Определение № 4243 от 27.08.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 21985 от 12.08.2025 г., подадена от Г. М. Г., чрез адвокат Б. П. от САК, срещу въззивно Решение № 931 от 02.07.2025 г. по в.гр.д.№ 393/2025 г. на Софийски апелативен съд, I-ви гр.състав.

Ответникът по касация В. С. И. е подал писмен отговор чрез адвокат Н. Г. и адвокат В. П. – и двамата от САК, с който оспорва да са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и основателността на касационната жалба.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното решение е потвърдено Решение № 260470 от 30.08.2024 г. по гр.д.№ 14917/2018 г. на Софийски градски съд, I-5 гр.състав в обжалваната част, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата от 150 000 лева – подобрения в съсобствен имот, изразили се в построяването на хотел Рай. В останалата отхвърлителна част произнасянето по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС за процесните подобрения е влязло в сила след връщане на въззивната жалба.

Произнасяйки се по предмета на спора, въззивният съд е съобразил, че в исковата молба се твърди, че страните в производството са закупили дворно място, находящо се в [населено място],[жк], [улица](бивша „Ф. К.“) № *. През 2001 г. в имота започнало строителство на сграда с предназначение „хотел” с издадено Разрешение за ползване № ДИ-07-142 от 25.04.2005 г. Ищецът твърди, че е осигурил 56 % от стойността за строителството на сградата, а останалите 44 % са осигурени от едноличното му дружество „Вито-2003” ЕООД. Направените разходи общо възлизат на 1 023 000 лв., в това число 575 000 лв., заплатени на „Темел” ООД. Твърди се, че строителството е станало със съгласието на ответника. При тези обстоятелства е предявена претенция за сумата от 282 500 лв., като част от смятаната за дължима от ответника в общ размер от 575 000 лв. (съгласно уточнение с молба от 20.05.2019 г.).

В отговор ответникът е признал, че извършваното в имота е с негово съгласие, както и че през периода 2002-2005 г. е построена сграда – хотел и ресторант „Хотел Рай”. Твърди, че е участвал в строителния процес като всичко било съгласувано между двамата при разпределени ангажименти. Ищецът основно се занимавал с организацията на строителния процес, а ответникът поел дейността на семейния бизнес – „Хотел Рай-90“, осигурявал и средствата за строежа на новата сграда. Оспорва за строежа да са влагани лични на ищеца средства. Сочи, че в строителството са вложени средства, получени с кредит от банка „Пиреос България” (бивша „Евробанк” АД), а кредитът да е погасяван от управляваната от ответника „стара” съсобственост. Твърди, че в строителството са вложени средства и от продажба на принадлежащи на ответника имоти. Поради възникнали разногласия за обема на поетите разходи, страните се разбрали за период от 2-3 години ищецът да експлоатира процесния хотел, като прибира печалбата, а ответникът да поеме експлоатацията на стария хотел чрез фирма, която ищецът да им прехвърли. Ищецът не изпълнил тази уговорка и не споделил събираната печалба, не допускал ответника в имота, нито давал каквато и да било информация за сметките с имота. При една среща дори ищецът забранил на ответника да ходи до имота.

С Решение № 323800 от 26.01.2018 г. по гр.д.№ 21070/2017 г. на Софийски районен съд, 140 състав, В. С. И. е осъден да заплати на Г. М. Г. на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата 5 000 лв. като част от 575 000 лв., представляваща стойността на извършени подобрения от ищеца в съсобствен имот, представляващ дворно място, намиращо се в [населено място],[жк], [улица], представляващо УПИ *-* от кв. 149 по плана на [населено място], изразяващи се в построяването на хотел „Рай“. Страните не спорят, че това решение е влязло в сила, а и по делото е представен изпълнителен лист за присъдените вземания.

По делото не се спори, че на 12.02.2003 г. ищецът в качеството на възложител е подписал с „Темел” ООД договор с предмет „Цялостно изграждане на хотел „Рай”, [улица],[жк], парцел *-* кв. 149, София.

Свидетелката Н. Т. (сестра на ищеца и майка на ответника) сочи, че в съсобствен имот между нея, ищеца и тяхната майка, е извършено преустройство на стара къща в хотел с наименование „Рай-90”, находящ се на [улица]. Ищецът се занимавал с управлението на хотела, разполагал изцяло с приходите от неговата дейност, в която свидетелката и нейния син (ответникът В. И.) участвали с почистване и приемане на гости. Свидетелката сочи със средства от тази дейност бил закупен и имот през 2001 г., а и други имоти, като полагащите се за нея тя предоставила на сина си и на негово име били купувани. Каквото се изкарвало от „стария хотел”, било влагано в строежа на новия хотел. В неговото строителство били вложени и средства, обезпечени с ипотека, които също били погасени със средствата от „стария хотел”, както и стойността на имоти, закупувани със средства от „стария хотел“ и продадени по предложение на ищеца. Свидетелката разказва, че след построяването на хотела ищецът казал, че е вложил повече средства от нея и сина й, поради което ще го ползва две-три години, след което ще им даде някакви средства от там, но това не се случило. Според свидетелката ищецът се разплащал с изпълнителите (строителите) на новия хотел.

Допуснатият във въззивното производство свидетел на страната на ищеца – Т. Т., е виждал ищеца да плаща на различни работници пари. След въвеждането на хотела в експлоатация виждал единствено ищеца да управлява дейността.

Въззивният съд е съобразил, че нормата на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК не допуска свидетелски показания като източник на извод за договори на стойност над 5 000 лв. В случая обаче предмет на изследване не е правната връзка, съответно нейното съдържание, а източникът на средства за изграждане на съсобствен имот. Освен това законът изрично изключва забраната при отношения между лица, намиращи се в родство по съребрена линия до четвърта степен. Страните в процеса са в трета степен на родство по съребрена линия, поради което, дори да се приеме за допустимо разширително тълкуване на ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, то не би било приложимо в случая. При тези съображения въззивният съд не е намерил пречка да ползва свидетелски показания за изясняване на основния в случая въпрос – произходът на средствата за процесните подобрения.

Прието е още, че постановеното Решение № 323800 от 26.01.2018 г. по гр.д.№ 21070/2017 г. на СРС, 140 състав обвързващо действие. Съгласно ТР № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, постановеното решение по частично предявен иск формира сила на пресъдено нещо досежно правопораждащия факт – основанието, от което се извежда претенцията. В случая твърдяните факти, от които е изведено и искането за защита, се припокриват. По силата на чл. 297 ГПК въззивният съд е зачел предходно постановеното решение без оглед на обусловилата го процедура.

Посочено е, че извършен разход за подобрение в съсобствен имот при съгласие на съсобствениците попада в обхвата на чл. 30, ал. 3 ЗС съобразно ТР № 85/1968 г. на ВС, ОСГК. Съгласуваната воля за постигане на обща цел, рефлектираща върху съсобствената вещ, определя сторените разноски като тежест за всеки съсобственик, ангажираща го да поеме част от тях, съответна на дела му в общността. При същата правна рамка е разгледано отношението между страните в настоящия процес и с предходното решение. Ето защо, макар и правото да е утвърдено по реда на чл. 238 ГПК, въззивният съд е възприел за обвързващи го установеното съгласие за подобрение в съсобствения имот посредством изграждане на процесната сграда, както и че тя е възникнала. Това обезсмисля самостоятелното изследване на посочените обстоятелства.

Частичният иск обаче ограничава правораздавателната компетентност до непосредствено разгледаното искане. При парична претенция това означава – до размера на предявената сума. С оглед диспозитивния характер на гражданското съдопроизводство, указаният пълен размер на вземането не е установен в предходното производство, а по волята на ищеца предпоставя възможност това да стане в следващ процес. Ето защо е прието, че в рамките на настоящото производство в тежест на ищеца е да докаже вложени в строителството негови лични средства, каквото обстоятелство се твърди и в случая. Единствено в тази хипотеза възникналата от общото съгласие тежест се явява неравномерно разпределена, обосноваващо и ангажиране отговорността на облагодетелствалия се съсобственик. Понеже подобрението почива на общо решение, всеки от съсобствениците дължи да привнесе съответната част от необходимите средства за изпълнението му. Съгласуваната воля за обременяване на съсобствения поземлен имот с изградена върху него постройка изключва както института на владението, така и този на водене на чужда работа без пълномощие. Меродавна е стойността на реално вложените средства в строежа.

Въззивният съд е приел, че понеже ищецът основава претенцията си на инвестирани в съвместното начинание лични негови средства, по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК дължи да докаже това по несъмнен начин. Затова и без значение остава дали и какво лично участие при финансирането на строежа доказва ответникът.

Както позицията на ответника, така и показанията на свид. Т. сочат на извънсъдебно признание от страна на ответника, че участието на ищеца при финансиране на общия проект превишава дължимото. Това е утвърдено и в предходно приключилия съдебен спор. Възниква обаче въпросът дали след частично уважената претенция продължава да е налице дисбаланс в отношенията между съсобствениците по повод строежа. В тази насока от значение е не кой е плащал, а какъв е източникът на средствата, осигурили изграждане на постройката.

Фактът, че ищецът разполага с разписките за извършени плащания е достатъчен за извод, че именно той е предавал парите на издателя на разписките. Разплащането със строителите от страна на ищеца е засвидетелствано от свид. Т., а и не се оспорва от ответника. Твърденията на ответника, а и показанията на свид. Т. за причината за разпореждане с притежавани от ответника имоти към момент, обективно съпоставим с периода на строителството, обаче поставят под съмнение житейската презумпция, че плащането от страна на ищеца е осъществено с лични негови средства. Ищецът не ангажира доказателства, за да опровергае това съмнение, което обаче е достатъчно, за да изключи поддържаната в писмените бележки житейска презумпция.

Неоспорените от ищеца твърдения на ответника за постигнато съгласие ищецът да се възползва еднолично от общия имот за период до три години с цел изравняване на възприетото и от ответника неравенство във финансовото участие, подкрепени и от показанията на свид. Т., сочат на договор за спогодба. Показанията на свид. Т. дават основание за извод, че ищецът се е възползвал от така съгласуваното управление на процесната сграда. С оглед предназначението на имота – хотел и съгласуваната воля да бъде непосредствено използван от съсобствениците за експлоатирането му като такъв, делът за ответника е съизмерим с формираната печалба от дейността, съставляваща гражданския плод от нея. Следователно постигнатото съгласие ищецът да поеме управлението на съсобствената вещ, за да компенсира безспорния между съсобствениците дисбаланс при финансиране на строежа, сочи на договор за спогодба. Ответникът се отказва от реален дял, без да държи сметка за размера на печалбата, а ищецът приема възможността да събере изцяло прихода от въведената в експлоатация сграда, като компенсация за дисбаланса. Свободата на договаряне не налага имуществен еквивалент на престациите, а обстоятелствата по делото не разкриват противоречие с добрите нрави. Размерът на прихода в значителна степен зависи от действията на ищеца, обуславящо и реален икономически интерес за него. Предпочитането на тази възможност пред изискването за реално плащане се явява отстъпка по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД. От друга страна спестеното парично изравняване при въвеждане на имота в експлоатация, обективно необходимото време за възстановяване на инвестицията, а и възможният риск това да се забави разкрива и легитимен интерес за ответника от полученото при сделката. Същевременно разпореждането с възможно превишение на прихода над себестойността на вложеното съставлява отстъпка по смисъла на чл. 365, ал. 1 ЗЗД и от страна на ответника.

Законът не изисква особена форма за обективиране на съгласие за управление на съсобствена вещ. В контекста на личното ползване, нормата на чл. 31, ал. 2 ЗС свързва отговорността на ползващия се лично от вещта да обезщети лишените от тази възможност едва след получена от него писмена покана. По изложените вече съображения сделката с предмет вземане между съсобственици, явяващи се и роднини от трета съребрена степен, не се нуждае и от форма за доказване. Предвид правилото на чл. 20а, ал. 1 ЗЗД съгласуваната воля обвързва страните със силата на закон. Съгласуваният изход от ситуацията с потенциал да породи спор изключва възможността за пререшаването му.

В обобщение въззивният съд е приел, че законът ангажира съсобственика да поеме произтеклите от съсобствеността тежести, съизмерима със сторените разходи за постигане на съгласувания резултат. Няма пречка това да стане както предварително, така и непосредствено, а и впоследствие за сметка на следващите се плодове от новосъздадената вещ. Ищецът не е доказал да е вложил лично свое имущество, което да превишава половината от вложените разходи, включително и при приспадане на следващия се дял от прихода от управление на процесната сграда след въвеждането й в експлоатация за период от три години. Осигуреното финансиране от трето лице, каквото се явява „Вито 2003” ЕООД, не отговаря на указания критерий, а редуцираният предмет на спора след връщане на въззивната жалба в тази част изключва възможността то да бъде изследвано.

При положение че не се установява вземане, за безпредметно е прието да се изследва основателността на противопоставеното възражение за изтекла погасителна давност.

В изложение към касационната жалба са формулирани следните въпроси:

1. Допустимо ли е в последващ исков процес, в който е заявена допълнителна част от вземането, за което има влязло в сила решение по предявен частичен осъдителен иск, да се противопоставят факти, осуетяващи възникването на признатото субективно материално право;

2. Чия е тежестта да докаже, че средствата, с които съсобственик плаща на трето лице за подобрения на съсобствен имот, са негови собствени, а не общи с другия съсобственик – на плащащия съсобственик или на неплащащия;

3. Длъжен ли е съдът, когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания, да ги обсъди, в частност да обсъди как свидетелите са узнали тези факти, като например дали са присъствали при осъществяване на тези факти или ги предполагат въз основа на други факти.

Поддържа се наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – твърди се, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първи въпрос – в противоречие с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК; втори въпрос – в противоречие с Решение № 65 от 18.05.2015 г. по гр.д.№ 7088/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., трети въпрос – в противоречие с Решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр.д.№ 1475/2016 г. на ВКС, І г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В т. 2 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право; че при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с постановките в цитираното тълкувателно решение, според които силата на пресъдено нещо на решението, с което е уважен частичен иск за парично вземане, се разпростира само до съдебно предявената част от вземането. Правилността на извършената от въззивния съд преценка относно фактите, с които е обоснована заявената в настоящото производство част от вземането, която не е била предмет на частичния иск, не подлежи на проверка в стадия на производството по чл. 288 ГПК.

Вторият въпрос от изложението няма обуславящо значение за изхода на спора. Решаващият мотив на въззивния съд за отхвърляне на претенцията е, че между страните по делото е била постигната спогодба и ищецът, чиято е била доказателствената тежест, не е доказал, че при приспадане на следващия се дял от прихода от управление на процесната сграда след въвеждането й в експлоатация за период от три години, за него е останало непогасено вземане по чл. 30, ал. 3 ЗС. Тъй като въпрос № 2 не удовлетворява общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, по него не може да се допусне касационно обжалване, без да се навлиза в обсъждане дали е налице противоречие с Решение № 65 от 18.05.2015 г. по гр.д.№ 7088/2014 г. на ВКС, ІІ г.о.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия въпрос от изложението. Въззивното решение е мотивирано при спазване на процесуалните правила, като са обсъдени всички съществени доказателства по делото, както и възраженията и доводите на страните. В Решение № 76 от 12.10.2020 г. по гр.д.№ 1475/2016 г. на ВКС, І г.о., на което се позовава касаторът, е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани до делото и допустими според правилата на процесуалния закон доказателства за правнорелевантните факти, а когато тези факти се установяват със свидетелски показания, да вземе предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантите, узнали са правнорелевантните факти от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Следва да се вземе предвид и заинтересоваността на свидетеля и обстоятелството, че тя може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. Обстоятелството, че показанията на свидетеля не почиват на преките му впечатления от осъществяването на релевантните за спора факти, също следва да бъде взето предвид при извършването на преценка за достоверността на показанията, но само по себе си не обуславя изключването на тези показания от съвкупната преценка на целия доказателствен материал по делото. В случая, при съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал, въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля Т., при отчитане на евентуалната им заинтересованост и при съобразяване на обстоятелството, че тяхната достоверност се подкрепя от други доказателства, поради което не е налице и твърдяното от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.

Съставът на ВКС извърши и служебна проверка, в резултат от която не се установява вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия