна проверка. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК