Определение № 2439 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3281/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на П. П. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 101 от 14.03.2023 г., постановено по в. гр. д. № 908/2022 г. на Плевенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 256 от 04.03.2022 г. по гр. д. № 3250/2021 г. на Русенския районен съд, с което е признато за установено по отношение на касатора, че „Бъзовски“ ООД, гр. Русе, е собственик на офис № 2, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед РД-18- 18/16.05.2007 г. на изп. директор на АК, находящ се на партерен етаж на жилищна сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ***, [населено място], [улица], с площ 46,44 кв. м, ведно с 2,608 % ид. части от общите части на сградата, и на офис № 3, представляващ самостоятелен обект в същата сграда с идентификатор *****, с площ 60, 11 кв. м, ведно с 3,241 % ид. части от общите части на сградата, и ответникът е осъден да му предаде владението на описаните имоти на основание чл. 108 ЗС, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нот. акт № 193/2020 г., с който ответникът е признат за собственик на двата имота на основание давностно владение. Със същото решение са отхвърлени като неоснователни и предявените от П. П. П. против „Бъзовски“ ООД насрещни отрицателни установителни искове за собственост на същите два недвижими имота. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с нот. акт № 166/2007 г. „Европартньори“ ООД, като едноличен собственик на правото на строеж за индивидуално обособени недвижими имоти по правилата на етажната собственост, е учредило на „Бъзовски“ ООД, гр. Русе, право на строеж за изграждане на процесните два недвижими имота. Съгласно удостоверение по чл. 181, ал. 2 ЗУТ сградата е завършена в груб строеж, като е съставен акт - образец № 14/19.11.2007 г., а на 11.03.2009 г. е издадено удостоверение № 73 за въвеждане в експлоатация на строеж „Жилищна сграда с магазини с външни ВиК връзки“. На 17.01.2011 г. на „Европартньори“ ООД, представлявано от управителя П. П. П., е връчена нотариална покана от „Бъзовски“ ООД за предоставяне на ключове за двата офиса, което съгласно констативен протокол на нотариус Л. Ш. е извършено на 20.01.2011 г. На 01.05.2016 г. „Европартньори“ ООД е сключило с „Джей Ер Ем“ ЕООД, гр. Русе, договор за наем на офис № 2 за срок от 1 година, а на 11.01.2018 г. е отдало под наем офиси №№ 2, 3 и 4 на Б. Г. Н. за срок от 4 години. С решение № 207 от 12.02.2019 г. по гр. д. № 4659/2017 г. на Русенския районен съд /влязло в сила на 25.06.2020 г./ е признато за установено по отношение на „Европартньори“ ООД, че „Бъзовски“ ООД е собственик на процесните два офиса и ответникът е осъден да предаде на ищеца владението върху тях на основание чл. 108 ЗС, както и да му заплати обезщетение за ползването им за периода 01.05.2016 г. - 30.06.2017 г. По искова молба на „Европартньори“ ООД са предявени установителни искове за собственост на процесните имоти против „Бъзовски“ ООД, по която на 31.05.2018 г. е образувано гр. д. №3613/2018г. по описа на РС-Русе, което е прекратено поради оттегляне на исковете след влизане в сила на решението по гр. д. № 4659/2017 г. С нот. акт №193/08.10.2020 г. ответникът П. П. е признат за собственик на процесните два офиса на основание давностно владение. Във връзка с основното възражение на ответника пред районния съд, че владението върху процесните имоти му е предадено от „Европартньори“ ООД на 21.04.2009 г., в качеството му на физическо лице, както и че оттогава владее имотите като свои необезпокоявано, управлява ги и ги стопанисва, като е предоставил правото на фирмата, в която е управител, да ги отдава под наем и да ги поддържа по силата на сключен между тях договор от 16.11.2015 г., по делото са представени писмени доказателства /приложени на л. 48-54 от делото пред РС-Русе/ за свикване на ОС на съдружниците на „Европартньори“ ООД относно предаване на владението върху процесните имоти /офиси/ на ответника /управител на същото дружество/, съставяне на приемо - предавателен протокол и сключване на договор за поддръжка от 16.11.2015г./ Събрани са и гласни доказателствени средства. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че всички предпоставки за успешното провеждане на иска по чл.108 ЗС /ищецът да е собственик на вещта; тя да се намира във владение на ответника, и последният да я държи без правно основание/ в случая са налице. Изложени са съображения, че ответникът в качеството си на физическо лице не е придобил процесните имоти по давност съгласно законовите изисквания за необезпокоявано владение и владение за себе си в продължение на 10 години, като се е позовал на представените писмени доказателства - констативен протокол с нотариална заверка на подписите от 20.01.2011г., в който е отразено предаването на ключовете за процесните помещения на „Бъзовски“ ООД от „Европартньори“ ООД, сключените договори за наем от „Европартньори“ ООД с трети лица на 01.05.2016 г. и 11.01.2018 г., в които като наемодател е посочено именно дружеството, представлявано от управителя П. П. /без да е посочено, че то действа като изпълнител по силата на договор за стопанисване и поддръжка от 16.11.2015 г./; книжа, изходящи от „Европартньори“ ООД - искова молба и писмен отговор по гр. д. №3613/2018 г. и № 4659/2017 г., в които дружеството изрично е заявило, че е собственик на процесните офиси по силата на придобивна давност повече от 10 години, както и влязлото в сила решение по гр. д. №4659/2017 г. Посочено е, че във всички водени до настоящия момент искови процеси относно процесните офиси „Европартньори“ ООД е демонстрирало фактическата власт по отношение на тези имоти, владеенето им от негова страна на правно основание - собственост, което е наложило и обусловило и правния интерес на „Бъзовски“ ООД да предяви иск по чл.108 ЗС против това дружество. Посочено е, че макар и да не простира своето действие по отношение на ответника, силата на пресъдено нещо на постановеното решение по гр. д. №4659/2017 г. е установила правно положение, предпазващо ищеца по този спор от неоснователно претендирани вещни права върху него. Макар и да е създал впечатление за друго развитие на съдебно признатото право на собственост в полза на „Бъзовски“ ООД чрез снабдяването си с констативния нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка, ответникът по първоначалния иск П. П. не е доказал твърдението си, че е придобил процесните имоти по давностно владение. Съдът не е кредитирал представените писмени доказателства за предаване на владението на ответника от страна на дружеството, в което той е управител, като е посочил, че те представляват частни диспозитивни документи, съставени между свързани лица и без достоверна дата, неползващи се с материална доказателствена сила, както и показанията на сочените от ответника свидетели по съображения, че те са неясни и противоречиви, отчитайки заинтересоваността от изхода на делото на единия свидетел, който е син на ответника. В заключение е прието, че по делото не е доказано обстоятелството,че ответникът е владял процесните имоти лично /в качеството си на физическо лице/, постоянно, непрекъснато и необезпокоявано повече десет години, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към двете касационни жалби касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд подробно да обсъди в решението си доводите и възраженията на страните, изложени във въззивната жалба, както и да подложи на самостоятелна преценка доказателствата по делото“; 2. „Ако е доказан фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота, следва ли да се приеме за осъществил се и предполагаемият се факт на наличие на намерение същият да се държи като свой, съгласно чл. 69 ЗС, когато фактическата власт представлява владение още от момента на установяването й“; 3. „Ако до издаването на нотариален акт по чл. 587 ГПК не е изтекъл давностният срок но чл. 79 ЗС, но владението на имота продължава и след издаването на акта, може ли да се придобие правото на собственост по давностно владение след изтичането на изискуемия давностен срок“; 4. „Могат ли да се доказват със свидетелски показания по общите правила на ГПК фактите, удостоверени в представени по делото частни свидетелстващи документи, които нямат достоверна дата, или съдът следва да приеме тези факти за недоказани само защото документът, който ги удостоверява няма достоверна дата“; 5. „Следва ли да бъде зачетена силата на пресъдено нещо на съдебното решение, постановено по гр. дело по иск за собственост по друго съдебно производство със същия предмет, но с друг ответник“, и 6. „Следва ли въззивният съд да постанови спиране на гражданското дело след като разполага с данни за наличие на престъпни обстоятелства от обуславящо значение, както и при подаден сигнал за иницииране на наказателно преследване, без във връзка с тях да има образувано висящо наказателно дело“. Поддържа се, че поставените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, а последният въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Ответната страна по жалбите е подала писмен отговор, в който е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбите. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. По първия въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, на която обжалваното решение не противоречи. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно да остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Несъгласието на касатора с крайния резултат от въззивната проверка и изложените в тази връзка аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не са предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Останалите въпроси са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират на приетото в обжалваното решение, респ. на данните по делото, поради което нямат обуславящо изхода на спора значение, респ. не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване. За да удовлетворява очертаните изисквания към общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, поставеният правен въпрос следва да почива на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Правни въпроси, мотивирани с фактически твърдения, каквито не са възприети във въззивното решение, нямат обуславящо изхода на спора значение и са неотносими към делото. Те представляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което не е предмет на проверка в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Освен това не е налице и противоречие на въззивното решение със сочената от касатора практика на ВКС по тези въпроси. Във връзка със същите следва да се отбележи, че в случая въззивният съд не е приел за установено, че през годините касаторът като физическо лице е осъществявал фактическа власт, респ. владение върху процесните имоти, а е посочил, че такава е осъществявана от търговското дружество, на което същият е управител. Не е прието също, че до снабдяването му с констативен нотариален акт за собственост давностният срок не е бил изтекъл, но е изтекъл впоследствие. Съдът не е взел предвид представените от касатора документи относно предаване на владението на ответника от страна на дружеството, като е посочил, че те са съставени между свързани лица и противоречат на останалите събрани по делото писмени доказателства, а не само поради това, че те нямат достоверна дата. Не е зачетена и силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по гр. д. № 4659/2017 г. на Русенския районен съд, нито съдът е констатирал наличие на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на настоящото дело. Според установенната съдебна практика наличие на противоречие в показанията на свидетелите, каквото се констатира при постановяване на решенията по множество дела, не е основание за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 ГПК. Във връзка с последния поставен въпрос не са изложени и никакви доводи и за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които в случая не са налице. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че според доктрината и съдебната практика за да настъпят последиците на изтеклата придобивна давност, наред с останалите предпоставки, е необходимо владението върху вещта да бъде явно, т. е. то да не е установено по срит начин и фактическата власт да се упражнява така, че всеки заитересуван да може да научи за нея за да може да защити правата си. Ето защо дори хипотетечно да се приеме, че през годините касаторът е упражнявал фактическа власт върху имотите като физическо лице с намерение за своене, това владение не би имало посочената характеристика и не би имало за последица придобиването на имотите по давност. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторката следва да заплати на ответника по касация сумата 1200 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,