Определение № 195 от 17.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4432/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Община Търговище, представлявана от кмета Д-р Д. Д., чрез процесуалния представител старши юрисконсулт Д. К., срещу определение № 310 от 11.10.2024 г. по в. ч. гр. д. № 243/2024 г. на Окръжен съд - Търговище, с което е оставена без уважение частната жалба на Общината срещу определение № 952/22.08.2024 г. по гр. д. № 1413/2023 г. на Районен съд - Търговище.С последното съдът е отказал да измени по реда на чл. 248 ГПК постановеното по гр.д. № 1413/2023 г. на РС – Търговище решение, в частта за разноските.

Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска неговата отмяна. Твърди се, че в случая са налице двете кумулативно дадени изисквания на чл. 78, ал. 2 ГПК за невъзлагане в тежест на ответника - жалбоподател по делото, сторените от ищците разноски в производството по предявения положителен установителен иск за собственост, а именно: ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и е признал иска. Поддържа евентуално, че размерът на присъденото адвокатско възнаграждение е прекомерен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към частната касационна жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е при иск по чл. 124, ал. 1 ГПК — положителен установителен иск, за установяване собствеността на поземлен имот, представляващ земеделска земя, въз основа на давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС, да се присъждат разноски в производството в тежест на ответника - Община, при положение, че своевременно е направено възражение на основание чл. 78, ал. 2 ГПК, предвид факта, че с поведението си Общината като ответник, не е дала повод за завеждане на делото, изричното признание на иска от страна на Общината, това, че за процесния имот не е съставян акт за общинска собственост, както и обстоятелството, че процесиите имоти се водят „земи по чл. 19 ЗСПЗЗ“, респ. „стопанисвани от Общината“ по силата на закона, а не в следствие на действия, оспорващи правата на ищеца;

2. Иск с правната квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС - положителен установителен иск, представлява ли иск с материален интерес, в случая съобразно данъчната оценка на процесния поземлен имот, съгласно приложеното по делото Удостоверение за данъчна оценка и следователно размерът на адвокатското възнаграждение следва ли да се определи, съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно - 400 лв.;

3. Иск с правната квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС-положителен установителен иск, представлява ли иск с материален интерес, респ. редно ли е да се разглежда като иск за собственост, едва на етап по произнасяне на съда, относно разноските и определянето на техния размер да бъде по реда на чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, където изрично е посочено за процесуално представителство, защита и съдействие по искове по чл. 75, 76 и 108 ЗС възнаграждението се определя съобразно интереса на представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 800 лв. за движими вещи и не по-малко от 1500 лв. за недвижими имоти или вещни права върху тях.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответниците по частната касационна жалба- Ю. Р. М. и А. М. Дерели, с който същите молят касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение на Т., с което съдът е отказал да измени по реда на чл. 248 ГПК постановеното по гр.д. № 1413/2023 г. на РС – Търговище решение, в частта му за разноските.Въззивният съд е приел, че производството е образувано по иск за установяване правото на собственост на ищците върху имот, който е отразен в КК на землището на [населено място] като общински по реда на чл. 19 ЗСПЗЗ - т.е. спрямо този имот не са били заявени претенции за възстановяването му и по силата на законовата разпоредба той е записан като общинска собственост.Ищците са изложили твърдения, че са направили опит да се снабдят с нотариален акт за собственост на имота, но не са успели с оглед погрешното отразяване на процесния имот като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ, поради което за тях не е имало друга правна възможност да установят правото си на собственост, което е придобито по наследство и давност от техния баща, освен предявяването на иска.Посочено е, че действително в отговора на исковата молба ответникът е признал иска, но в съдебно заседание е възникнал спор относно площта на процесния имот, поради което е назначена и експертиза.Първоинстанционният съд е уважил иска и с оглед на това е присъдил разноските на ищците като не е уважил направеното възражение за прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение.

Въззивният съд е приел, че ответникът не е оспорил твърденията на ищците, че те са направили опит да се снабдят по друг ред с акт за собственост, но не са успели като освен това е и установено, че имотът никога не е бил в ТКЗС и винаги се е обработвал от семейството на ищците. Т.е. те не са имали повод да предявяват претенции за възстановяването му по ЗСПЗЗ. Посочено е, че след като общината е признала, че никога не е владяла процесния имот, то е можела да направи искане пред Агенцията по кадастъра, имотът да не бъде записван на нейно име.Въпреки че няма издаден акт за частна общинска собственост, записването в кадастъра е налице.

Прието е, че в производството по делото е имало и спор относно площта на имота, поради което няма как да се приеме, че искът е бил изцяло признат и не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК като ответникът следва да понесе разноските. Изложени са мотиви, че заплатеният от ищците адвокатски хонорар не е прекомерен, с оглед развитието на процеса и неговата продължителност.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По отношение на първия формулиран в изложението въпрос е налице и съдебна практика на състави на ВКС по аналогични хипотези, с която обжалваното определение е изцяло съобразено, което изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване - напр. определение № 178 от 28.10.2019 г. на ВКС, І-во г. о., по ч. гр. д. № 3037/2019 г., определение № 709 от 28.12.2012 г. на ВКС, І-во г. о., по ч. гр. д. № 592/2012 г., определение № 181 от 30.10.2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по ч. гр. д. № 3852/2017 г. и др. В нея е прието, че когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права на ищеца, признанието на иска не е достатъчно, за да се освободи ответникът от отговорността за разноски, защото липсва първата предпоставка на чл. 78, ал. 2 ГПК. Разглежданият случай разкрива тази специфика, тъй като отразяването му като земя по чл. 19 ЗСПЗЗ е породило необходимостта от предприетата съдебна защита по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, защото претендираната промяна в собствеността не може да се извърши по друг ред, освен по съдебен, както правилно е посочено в мотивите на въззивното определение. Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК предполага разглеждането на разрешеният от съда правен въпрос да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й - тогава въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Същият е от значение за развитието на правото когато законите са непълни, неясни или противоречиви и няма съдебна практика по прилагането им или се налага тя да бъде осъвременена поради настъпили промени в законодателството и в обществените условия.Поставеният въпрос се свежда до предпоставките за прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК и той не е разрешен в противоречие с практиката на съдилищата, нито е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Текстът на чл. 78, ал. 2 ГПК е ясен - разноските се възлагат на ищеца, когато ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. Следователно, предпоставките са две и са кумулативно дадени. Преценката за предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК се извършва въз основа на данните по делото за извънсъдебното и процесуално поведение на ответника. Именно по този начин е тълкувал нормата и решаващият съд. В случая макар с отговора на исковата молба ответната община да е признала иска, в съдебно заседание е останал спорен въпросът за площта на процесния имот. В допълнение ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на делото, след като имотът е отразен като земя по чл. 19, ал. 1, изр. 2 ЗСПЗЗ, която се предоставя за стопанисване от Общината.

Не е налице основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение и по втория и трети въпрос от изложението. Същите обективират оплакване за неправилност, предвид твърдението, че въззивният съд е формирал грешни правни изводи, поради неправилна преценка на приложимия по делото материален закон като по предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС е определил адвокатското възнаграждение по чл. 7, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., вместо по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата. В случая в обжалвания съдебен акт, въззивният съд при отхвърляне на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, е процедирал съгласно постоянната практика на ВКС като е съобразил фактическата и правна сложност на делото.В обжалвания съдебен акт, при отхвърляне на възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд е отчел именно тези критерии и е формирал извод за размера на дължимото на ищците адвокатско възнаграждение въз основа на тях като е приел, че заплатеното от всеки ищец адвокатско възнаграждение в размер от 600 лв. дори при минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредбата от 400 лв., не се явява прекомерно.Отчетено е, че по делото са били проведени две съдебни заседания, в които са изслушани свидетели и е прието заключение по допусната СТЕ, тъй като между страните е възникнал спор относно действителната площ на спорния имот.

С оглед изложеното, предвид липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,